Български  |  English

Книга с мисия

 
Сандра Сиснерос е една от най-значимите днес американски писателки и безспорната звезда на чикано литературата, създавана от автори с мексиканско самосъзнание в САЩ.На 22 септември т.г. за приносите си в литературата тя получи Националния медал на САЩ за изкуство, връчен й лично от президента Барак Обама, със следните мотиви: Чрез своите романи, кратки разкази и поезия, Сандра Сиснерос изследва въпросите на расата, класата и пола през живота на обикновените хора, пребиваващи едновременно в различни култури. Като педагог тя задълбочава нашето разбиране за американската идентичност. Писателката беше отличена редом с творци от ранга на композитора Филип Глас и актьора Морган Фрийман. Няколко дни по-късно тя получи и награда на американския ПЕН-център в категория Creative Nonfiction Award за последната си книга „Моя собствена къща”.
Нейната знаменита творба „Къщата на улица Манго” (1984), носителка на American Book Award и позната вече на над 20 езика, беше преведена от английски от Стефан Русинов за ИК Лист”.
 
 
- Какъв беше пътят ви към „Къщата на улица Манго? И как продължи той след нея?
- Започнах книгата като страничен проект в университета (бях в курса по поезия, така че ръкописът не влизаше в дипломната ми работа), развих я през следващите години, докато преподавах в средно училище, и я завърших на един гръцки остров, където бях на творческа резиденция. Беше дълго пътешествие – и в географски, и в личен план, тъй като през това време растях и като жена, и като творец. В началото исках да напиша мемоар за мястото, от което се срамувах, моя квартал, а впоследствие идеята претърпя промени с развитието на политическата и феминистката ми ориентация, докато преподавах на отпаднали ученици, които правеха втори опит да завършат средното си образование. Техните животи изглеждаха по-сложни от моя, затова започнах да вплитам историите им в квартала си и така мемоарът се превърна в художествена литература. Въпреки че персонажите имаха за модели истински хора, често изграждах един образ от живота на двама или трима души и оформях случките така, че да образуват цялостен разказ, понеже в истинския живот рядко се появяват завършени истории с начало, среда и край. Ако трябва да съм напълно честна, написах книгата в момент, когато се чувствах най-безпомощна като учител. Как можех да спася учениците си с литература? Струваше ми се, че тя е твърде ялова за тях. Всяка нощ си лягах съкрушена. Обладана от историите им, какво друго можех да направя, освен да пиша за тях, за да мога да поспя? И така, малко по малко, се оформи романът ми. Не исках книгата да разстрои учениците ми. Техният живот беше невероятен, затова исках да напиша нещо, което ще ги почете, тях и сложността на пътешествието им. Книгата ме научи на следното: каквото и да създадем заради другите, с абсолютна обич, без лични помисли, ни отваря към състояние на смирение и, в идеалния случай, благодат. Работата, извършена по този начин, излиза много по-красива от всичко планувано. В това вярвам.
- Как локалното става универсално - и обратното? На терена на литературата?
- Де да знаех. Странна алхимия е. Колкото повече пишем за това, което е неповторимо наше, толкова по-универсално става произведението.
- С кои книги и автори лично се чувствате близка?
- Възхищавам се на журналистите заради скоростта, с която са способни да реагират на несправедливостта. Особено на Елена Понятовска, неуморна защитничка на бедните, Стъдс Търкъл, който предостави микрофона на обикновения гражданин, Ришард Капушински (правилно ли му написах името), Алма Гилермоприето, Хорхе Рамос и много други. Но също така се възхищавам и на писатели, които са отлични духовни учители. В това отношение се обръщам към будистите – Тик Нят Хан и Пема Чодрьон – те ме напътстват как да работя за промяна.
- Какви са възможностите на детския разказвачески глас да поставя социални и политически проблеми?
- На испански имаме една поговорка, която гласи, че пияниците и децата говорят истината. Понеже пияниците са ненадеждни разказвачи, ми остана детето.
- Дали световната мигрантска криза може да предложи нови тълкувания на вашата книга?
- Мисля, че да. Живеем във време на абсолютен страх, в което толкова много общности се срещат една с друга за пръв път. От самото си зачеване Съединените щати живеят с този страх и се опасявам, че в момента още не са се справили с него. Никога не съм предполагала, докато пишех книгата, че тя ще послужи на толкова много хора. За мен е чест, че съм написала книга, която върши духовна работа.
- Как вашата етническа самоличност предопредели особеностите на белетристичния ви стил?
- Израснах с два езика, които преливат един в друг. Испанският ми е доста особен и хората в Мексико познават, че не съм местна, не само заради акцента ми, който не могат да определят, а заради начина, по който говоря - с изрази от поколението на баща ми и изрази, които прехвърлям от английски. Казват ми, че говоря по много любопитен начин, който изглежда се харесва и се приема от местните, въпреки че ежедневно допускам грешки. Английският, родният ми език, от друга страна, притежава ритъм и изконен поглед към света, зает от мексиканския испански, който е подправен с умалителни заради (това е моя теория) вродената склонност на коренните жители да правят нещата по-скъпи, по-нежни, по-сладки. Вярвам, че под всеки език има остатъци от друг, някакъв вид лингвистична археология, и това съществува, сигурна съм, дори в един и същ език от едно поколение до следващото, от едно семейство до потомците му. Аз не съм лингвист. Това е просто лична теория.
- Как взаимодействат английският и испанският във вашето литературно самосъзнание?
- Опитвам се да използвам и двата езика, за да кажа нещо по нов начин, да проуча местата на разминаване между тях, за да разбера по-добре всяка от културите. Колкото повече изучаваме чужд език, толкова по-добре разбираме собствения си.
- Как пишат срамът и вината?
- Според мен, най-емоционалното и искрено писане идва от нещата, за които не можем да говорим. Опитвам се да изхождам от места, за които не смея да мисля, от спомени, които ми се ще да забравя. Вярвам, че това е най-плодородната почва за писане. Спомените ферментират в тишина, така че, когато им дадем глас, ги изкореняваме, обезсилваме ги, избиваме им ножа, който са опрели до гърлата ни. Понякога прогонването на тези духове се случва само след един писателски сеанс. Понякога отнема цял живот.
- А какво е мястото на поезията във вашата проза?
- Мисля, че винаги съм била поетеса, дори преди да стана грамотна. Поезията е начин на виждане, а аз притежавах особената способност да забелязвам прилики, да изследвам външния свят чрез вътрешния си, чрез тялото си. Като малка се намирах в състояние на висока духовност и това се проявяваше в рисунките ми. Рисуването беше моят език, преди да започна да пиша. Тогава, като сега, виждах света по изконния начин, с анимистичната представа, че всички неща във вселената са живи. Сигурна съм, че това е заради ДНК-то ми, което е 44% коренно.
- Какво обаче остава извън етикета “чикано литература”?
- Струва ми се, че хората не разбират, че думата “чикано” има политическа конотация. Също като “феминизъм”. Не се раждаш чикано, както не се раждаш феминист. Ставаш такъв, след като разбереш историята на потискането на тази група и вземеш решението да се присъединиш към тях като акт на съпротива.
Въпросите зададе Марин Бодаков
Превел от английски Стефан Русинов
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”