Приятелите на моите врагове
са ли мои приятели?
Президентът Обама вече нарече щурма на Мосул важен жалон в борбата срещу Ислямска държава. В случай на успех, който все още не е гарантиран, завземането на Мосул ще бъде повод за пресконференция в Белия дом – след серия неудачи и разочарования от политиката на САЩ в Близкия Изток в последно време.
Главното в щурма на Мосул обаче не е борбата срещу ИДИЛ, а други две войни, които се разгръщат в този район под прикритието на борбата с Ислямска държава. И добре, че е ИДИЛ, която позволява да печелят терен интереси, които нямат нищо общо с борбата срещу нея или срещу други екстремисти.
Едната война е войната на Турция срещу кюрдите с цел да не им позволи да създадат автономия или дори държава, която може да заплашва Турция с вътрешна дестабилизация. Турската армия воюва вече два месеца в Сирия. По повод на Ирак, президентът Ердоган предупреди, че няма да позволи превземането на Мосул без участието на турски сили, които трябва да не допуснат градът да премине в ръцете на кюрдите и така да се образува основата на кюрдска държава в Северен Ирак.
Но много по-интересна война водят иракските шиити в Ирак заедно с режима на Асад против арабското сунитско население на Плодородния полумесец[1]. Масовото бягство на жителите на Мосул показва, че тази операция се е превърнала в нов етап в прочистването на региона от сунитско население.
В бъдеще историците ще изучават въпроса дали това е била системна, умишлена политика, провеждана от воюващите сили в Ирак и Сирия, следвайки план, начертан в Техеран ( а може би в Багдад или Дамаск?), или е било случайност и стечението на обстоятелствата е довело до този резултат. Въпросът за участието на Русия и САЩ в етническите прочиствания също ще получи отговор в далечното бъдеще.
В реалността обаче говорят оръдията, ракетите, взривните вещества и бомбите, хвърляни от сирийски и руски самолети, а в Ирак – и от американски, въпреки че те се стараят да улучват обекти на ИДИЛ. Говори и химическото оръжие, което сирийският режим използва срещу своите противници. Говорят жестоките убийства, терорът и грабежите, извършвани от шиитските бойци, обучавани в Иран, които помагат на Русия в Сирия и на САЩ в Ирак.
Накратко, територията на Сирия и Ирак, където преди десет години живееха около 20 милиона арабски сунити, които съставляваха около 60% от населението на Сирия и 25-30% от населението на Ирак, постепенно губи населението си. Днес са останали около половината.
От Сирия са избягали около осем милиона арабски сунити, намерили убежище в Йордания, Ливан и Турция. Но това не е всичко. Башар Асад обеща да очисти Алепо, а след това и северните райони на Сирия от терористи, под които се подразбират два-три милиона арабски сунити, които живеят там (впрочем, Асад твърди, че воюва с противниците си, а много сунити го поддържат). Битката за Мосул, която ще позволи на шиитите да завземат жизненото пространство на арабските сунити в северозападната част на държавата, ще доведе до това, че милиони иракски бежанци ще се устремят към Турция.
Така ще се реши и проблемът с ИДИЛ в Близкия Изток заедно с проблема с нестабилността на Ирак и Сирия. Като няма арабски сунити, няма да има кой да протестира против режима на Асад или шиитското правителство в Багдад. Това са истински етнически прочиствания, въпреки че никой не ги нарича така. И всичко това става с поддръжката на международната общност.
Еял Зисер
Битката за Мосул още не е започнала. Засега се говори за не особено впечатляваща във военно отношение прелюдия, в хода на която коалицията, съставена от иракски правителствени сили, кюрдски бойци от пешмерга и сунитски доброволци, обучени в Турция, е завзела редица села в подстъпите на Мосул.
Въпреки че коалицията е обкръжила града, завзет от ИДИЛ преди две години, Ислямска държава все пак успя да прехвърли стотици бойци от базите си в Сирия.
Докато решаващото сражение все още не е започнало, Вашингтон изказва все по-голяма загриженост по повод конфликтите, които ще започнат между освободителите на Мосул, когато дойде времето да се дели плячката.
Коалицията, която воюва с ИДИЛ, е съставена на принципа: „врагът на моя враг е мой приятел”. Но какво ще стане, когато се окаже, че врагът на моя враг е и мой враг или, което е още по-лошо – когато врагът на моя приятел е мой приятел?
Американските съветници са свързани с иракските правителствени войски, които ще трябва да играят централната роля в освобождаването на Мосул.
Иракското шиитско опълчение, PMU, обаче, което официално се подчинява на иракското министерство на отбраната, но в действителност получава заповедите си от Иран, заплашва да нападне американците, ако те вземат участие в боевете за Мосул.
PMU, което включва десетки хиляди бойци-шиити, се въоръжава от шиитския Иран и е доста по-добре обучено и въоръжено, отколкото иракските правителствени войски. PMU смята американските съветници за окупатори и подозира САЩ, че замислят планове за създаване на база след завземането на Мосул.
Друг проблем за американците е конфликтът между двата съюзника на САЩ – Турция и Ирак. Някои наблюдатели предполагат, че тъкмо това е причината настъплението срещу Мосул да се отлага.
Президентът Ердоган настоява, че Турция не трябва да се изключва от участие в освобождаването на Мосул. През декември миналата година Ердоган отправи около хиляда войници, поддържани от 25 танка, към база северно от Мосул.
Иракското правителство изрази протест срещу това посегателство над суверенитета на страната. Парламентът на Ирак поиска правителството да приеме мерки. Апелът към Съвета за сигурност не даде никакви резултати.
Съществува риск от сблъсък между турските войски и, на първо място, бойците-шиити от PMU, които разглеждат и турците като „окупатори”. Ердоган се опитва да обоснове своята интервенция в Ирак с това, че е задължен да защитава интересите на своите сунитски братя.
„Сунитите се нуждаят от защита” – заяви Ердоган. „Арабските сунити, тюркменските сунити, кюрдските сунити – кой ще се погрижи за тяхната сигурност?”
За тази защита трябва да се погрижат не турските войски. А „гвардията на Ниневия”, състояща се от 30 хиляди араби, тюркмени и кюрди-сунити, обучени в турска база северно от Мосул.
Анкара се опасява, че Мосул, чието население в голямата си част са мюсюлмани-сунити, след освобождението ще попадне под контрола на иракското правителство, т.е. на шиитите.
Вашингтон се опитва да убеди Ердоган да се държи настрана от активни военни действия и вместо това да се съсредоточи в хуманитарната помощ за многочислените бежанци, които, както се очаква, ще напускат района на бойните действия. Ирак иска Турция да изведе войските си, когато бъде взет Мосул. Вашингтон казва, че е сключено съответното споразумение. Багдад отрича, а Анкара пази мълчание.
От една страна, поведението на Турция се обяснява с желанието да се покаже, че т.нар. юлски пуч не е засегнал въоръжените сили на страната, въпреки че половината от генералите или са пратени в запаса, или са в затвора. От друга – с турската геополитическа стратегия, чиято отправна точка са тенденциите към разпад в арабския свят и ликвидирането на някои от границите, които колониалните държави са прокарали сред края на Първата световна война.
Зад турско-иракския конфликт се крие турско-иранският, който ще оказва влияние на Ирак. Анкара си е намерила съюзник в лицето на автономния кюрдски Северен Ирак. По-добре Мосул да е под кюрдски контрол, отколкото под контрола на Багдад или Техеран. За награда Анкара, поне засега, е престанала да се съпротивлява на исканията на кюрдите да установят контрол над нефтения център Киркук.
Бъдещето на Мосул ще зависи конкретно от конфликта между шиитското опълчение PMU и сунитите, обучени от турците.
Ако PMU не вземат участие в битката за Мосул, Анкара ще заеме пасивна позиция. Ако не – освобождаването на Мосул ще доведе до етнически конфликт, от който ще има последствия за целия регион.
Херберт Пундик
Politiken
[1] Условно назоваване на днешните Ирак, Сирия, Ливан, Израел и Египет (поречието на Нил).