Унгарските събития
Една морална революция
На 23 октомври 1956 година унгарската столица въстана срещу тоталитарния гнет на СССР. Първоначално успешен, метежът бе смазан от Червената армия и потопен в кръв. Днес се връщаме обратно към тези дни, направили първия пробив в съветската империя, осветлени от архивите на Москва.
На 23 октомври 1956 г., в късния следобед, Едина Козмовски, на 18 години, с палто в цвят бордо и с шал на шотландско каре, слиза от трамвай пред хотел „Астория”. Като дъщеря на адвокат – „народен враг”, осъден на девет години затвор, тя не може да учи нищо друго, освен да посещава вечерни курсове пооформление на средата в индустриални пространства. Работният й ден в завода е приключил и тя иска да отиде до „Алианс Франсез”. Огромна прииждаща тълпа обаче я понася към Националния музей. Манифестацията, разрешена като проява на солидарност с Полша, променя характера си. Студентите обсаждат столицата, без да се страхуват от управляващите сталинисти. „Разпространявахме исканията си в 14 точки, които бяхме формулирали предния ден в Политехниката”, спомня си Едина. „В тях бяха включени многопартийната система, свободните избори.” Междувременно циркулират и други версии с по 16 точки, в които начело на списъка е изтеглянето на съветските войски. По улиците се носи възгласът „Russkik Haza!” („Вън руснаците!”).
Шествието се разклонява по „Броди Шандор” - улицата, водеща към сградата на радиото, където протестиращите настояват да влязат и да заявят позициите си в ефир. Директорката Валерия Бенке не иска и да чуе. Тя звъни по телефона в централата на партията, кърши пръсти и се преструва, че е готова на компромиси: да се направи запис, който обаче да се излъчи по-късно. Навън търсят текст. Едина се провиква: „Ето го!”. Качват я на покрива на една от колите на радиото. Подават й микрофона и „момичето с червеното палто” – „бойното” име, което така и ще й остане, публично обявява демократичните стремежи на един народ, затворен зад Желязната завеса. Делегация от десет души влиза в сградата на радиото. Избутана напред, Едина е единствената жена в групата. До нея е Арпад, който й е напълно непознат, но ще си спомня за нея цели 45 години. Те ще се срещнат отново през 2001 година. Вътре в сградата ситуацията е в пълен тупик. И така - два часа. Там не искат и да чуят да разпространят декларацията. Навън се разнасят викове. Тръгва мълвата, че вътре стрелят по делегатите! Едина е изтикана на един балкон, за да я видят, а после е затворена в някаква канцелария, също като другарите й.
Партийният ръководител се отнася към манифестиращите като към „измет”
Часът е 20.00. Изведнъж прогърмява гласът на Ерньо Герьо, омразният партиен ръководител, възползвал се от възможността за пряко включване в ефира на радиото. „Той обиждаше демонстрантите, наричаше ги „измет”, възмущава се Едина. „В онзи момент през прозореца видях в двора да влиза линейка. Вътре имаше въоръжени служители на политическата полиция.”
Към 21 часа проехтяват първите изстрели. Пада първият мъченик на революцията. Янош Визи, на 18 години. На мястото е изпратена войскова част. Висшият състав отказва да стреля срещу населението. Някои предават оръжията си на протестиращите, а други се присъединяват към тях. Отвсякъде изскачат унгарски знамена, от които с ножици е изрязана емблемата на комунистическата държава.
На площада на „Героите” в масовата еуфория е съборена една гигантска статуя на Сталин. А пред парламента 200 000 души скандират името на Имре Наги – умереният реформатор, чиято главна амбиция е да изгради национален комунизъм с човешко лице Часът е почти 22.00. „Другари” - започва той. Следват освирквания и дюдюкания: „Ние не сме другари!”. Предизвикал разочарование, Имре Наги не може да скрие учудването си.
Докато наоколо все още яростно стрелят, Едина, Арпад и другите, със завързани очи, са вкарани в мазетата. „Умирах от страх” – признава Едина. „Арпад смяташе, че това е краят и ще ни убият.” Изведнъж една врата се отваря и те са пуснати на свобода. „От другата страна на улицата се разгаряше яростна битка. Имаше обърнати трамваи, изкъртени павета. Видях как от завода „Чепел”пристига камион, пълен с оръжия. Видях и служител на политическата полиция, който гореше, обесен на един балкон...”
Какво се случва в Москва? През ноември 1992 година тогавашният президент на Русия Борис Елцин, който е на посещение в Будапеща, предоставя на унгарския си колега Арпад Гьонцсъветско досие със 115 документа с дата - април 1956 - юли 1957. Това са записките на някой си ВладимирМалин, началник на някой от отделите в ЦК на КПСС, които той си води по време на заседанията, посветени на кризата. „Тези документи бяха изнамерени от руски историци и те ни ги предадоха. Това стана по време на управлението на Елцин” - уточнява социологът Пиер Кенде, съосновател и председател на Института за история на Унгарската революция от 1956 година. „След Елцин Русия на практика затваря архивите си.” А предоставените записки осветяват процеса на вземане на решения.
От тях става ясно, че на 23 октомври в Москва, към 23 часа местно време, Президиумът на Върховния съвет на СССР обсъжда ситуацията в Унгария. По телефона Ерньо Герьо и съветският посланик в Будапеща Юри Андропов - бъдещ председател на КГБ (1967-1982), настояват за намесата на гарнизона на Червената армия, разположен близо до унгарската столица. Хрушчов се изказва в същия дух. Всеобщо одобрение. Единствено Анастас Микоян изразява противоположно мнение, горещо препоръчвайки връщането на Имре Наги на власт. Хрушчов се съгласява с него, но продължава да държи на изпращането на войски. Нарежда Микоян и идеологът Михаил Суслов да заминат за Будапеща. Председателят на КГБ Иван Серов и началникът на генералния щаб генерал Малинин също се отправят към унгарската столица, където тайно ще контролират военните операции.
В Унгарската столица навлизат 6000 войници и 250 съветски танка
Във Вашингтон президентът Дуайт Айзенхауер подготвя преизбирането си. Факт е, че той ясно заявява, че комунизмът трябва „да се отблъсне”, но реториката му е предимно за вътрешна употреба. Особено след като СССР заплашва да се намеси в Близкия изток, където Суецката криза води до разделяне на страните от западния лагер.
Герьо се решава да използва Имре Наги, но по такъв начин, че да го компрометира. Около полунощ Наги е уведомен, че го назначават на поста министър-председател. Той приема, но отказва да подпише официалното искане за намеса на Червената армия. И погрешно е обвиняван, че трябва да носи отговорност за нея. Около 3 часа сутринта 6000 войници и 250 съветски танка навлизат в столицата, откривайки огън по бунтовниците. На 24 октомври убитите са 350, а ранените - хиляди.
Извън столицата цари всеобща превъзбуда. „Пролетариатът” превзема заводите, партийният апарат се срива. Всичко се случва сравнително бързо. След края на войната режимът, установил се в Унгария и стриктно съобразяващ се с директивите на Сталин, далеч не предизвиква ентусиазма на „масите”. На изборите през 1947 година комунистите получават едва 22% от гласовете.
В Будапеща, където съветските подкрепления прииждат, шефът на полициятаШандор Копачи, на 29 години, минава на страната на бунтовниците. 39-годишният полковник Пал Малетер, известен със смелостта си, е изпратен в казармата „Килиен”, където се приемат наборниците. Когато отива на място, на булевард „Юлой”, той вижда не „контрареволюционери”, а студенти и момчета, „верни синове на Унгария”, които с прости пушки удържат атаките на танковете. Без ни най-малко колебание полковник Пал Малетер минава на страната на другия лагер. Наблизо „групата Корвин” се е барикадирала в кино със същото име – това е една кръгла сграда, защитена от заобикалящите я постройки. Един от водачите на групата е Гергели Понграц, на 33 години, инженер-агроном, присъединил се към нея, пристигайки с трактор в Будапеща. На 25 октомври унгарските студенти и руските танкисти се побратимяват – сцена, напълно недопустима в очите на Серов. И съвсем скоро този ескиз на „приятелство между народите” ще бъде потопен в кръв на площада пред парламента.
„Борците за свобода” преминават в атака. И без нареждания от централно ниво те влизат в битката по най-различни причини - за националната независимост, срещу Москва, за демокрацията или срещу сталинисткия терор. С цената на тежки сражения успяват да удържат Червената армия далеч от победата. На 28 октомври мощната офанзива срещу бастионите на бунтовниците променя внезапно посоката си. Обявено е прекратяване на огъня. Москва отстъпва. И въпреки руините и труповете, Будапеща ликува от радост.
“Какво трябва да направя, другарю?”
Будапеща, 23 октомври, вечерта. Телефонен разговор между лейтенант Киш и началника на полицията Шандор Копачи:
Киш: Другарю полковник, хората се опитват да съборят статуята [на Сталин]. Моля, изпратете ми веднага подкрепления.
Копачи: Добре, другарю лейтенант, дайте ми малко повече подробности за тези техни опити.
Киш: Около статуята са се събрали близо 100 000 души.
Копачи: Сигурен ли сте, че са толкова много?
Киш: Другарю полковник, [...] целият площад на “Героите” е почернял от народ. Какво трябва да направя?
Копачи: Разбирам. С колко души разполагате?
Киш: С 25 души, другарю полковник.
Из „Будапеща’56. Дванадесетте дни, които разклатиха съветската империя” на Виктор Шебещин, издателство „Калман-Леви”.
На леглото си в болницата Бела Кирай, на 44 години, проявява нетърпение. Бившият главнокомандващ унгарската армия след войната, арестуван през 1951 г. по време на чистките на диктатора Матиаш Ракоши, е осъден на смърт. Присъдата му е заменена от доживотен затвор. Месец преди това обаче, след амнистия, той е пуснат на свобода. На 29 октомври сутринта Бела Кирай е посетен от трима пратеници на Шандор Копачи: последният го моли да отиде на площад „Деак Ференц” в полицейското управление, където е сегашният хотел “Меридиен”.
“Там се провеждаше среща, на която се организираше комитет за обществена безопасност” - спомня си генерал Кирай, който както винаги изглежда страхотно, а в очите му играе някогашният пламък. “Избраха ме за председател и ме натовариха да оглавя Националната гвардия.” Тази организация се създава, като в нея се интегрират всички въоръжени групи с цел да се предотвратят всякакви действия, нарушаващи прекратяването на огъня. По този начин правителството на Имре Наги се опитва да осигури възможности за пълно изтегляне на Червената армия. Смутни часове. Населението започва да се саморазправя с агентите на политическата полиция. Линчуванията заплашват да опетнят победата.
“Ако ние се оттеглим, това ще окуражи империалистите”
Записките на ВладимирМалин удостоверяват, че в онзи момент в Москва нерешителността е достигнала своя връх. На 30 октомври измислят текст, който на следващия ден „Правда” публикува. Това „комюнике” на съветската власт предизвиква смайване и от двете страни на Желязната завеса. Признавайки, че “нарушения и грешки [са] престъпили принципа на равенство в отношенията между социалистическите държави”, СССР заявява готовност “да преразгледа” със страните членки на Варшавския договор “въпроса за съветските войски, разположени на [техните] територии”.
На 31 октомври Франция и Великобритания атакуват Египет, за да си възвърнат контрола над Суецкия канал. Това вбесява Хрушчов и позицията му се обръща на 360 градуса.
“Ние трябва да поемем инициативата за възстановяване на реда в Унгария” – заявява той по време на среща на Президиума. “Ако ние се оттеглим, това ще окуражи американците, англичаните и французите, с една дума – империалистите. Те ще видят в нас признак на слабост.” Авторитетът на СССР е поставен на карта, а заедно с него и оцеляването на империята. Хрушчов няма притеснения по отношение на Съединените щати. Айзенхауер е натоварил ръководителя на Държавния департамент Джон Фостър Дълесда предаде на Москва послание, което да я успокои.
“Нито единият, нито другият, познаваха начина на мислене на съветските управници” – казва Пиер Кенде. “И в очите на Кремъл подобен тип поведение бе равносилно на даване на зелена светлина.”
При пълна секретност Москва подготвя инвазията, кръстена “операция Смерч”. През това време “унгарските митници и железничари постоянно сигнализират за преминаването на съветски войски през границата с Украйна”, подчертава Ференц Донат, председател на кръга “Имре Наги” и син на близък съветник на министър-председателя през 1956 година. В Будапеща Юри Андропов безсрамно лъже. А Имре Наги, сигурен, че е наясно какво извършва, заявява, че Унгария напуска Варшавския договор и обявява неутралитет. Той информира за решението си и ООН. Но Вашингтон прави така, че да не се стигне до разглеждане на въпроса от Общото събрание, където всички дебати са фокусирани върху Суецката криза.
“Реално Съветският съюз току-що бе обявил война на Унгария”
На 4 ноември, в 04.00 часа сутринта, Червената армия с гръм и трясък се стоварва в Будапеща и в повечето центрове на градовете. Имре Наги отправя отчаян призив към ООН. По-късно Съветът за сигурност ще се задоволи с това да осъди агресията. В обръщение към нацията Наги осъжда “очевидната цел” на съветските войски да “свалят демократичното и законно правителство на Унгария. Нашата армия е на бойното поле. А правителството е на своя пост”. “Казано на езика на военните” - подчертава Бела Кирай, който тогава поема командването на революционните сили в столицата, “това означаваше, че Съветският съюз току-що е обявил война на Унгария”.
Но лидерите на “свободния свят” не правят нищо, за да се противопоставят на инвазията. “Всяко действие от тяхна страна” - твърди генерал Кирай – “можеше да приеме формата на атомна война, в която първите жертви щяхме да сме ние”. Внезапно генералът губи контакт с Имре Наги. А той, заедно с верните си хора, намира убежище в посолството на Югославия - “за да не бъде принуден със сила да подаде оставка” - обяснява Ференц Донат. На 22 ноември, след като му дават лъжливи гаранции за сигурност, Наги излиза от посолството и незабавно е заловен и прехвърлен в Румъния, където в продължение на 18 месеца е държан на специално, тайно място. През юни 1958 г. Имре Наги е екзекутиран чрез обесване, също както близо 300 революционери от 1956 година. Равносметката от унгарската трагедия е над 2600 убити, 200 000 бежанци и жестоки репресии, ръководени от председателя на КГБ Иван Серов.
В навечерието на честванията, отбелязващи 50-годишния й юбилей, революцията от 1956 г., поставила “началото на края на съветската империя” (по думите на Ричард Никсън), всъщност разделя унгарците, вместо да ги обедини. Популистката десница има намерение да си присвои героичното наследство, опитвайки се да уподоби днешните социалисти на вчерашните сталинисти.
“Който пише миналото, пише бъдещето”, гласи една унгарска поговорка. Студентът по политология Естер разглежда унгарските събития “като бунт – и за независимостта на страната, и в името на всички свободи - индивидуални и демократични. 1956 година има морално измерение”.
А именно то липсва в днешната политика.
L’Éxpress, 23.10.2006
Превод от френски Иван Николов
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
