Корабокрушенецът
„Вуйчо Ваньо” от А. П. Чехов. Режисьор Григор Антонов. Сценография и костюми: Борис Далчев и Михаела Добрева. Композитор Христо Намлиев. Участват Свежен Младенов, Жана Рашева, Роберт Янакиев, Виттория Николова, Георги Златарев, Ивет Радулова, Гергана Кофарджиева, Йордан Ръсин. Театър “Възраждане”. Премиера 27 и 28 май 2016.
Можех да стана някой Шопенхауер, някой Достоевски... мърмори нервно под носа си, в нещо като скоропоговорка, Вуйчо Ваньо. Чуди се къде да се дене. Снове напред назад в това малко пространство, поспира се за малко и се заглежда втренчено в семейните снимки, особено в тази на починалата си сестра, майката на Соня. Застава пред нея като пред икона и после пак снове напред назад. Сяда на стола и после пак тръгва. Че не е традиционният Чехов интелектуалец тип Смоктуновски, е ясно. Но след Вуйчо Ваньо на Красимир Доков и Иван Добчев през 1994 г., когато той се появи с плетено селско елече, вратата за такова мислене на Чеховия герой в българската традиция е отворена.
Деликатен Войницки създава Свежен Младенов в това представление на Григор Антонов. Безличен на пръв поглед мъж. Но умен и чувствителен. Човек на труда и дълга. Но скучен. Може да се вярва на Елена Андреевна, която му казва: “Скучно ми е с вас”. И е напълно интровертен. Войнствените му избухвания (не случайно Чехов го е кръстил войн, Войницки) идват тук като компенсация за дългото му мълчание и работа през годините. Мъж, който или никога не е знаел да изрази чувствата си, или пък никога не се е влюбвал. Сцените му с Елена Андреевна са едни от най-добрите в цялата линия на ролята му – едновременно и неумело агресивен, и свенливо нервен в признанията си. Другите са сцената със Серебряков, който им съобщава намерението си да продаде имението и да купи къща във Финландия, и срещата с Астров, за да върне морфина. Свежен Младенов показва Войницки като човек с фини и дълбоки чувства, получили най-сетне израз с влюбването му.
Корабокрушенец на 47 години без почва под краката – загубил илюзиите за миналото си, без да има надежда за бъдещето. “Остават ми още 13 години. С какво да ги запълня?”, пита той. Както повечето Чехови герои, брои годините. Сложна, противоречива, внимателно мислена и почувствана, разбрана и добре изиграна е кривата на развитие в образа на Войницки. Така че, друго има ли не, но със сигурност има Вуйчо Ваньо в този спектакъл на Григор Антонов.
Той тече инак спокойно и протяжно. Тази леко приспивна, но създаваща уют протяжност, се дължи на наслагванията при пресичането в ритъма на игра на всеки от актьорите. Впрочем, сериозната работа на режисьора в представлението се вижда тъкмо във внимателната работа с всеки от актьорите, в детайлното вглеждане в текста. Най-добрите спектакли на Григор Антонов бих казала, че се отличават именно с тази му способност да потъва в отделния образ и да работи видимо дълго с актьора.
Интересна е в този смисъл ролята на нянята (Гергана Кофарджиева) – тиха, фина наблюдателка на един отиващ си свят. Като хубав, макар самостоятелен фрагмент в цялото, е друга роля – тази на Иля Илич. С нея Йордан Ръсин е от запомнящите се образи на представлението, изпаднал тук, в Чеховата пиеса, сякаш от света на Достоевски.
Но е много трудно да се каже, че представлението има единна посока, поток на действието. По-скоро е обратното. Отделните роли се разбягват в свои собствени траектории. Те, както казах, имат своята стойност – различна при всеки от актьорите. Но това разбягване на логиките на движение на героите със сигурност лишава спектакъла от силно и завладяващо внушение. Към това трябва да добавя, че дори в начина на игра се разминават, което в толкова малко пространство, където актьорите са непосредствено през зрителя, е сериозен недостатък.
Изглежда, например, че Войницки и Соня са оста на този спектакъл. Това е логичен избор. Ролята си Жана Рашева е лепила внимателно като скулптура – чудесна, детайл по детайл, жест по жест във всяка сцена. Този жест обаче е по-едър, по-експресивен. Изглежда като роля от спектакъл за голяма сцена. В отношение към работата на Свежен Младенов те се разминават стилово. Това е валидно и за другия централен образ – Астров. Най-близо стилово до пестеливата и сдържана игра на Младенов (Войницки) е Виттория Николова (Елена Андреевна), макар съвсем да не достига неговото равнище. Тя показва Елена Андреевна просто като статуетка. Всеки от актьорите е воден в своя писта – без те да са вписани в смислова цялост.
Костюмите и средата се оказват също в пълен разнобой с чувствителността на героите, които актьорите показват. И дори в някакъв смисъл им пречат да разгърнат адекватно вътрешното развитие на своите герои. Режисьорът е оставил двамата си млади художници без ориентири в пространствено-визуалния израз на “сцените”. Особено на тази трудна, малка сцена на театъра. Но то произтича също и от факта, че един от най-трудните въпроси при поставянето на Чехов той е оставил отворен. Става дума за жанра.
Сцените от селския живот, както сам Чехов нарича тази пиеса, тук са поставени просто като сцени. От чий живот са те, от живота на хората от какъв свят? Това е нерешен въпрос. Както и да се поставя тази пиеса, дори когато човек напълно може да се съпротивлява на отговора, не може да не отговори на този въпрос, защото пиесата се разпада без него. Той е връзката й с живота на хората днес, тук, в България. Без този хоризонт отделните актьорски постижения остават затворени в собствените си орбити. Което бързам да кажа ясно - в никакъв случай не ги обезценява. Само ги сродява по особен начин с ВуйчоВаньовото объркано и нервно промърморване Можех да стана някой Шопенхауер, някой Достоевски...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
