За Светия и Велик Събор
в Крит
Непредвиденият Събор
Макар че провелият се между 20 и 26 юни тази година Свят и Велик Събор на Православната църква се подготвя отдавна, а през последните няколко години – особено интензивно, неговото провеждане озадачи мнозина. Това се дължи както на слабата информираност за съборния процес, така и на настойчивостта, с която се предсказваше неговият провал. Съмнението, че през 2016 г. ще се проведе Всеправославен Събор, не бе чуждо дори на неговите преки организатори. Още през март 2014 г., когато се взе решение Съборът да бъде проведен в църквата „Св. Ирина“ в Константинопол (където е проведен Вторият вселенски събор през 381 г.), Руската църква направи уговорка: „ако не се случи нещо непредвидено“. Непредвиденото се случи: в края на 2015 г. руско-турските отношения изненадващо се счупиха, което даде повод на руснаците да искат преместване на Събора на неутрална територия. През януари 2016 г. по време на Съвещанието на предстоятелите в Центъра на Вселенската патриаршия в Шамбези, Швейцария, бе решено Светият и Велик Събор да се проведе в Православната академия на остров Крит. Вместо да въздъхнат с облекчение, мнозина бяха смутени от несъответствието между провинциалния облик на Крит и мащаба на Всеправославния Събор.
Освен че е изконна църковна територия на Вселенската патриаршия, в културно отношение Крит е колония на Константинопол. През 64 г. св. ап. Павел ръкополага за пръв епископ на острова критянина Тит, в чието лице се срещат, според св. Игнатий Богоносец, елинската образованост, природното целомъдрие и библейското Откровение. За повечето делегати и наблюдатели тази смислова връзка между събитие и място остана неразбираема. А комбинацията от строги правила за работа, прилагани неумолимо и безпристрастно от Вселенския патриарх, и типичната за Балканите логистична обтекаемост озадачи мнозина. Както обобщи след края един кореспондент от Венецуела: „През цялото време виждах само хаос, но сега разбирам, че е имало и нещо друго.”.
Как се стигна до Крит?
През 1872 г. в Константинопол се провежда поместен Събор, на който е осъден етнофилетизмът. Последният нарушава правилото, според което локалната църква се идентифицира с места (градове), а не с групи хора (раси, етноси, класи, полове, културни стилове и т.н.). Православното богословие през ХХ в. полага усилия да осмисли църквата като онтологична реалност, а не като социокултурно или етно-лингвистично формирование. Въпреки това, остава усещането за криза на църковната идентичност. В своите Дневници отец Александър Шмеман пише: „В момента православието е нещо като супермаркет. Всеки си избира каквото иска: епоха, стил, identification… И тази най-страшна цена на разложението ние плащаме затова, че сме си сътворили кумир, стотици кумири… Тази миша суета на юрисдикциите, накичени от глава до пети с канони. Това желание Западът да бъде покорен с най-спорното и най-скверното от миналото ни. Тази гордост, това дребно самодоволство, това желание за самохвалство. Всичко това е страшно…”[1] Усещането, че единството на църквата не се осъзнава и не се живее, е тяга на предсъборния процес. И това личи от думите на Вселенския патриарх Вартоломей, произнесени по време на Петото съвещание на предстоятелите през 2008: „Ние получихме и запазихме истинската вяра… Ние извършваме същите … тайнства. Придържаме се към почти идентичен Типик и се ръководим от едни и същи свещени канони… Въпреки това, трябва с дълбока искреност да признаем, че понякога ние не изобразяваме съвършено единство, сякаш не сме една Църква, а по-скоро федерация или конфедерация от Църкви.”[2]
Още на срещата в Константинопол, проведена през 1923 г., бива заявено, че е необходимо да се свика Всеправославен събор, за да може цялата йерархия на Православната църква да вземе решение по определени въпроси. В междувоенния период идеята кристализира и се набелязват голям брой теми за обсъждане. В периода 1961-1964 г. Вселенският патриарх Атинагор свиква няколко срещи в Родос, а между 1976 и 2015 са проведени пет предсъборни съвещания в Шамбези.
Един от критиците на предсъборния процес е големият сръбски богослов св. Юстин Попович. Според него е недопустимо да се свиква всеправославен събор в епоха, когато редица православни църкви в Източна Европа, в това число и Руската, живеят в условията на гонение. Нима може да се очаква, недоумява той, че йерархията на тези църкви, която е зависима от режима, може да е изразител на автентичното църковно съзнание. Той негодува и срещу лидерската роля на Вселенската патриаршия, която не съответства на количествените пропорции в православния свят по онова време. Изказва и опасения, че тогавашният Вселенски патриарх е склонен да предприеме стъпки към безпринципно единение с Католическата църква.
Тези възражения на св. Юстин, на които днес се позовават определени антисъборни групи, намират отговор в последната фаза на предсъборния процес. Понастоящем няма православни юрисдикции в Европа, които съществуват в условията на открита антихристиянска диктатура. Според статистическите данни, броят на практикуващите православни християни (това не са лицата, които посещават църквите, а онези, които поне веднъж месечно участват в светата литургия, които се изповядват редовно и се причастяват) е най-голям във Вселенската патриаршия, която има диоцези в Европа, САЩ, Австралия и Азия. Възприетият по настояване на Московската патриаршия консенсусен принцип за подготовката на Събора и за неговата работа не позволява дадена поместна юрисдикция да налага решения. Вследствие на този компромис бе редуциран броят на йерарсите, участващи в Събора, и се възприе принципът: една църква - един глас.
По отношение на икуменическия диалог, ситуацията също е различна. В началото на 60-те всички Православни юрисдикции се включват в Световния съвет на църквите (ССЦ). В тази организация участват множество християнски църкви без Католическата, която все пак сътрудничи по определени въпроси. Източноевропейските църкви се съгласяват да участват в ССЦ под натиска на Руската патриаршия, респективно на СССР. През 90-те години на ХХ в. някои юрисдикции напускат ССЦ заради опасения, че Православната църква, идентифицираща се с Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква от Символа на вярата, ще бъде обезличена за сметка на един църковен плурализъм или т. нар. теория на клоните (branch theory). Приетият от Събора документ за диалога ясно фиксира принципите за участието на Православната църква в ССЦ.
Пак през 60-те години се провежда Вторият ватикански събор, който приема специален документ за икуменическия диалог – Unitatis redintegratio. В него се признава, че Православната църква има автентично апостолско приемство и че в нея живеят най-съществените елементи на християнската догматика, аскетика и литургика, съхранени с неподражаема пълнота и обаяние. Признават се всички тайнства, но се настоява, че за да се постигне пълно единство, е необходимо изясняване на спорните въпроси. От други документи на Католическата църква става ясно, че тези „спорни въпроси“ се свеждат до един – приматът на Римския епископ, чиято липса прави Православната църква непълноценна[3]. Тази позиция насочва към търсене на „догматически компромис“ в името на единението. В следващите години Православната църква, олицетворена преди всичко от Вселенските патриарси, успя да наложи различен дневен ред на православно-католическия диалог. Приветствайки стремежа към християнско единство (изразено и чрез снемането на взаимните анатеми между катедрите на Константинопол и Рим), православните настояват, че не може да има единство във вероизповеданието, ако не се възцари взаимна любов („Да се възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядаме“, из Евхаристийния канон). Към 2016 г. Православната църква има дръзновението да участва в икуменическия диалог не защото е принудена да прави неудобни компромиси, а понеже е призвана да свидетелства за Любовта и Истината.
Вселенски ли е Съборът в Крит?
За да се отговори на този въпрос, трябва да се вземе под внимание валидното в Православната църква разбиране за съборност. Православната църква е повсеместна. Това най-общо означава, че тайнствата, извършвани на дадено място, имат същото действие като тези, извършени другаде, назад във времето или в бъдеще. Повсеместността е метафизически гарантирана от непрекъснатата верига на приемство, която отвежда към първата Петдесетница, когато всички апостоли са събрани на едно място и Даровете на Светия дух се изливат над тях. Следователно, по своята природа Православната църква е събор. Съществено проявление на съборността са църковните събрания, които имат различен обхват – от събирането на семейството в неделната литургия през енорията и епархийския събор до постоянните събори на йерархията, синодите, поместните и вселенските събори. Различията в обхвата обаче не означават различие в пълнотата и не водят до степенуване на значимостта.
Официалното обозначение на Събора в Крит от самото начало е: Свят и Велик Събор на Православната църква. Наистина, Съборът бе подготвен като всеправославен. В процеса на подготовката на проектодокументите участваха всички 14 поместни православни църкви чрез делегации, избрани от управителните тела (най-често митрополитски синоди). На срещата в Шамбези през януари 2016 г. шестте проектодокумента, заедно с регламента за работата на Събора и решението за неговото насрочване, бяха подписани от всички делегации, с изключение на документа Християнският брак и пречките пред неговото сключване, неподписан от Грузинската и Антиохийската църкви поради възражения към отделни формулировки. Заради юрисдикционния спор с Йерусалимската патриаршия относно Катар, Антиохийската патриаршия не подписа регламента за работата на Събора, както и решението за неговото насрочване, но без да внася писмени възражение по тези текстове. Въпреки че Синодите на редица юрисдикции изказаха възражения по определени формулировки в документите, предложени за разглеждане на Събора, подписите на делегациите, избрани от тях, стоят под проектите. Проектотекстовете не са съставени в Шамбези, а са изработени в рамките на две години – срок, през който е могло да се осъществи обратна връзка с поместните Синоди.
Тук няма да се спираме на конкретните възражения, които четири от юрисдикциите изложиха по-малко от 20 дни преди началото на Събора. Може да се твърди, че и да е имало основание в някои от тези възражения, мотивите за отказа от участие останаха неразбрани и дадоха повод за основателно подозрение, че е упражнен руски натиск. Изразеното от Българската юрисдикция опасение, че няма да има възможност за ревизиране на документите на самия Събор – възможност, предвидена в чл. 11 от регламента – бе изцяло опровергано.
Липсата на вселенска представителност не предопределя статута на Критския събор, понеже на Седемте вселенски събора също няма пълно представителство на всички православни юрисдикции. Както уточни архидякон Джон Хрисавгис, богословски съветник на Вселенския патриарх, епископите, които участват в Събора, не са представители просто на своя диоцез, а изразяват гласа на цялата църква. В този смисъл, православните, принадлежащи към Българската, Антиохийската, Грузинската и Руската патриаршии, следва да имат самочувствието, че са били представени на Критския събор.
Според някои гласове, дарът на съборността в официалната Православна църква е пресъхнал, поради което в нашата епоха Всеправославен Събор е невъзможен. Поради това Сръбската църква изиска в Енцикликата да се посочи, че съборният процес не е преставал никога и доказателство за това са: Седемте вселенски събора; Съборът в Константинопол (879-880), свикан от св. патриарх Фотий и папа Йоан VIII; Съборите, посветени на учението на св. Григорий Палама (1341, 1351, 1368); Съборът от 1484 г., осъдил унията във Ферара-Флоренция; серията поместни Събори през XVII в., осъдили някои протестантски възгледи, и Съборът от 1872 г., осъдил етнофилетизма. Какъв е Критският събор, църковното съзнание ще определи в бъдеще.
Решенията на Събора
Основната заслуга на Събора е делото на любовта. Още в края на първия ден всички участници бяха обхванати от радостта да са заедно и да водят откровен разговор по проблемите на църквата и на света. Нима е възможно митрополит от Източна Европа, който заяви, че проблемите на сексуалността не засягат православните, американският архиепископ Димитрий, който внимава някоя група за натиск да не заведе дело за дискриминация срещу православната епископска конференция на САЩ, и митрополитът на Нигерия Александър, който обясни, че в Африка често нямат брашно, за да замесят просфорите – нима е възможно тези трима епископи да говорят на един и същи език? Особено в постмодерната ситуация разноезичието застрашава конструирането на смисъл, понеже универсалният хоризонт на човешкото е почти напълно загубен в публичния разговор. Днес културните различия биват гротескно уедрявани от обезличаващи идеологически щампи, а умственият взор упорито избягва важните проблеми на човека. На Събора „Вавилония“ бе претворена в Петдесетница, а всеки участник получи шанс да се отърси от стереотипите на културното гето и да прояви своята персонална църковна идентичност.
Съборът прие шест документа, посветени на следните теми: диаспората, брака, поста, мисията, автономията и диалога с инославните. От голямо значение е признаването, че ситуацията в диаспората е канонически аномална и че епископските събрания са мярка, но не и решение. Подобна мярка е и недопускането на дублиране на епископски титли. Прие се, че брак с инославни може да бъде благословен не просто по снизхождение, както гласеше формулировката в проектодокумента, а по икономия – тоест, с оглед на спасителната дело на църквата. Бе посочено, че постът не е самоцел, а е неразривно свързан с всички останали аспекти на християнския живот, в това число с молитвата, покаянието, милосърдието и социалните отношения. Подчерта се, че съвременните християни имат трудности да постят и причината за това е в отчуждението от богослужебния живот. Постанови се, че църквата насърчава постоянното причастяване и не изисква извънреден пост преди него, освен въздържането от храна след полунощ в деня на литургията. Християните бяха предупредени, че като елемент от християнския, а не само от монашеския живот, аскезата изключва дуалистично отвращение от телесността или ожесточаване към света и ближния. Съборът заклейми разпространяването на вярата чрез насилие и осъди религиозния фундаментализъм, чиито травми трябва да бъдат лекувани с мехлема на истинския религиозен опит. В отношенията с останалия християнски свят бе утвърден принцип на степенуване близостта на съответната деноминация с Православната църква, което означава, че с Католическата църква и с мормоните се води различен тип диалог. Заклеймен бе и ширещият са в Православната църква зилотизъм, като Съборът постанови, че ревността трябва да се основава на знание и любов. Участниците в Събора демонстрираха задълбочено разбиране на доктрината за човешките права като юридически инструмент за защита на отделния човек от държавна репресия. В този смисъл бе подчертано, че този инструмент може да действа само когато обществото и политическата власт се вглеждат критично в себе си. Критският Събор осъди тероризма, религиозните и информационните войни. Последното означава, че православният християнин няма право да участва в индустрията за дезинформация. Осъдена бе намесата на църквата в политическия живот, но се посочи, че нейният пророчески глас трябва да се чува по важни за обществата теми. Без да злоупотребява с левичарска фразеология, Съборът настоява, че целта на икономическото развитие на една страна не може да се изразява просто в нарастването на благосъстоянието за сметка на духовните ценности. Автономизирането на икономиката води до обезличаване на личности и на цели народи.
Богословието на Събора
Бяха изказани немалко критики спрямо богословското равнище на проектодокументите. Някои от тези критики са напълно основателни, а други издават анахронични очаквания. Например, в документа за брака основната концепция е развита по линия на природната норма, като се настоява, че бракът е най-древната институция на Божествения закон (I, 1). Доста по-слабо е застъпен специфичният за християнския брак христоцентризъм, който сочи, че бракът не е просто църковно признаване на една природна връзка, а е специфично проявление на тайната на спасението; и тъкмо в тази перспектива бракът е „образ на единението между Христос и църквата” (I, 2). Задълбочаването на тази перспектива би позволило да бъдат адресирани проблеми, като потребителското отношение към сексуалността, насилието в семейството, злоупотребата с родителските права, контролът над раждаемостта, в това число и евгениката. Предприетият законнически подход, който следва латинското каноническо право (Модестин), пропуска да даде пастирски насоки по важни теми, свързани с глобализацията, както и с проблемите, произтичащи от трудното намиране на брачен партньор и нуждата от пастирска грижа в процеса на ухажване.
Равноценността на половете е самоочевидно от гледище на Евангелието положение, което обаче не е ясно изказано. В документа за мисията се твърди, че църквата уважава принципа на равноправието и го прилага в светлината на своето учение за тайнствата, семейството и мястото на двата пола в Църквата. Тук има истинска загуба в превода: докато в гръцката версия стои θέσις τῶν δύο φύλων, което може да се преведе като „позиция на двата пола“, а английският вариант залага на „role of both genders“ (тоест, роля, функция), руският превод озадачава с формулировката „положение обоих полов“. Понятията „пол“ и „джендър“ също не са равнозначни. Неяснотата произтича от стремежа концепти от социологията и правото, с които обикновено назоваваме явления на съвременния публичен живот, да се пресемантизират според критериите на църковното съзнание.
Недиференцираната употреба на понятията „секуларизация“ и „секуларизъм“ размива границата между екзистенциалната критика на модерния антитеистичен възглед за човека, от една страна, и отхвърлянето на гарантираната в западната цивилизация религиозно неутрална публичност, от друга. Наличието на секуларно публично пространство не предполага стена между религията и обществото, напротив – прави възможно установяването на диференцирани правила за заявяване на различни религиозно идентичности. Разбирана в тази светлина, западната секуларизация е шанс за религиите да излязат от гетото на частното, в което атеистичните диктатури в Източна Европа ги поставиха. Въпросната липса на терминологична яснота може да създаде впечатление, че световното православие робува на антизападната идеология, което нито е приемливо, нито е вярно.
По повод на тези слабости в едно от кулоарните си изказвания митрополитът на Великобритания и Оксфордски професор Калистос Диоклийски (Константинополска патриаршия) заяви, че документите се нуждаят от богословско вдъхновение, тоест, от пренаписване. Вместо това, по идея на предстоятелите на Албанската, Румънската и Кипърската църкви, бяха изготвени два нови текста, енциклика и послание, които в голяма степен преодоляват слабостите на първите шест, като задават обща богословска рамка. За изходна позиция посланието приема думите на св. ап. Павел в Посланието до галатяни: „стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго” (Гал. 5, 1). Това означава, че църквата не съществува в този свят за себе си, а за да споделя даровете на Възкресението и вечния живот. Според този критерий, независимо дали адресира вътрешни или външни проблеми, съборното съзнание на църквата не бива да се води от императива на дефанзивната защита на църквата от външни враждебни сили.
Откровенията на Събора
Без да си поставя подобна цел, Съборът предефинира съществуващи проблеми в Православната църква. Стана ясно, че днес най-голямата опасност за църковното единство е не етнофилетизмът, а автокефализмът. В посланието на Събора и в енцикликата се подчертава, че автокефалният статут на поместните църкви не може да накърнява съборността и единството на Църквата (Енциклика I, 5); и че конституирането на нови териториални подразделения на Едната Свята Съборна и Апостолска Църква не е израз на някакво „суверенно право“ на църковна самостойност, а е полъх на Светия Дух, който превръща света в Църква (Енциклика II, 6).
Видя се, че дилемата „ригоризъм - либерализъм“ при прилагане на каноническата дисциплина е несъстоятелна, защото тъкмо инклузивността предполага екзистенциален консерватизъм. Църквата е отворена към всички, но всеки неин член е призован от Христос към покаяние. Критерият за покаянието е не някаква по-строга или по-мека норма, а Самият Христос, Който е „единственият Свят“, според утвърждението на Евхаристийното събрание (Енциклика I, 4).
Съборът не стана заложник на никоя от двете представени на него богословски партии: персоналистите и нео-паламитите. Това се дължи главно на такта и организационната култура на Вселенския патриарх. В същото време, документите въвличат академичното богословие в дебати, свързани с богословска обосновка на формулираните принципи (ороси).
Посланието демонстрира, че диалогът на Православната църква със света и с неправославните християни не произтича от някакъв абстрактен идеал за единство, а е израз на литургията след литургията (Послание 2). Любовта обаче е отговорна и поради това Православната църква отдава голямо значение на свидетелството на Истината на Православната вяра в рамките на диалога (Послание 3).
Три недоразумения
Първото недоразумение е, че отсъствието на четири църкви прави Събора нелегитимен, понеже принципът на консенсуса сега бил компрометиран. Всъщност, решението за провеждане на Събора е плод на консенсус и отлагането му по предложение на някои от юрисдикциите би нарушило този принцип.
Второто недоразумение е свързано с подозрението, че Съборът има скритата цел да легитимира икуменизма, разбиран като безпринципно обединение между православните и останалите християни. Мнозина бяха убедени в това, преди още да са прочели съборните документи. Всъщност, Съборът окончателно затваря вратата за такъв тип икуменизъм, като заявява, че единството е възможно само чрез единение в истината.
Третото недоразумение идва от употребата на понятието „църква“ спрямо други християнски деноминации, както и от факта, че те не се определят като еретици (с посочване на догматическите отклонения). Относно понятието „църква“, силно критична бе делегацията на Еладската църква, макар че в евхологията на тази юрисдикция е поместена писмена декларация на католик, приемащ православието, където се говори за „нововъведенията на Латинската църква“. Наистина, Православната църква признава у католиците апостолско приемство и някои тайнства. Неслучайно днес няма православен епископ на Римската катедра. Макар някои доктрини на Католическата църква да са съборно осъдени като еретически, католицизмът в цялост и в неговия съвременен вид не е бил осъждан на вселенски събор. Някои от останалите неправославни християнски общности са осъдени като ереси на древните събори (например, Арменската църква), но е абсурдно в диалога днес да се подхожда към арменците като към еретици, защото сегашните поколения не по свой избор се срещат с християнството в традиционната за страната форма, а и времевата отдалеченост изисква препотвърждаване на еретическия статус на общността на вселенски събор.
Пита се защо поне не бяха изброени еретическите доктрини на християнските общности, с които се влиза в диалог. От една страна, това е неизпълнимо в един документ, който няма догматичен характер. От друга страна, да се твърди, че различията между Православната църква и неправославните християнски деноминации се свеждат само до определени догматически различия, е израз на богословски минимализъм. Различията са се наслоили през вековете на разделение в различни аспекти на християнския живот и много от тях дори не са артикулирани. Едно изброяване би заставило Православната църква автоматично да приеме в общение тези общности, ако те решат да редактират определени свои догматични позиции. Това обаче е недалновидно, понеже единението във вярата не може да се основава само на формулировки, то е истинен опит от споделената Истина.
Смилен Марков
Съборът, отговор на лична молитва
Разговор с архидякон Джон Хрисавгис
Архидякон Джон Хрисавгис е роден в Австралия. Възпитаник е на Атинския и на Оксфордския университет. Съосновател на Богословския колеж „Св. Андрей“ в Сидни. Преподавал е в Гръцкия колеж на Светия Кръст в Бостън. Понастоящем е член на комисията по междуправославни отношения към Американския диоцез на Вселенската патриаршия и е съветник по богословски въпроси на Вселенския патриарх Вартоломей.
- Отец Джон, как съборността на църквата може да се прояви днес на глобално ниво?
- В първите векове и по време на ранните събори пентархията не е система от национални църкви; тя по-скоро съвпада с главните региони на църквата. Така че в епохата, превърнала се в еталон за глобална съборност, религиозният национализъм (или етнофилеттизмът) никога не са имали значение за структурата и делото на църквата.
Църквата е постоянен събор на любовта. Ето защо властовите структури в църквата непременно трябва да са в съответствие с принципа на съборността. Светият и Велик Събор на Православната църква е най-важното средство за упражняване на съборността на глобално ниво. Съборността, приматът и автокефалията (самоуправлението) са взаимосвързани и работят правилно, когато се подпомагат взаимно. Ако желаете, може да ги гледате като система за регулиране (checks and balances). Когато в практиката единият от трите принципа е или преакцентиран, или подценен, другите два изпълняват коригираща функция. Например, когато се упражнява правилно, съборността пречи на самоуправляващите се църкви да се изолират; самоуправлението и съборността, когато се прилага правилно, служат като противотежест на тенденцията да се абсолютизира приматът.
- Православната общност в САЩ е специално ангажирана със съборния процес. Тук в Крит един американец сподели, че за него Съборът е отговор на лична молитва. Считате ли обаче, че спецификата на православната общност в САЩ е взета предвид в документа за диаспората?
- За Събора е важно да се обърне към православните църкви във всички културни и географски контексти, като вземе под внимание потребностите както на големите, така и на малките църковни общности. Създаването на епископските конференции в диаспората е условна и временна мярка, предназначена за всички църкви в нетрадиционните православни страни, в това число САЩ. Всъщност, епископската конференция на САЩ е една от най-активните в света.
Но мярката е условна, понеже целта е да се стигне до каноничната норма: един епископ в един град. С обсъждането и приемането на документа за диаспората и автономията, Светият и Велик събор извършва приближаване към каноничната норма не само на глобално, но и на местно всеправославно ниво.
- Как виждате ролята на Православната църква в екологичните дебати? Да не би ангажиментът с тази тема да е имиджово мероприятие на предстоятелите?
- През годините Вселенската патриаршия е била силен и принципен поддръжник на екологичното движение. Дължимата грижа за околната среда е неразделна и централна част от православното богословие на творението. Нашата аскетическа традиция сочи път за култивиране на нашите страсти и желания, особено на склонността да доминираме и консумираме, така че да усвоим правилно отношение към природата. Нашето богословие на творението схваща природата като Божи дар, който ние трябва внимателно да управляваме. Бих искал да насоча вниманието ви към текста от приетия документ за мисията на Православната църква в съвременния свят: Алчността за удовлетворяване на материалните нужди води до духовното обедняване на човека и до унищожаване на околната среда. Не бива да бъде забравяно, че природното богатство на Земята не е собственост на човека, а на Твореца: „Господня е земята и онова, що я изпълня, вселената и всичко, що живее в нея” (Пс. 23:1). Така чрез култивирането на отговорността на човека спрямо богодаруваната околна среда и чрез изтъкването на добродетелите на умереността и на въздържанието Православната църква подчертава важността на опазването на Божието творение.
- Какъв, според вас, трябва да бъде дневният ред на бъдещите всеправославни Събори?
- Няма съмнение, че богословието на енергиите, еклисиологията и персоналността, които вълнуваха богословското съзнание през XX в., ще продължат да ни занимават. Съборният процес ще влее нова енергия в тези дебати и, надявам се, ще ангажира както предстоятелите на Църквата, така и учените с очакванията на останалите вярващи. Обсъжданията на Съборите през първите векове се фокусират около учението за Бога и най-вече христологията. Като се основават на тези учения, бъдещите Събори ще отговорят на новите предизвикателства, като предлагат средство за изцеление и помирение на страдащото и разделено човечество.
Разговаря Смилен Марков
[1]Александър Шмеман, Дневници, Комунитас, С., 2014 (записи: 26.11.1973; 19.01.1974), 81, 103.
[2]Еcumenical Patriarch Bartholomew, Speaking the Truth in Love: Theological and Spiritual Exhortations of Ecumenical Patriarch Bartholomew, John Chrysavgis, ed. (Bronx, NY: Fordham University Press, 2011), 119 (прев. С.М.).
[3]Срвн. Георги Каприев, Доевангелизиране на евангелизираните: универсализъм чрез провинциализиране, Култура (2485), 18.01.2008.
http://www.kultura.bg/bg/article/view/13730
Коментари от читатели
Добавяне на коментар