Изпепелената градина на детството
Данило Киш. „Градина, пепел”. Превод от сръбски Людмила Миндова. ИК „Факел Експрес”. С., 2016
„Градина, пепел” е меланхоличен опус върху детството на Киш. Завръщане в напуснатото и отнетото: дом след дом и град след град, които белязаното му семейство изоставя в началото на 40-те. Все в „сутрешен сумрак“ – за да притули дирите си и мъчителната гледка в очите на още съненото си момче. Повествованието стъпва на „останки” (Александър Хемон) от реални спомени. И прорасналата помежду им, като в изоставена градина, въобразена памет. Вкопчени едни в други, съвместени – през Борхесовото начало в прозата на Киш, за когото факт и фикция поделят разказваческите си права. Така изплува всеки образ в романа – веществен, осезаем, ала от реалността на избълнувана картина: тутакси разтварящ се по края или слепващ в друг: като в състояние на лек разпад, като вода пренощувала във ваза с цветя. Защото - и синхронно на останалите два романа от автобиографичната трилогия -„Ранни мъки”(2001) и „Пясъчен часовник” (2011) - Киш не връща миналото, за да го подрежда, а да изцежда, през плътна поетична бленда, само утаеното от него. Някои мириси, някои предмети. Кафе, рибено масло, ванилия. Жълт куфар. Никелов поднос. Шевна машина „Singer”, описана до последното метално колелце. Предмети-синекдохи на дома и попиляната му от раздели цялост; чисти поетични експонати, замрели пред очите ни като nature morte.
На този фон връхлита истинската загуба - на бащата Едуард Кон (с фамилно име Сам в романа): унгарски евреин с ранена от преследвания психика, депортиран в гето през 1942, погубен в Аушвиц през 1944. Фигурата му – колода от контрастни образи – обсебва разказа: писател-енциклопедист с фикс идеи; пленителен артист-комедиант; разгневен пророк, бълващ старозаветни закани; „пантеистки пустинник”, ексцентрично оттеглен - с редингот и цилиндър – в крайградските ниви. Налудни маскировки на обречения? Нови въплъщения на Ахасфер? Или par excellence фантазмени проекции в творящото съзнание на разказвача? Самият Киш споделя, че появите на баща му в романа „са един вид негатив, картини на неговото отсъствие“.Преобърнато и умножено в присъствия-видения, които се менят без преход и покой. По силата на разломената си участ Едуард Сам е всякой, всякакъв, навсякъде. Един вселик, необгледен баща, когото Киш завръща у дома чрез демиургичната способност на езика си. “Сюжетът на моите книги е стилът”, казва авторът в едно интервю от 1983. А стилът на Киш, безспорно, е в поетиката му: в смесицата от неистова лиричност, „метафизически обсесии” и „иронична дистанция” спрямо най-болезненото. Това е поетика без патетика, чиста и горда: потресните сцени и сърцераздиращият вопъл са й чужди, защото са сами по себе си нова жестокост. Затова и жълтата звезда, пришита на ръкава на баща му, е означена чрез „по-етическа” алюзия: като „звездата, която следва”. „Литературата е възнесение”, вярва Киш. И неслучайно е наречен „най-благородното проявление на балканското въображение” от Дебеляк. За каквото и да пише, целта на Киш е да го изведе нагоре, към художественото му битие. То е същината на историята, за него е романът: един възпоменателен албум от образи-метафори, с които Киш покрива – като с „прах от цветен полен” - изпепелената градина на детството си. Отдадена на оригинала и личния си усет на поет, Людмила Миндова създава един от най-вглъбените си преводи на Киш, а Кирил Златков – корица-прозорец към дълбината на книгата.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
