Площад, щастлив с Набуко
В аналите на Софийската опера зае своето място и площадната версия на „Набуко” от Верди в режисьорската интерпретация на Пламен Карталов. Той преди повече от 30 години „изведе” оперния театър от залата и го разположи най-напред на хълма Царевец („Сцена на вековете”), на централни софийски площади, в парка. Предстои усвояването на нови пространства - на Белоградчишките скали и на пещерата Магура във формàта на два летни фестивала през август. Заглавията, които привличат вниманието на Карталов за площаден вариант, съдържат епичния исторически разказ със значително, емблематично в музикално-драматургическо отношение хорово присъствие, което уплътнява обема и предопределя мащаба на сценичната реализация.
В този смисъл, „Набуко” на площад „Св. Александър Невски” не изненадва с избора на заглавието. Ранната опера на Верди върху библейския текст от книгите на пророк Еремия и пророк Даниил за превземането на Ерусалим от Навуходоносор и съдбата на поробените евреи е много популярна сред меломаните. Щастлива й е съдбата още от премиерата й през 1842 година, когато 29-годишният композитор преживява първия си триумф и признание (след „Оберто, граф ди Сан Бонифачо” и „Един ден царуване” и поредицата много трагични събития в живота му – смъртта на двете му деца, по-късно и на съпругата му). Още тогава италианската публика припознава хора на евреите като патриотичен химн на свободата. А в контекста на следващите Вердиеви опери „Набуко” е като скрижал за спецификата на музикалната драматургия, за мелодически кодове в арии и ансамбли в последвалите шедьоври на композитора. Слухът разчита мотиви, вплетени по-късно в „Ернани”, в „Аида”, в „Макбет”, в „Трубадур”... В хоровите епизоди не е трудно да се прозре изкристализиралият по-късно Реквием. Като прибавим основните персонажи и драмата между тях, също проектирани и развити в музикалните драми на по-късния Верди, „Набуко” е реалното прозрение на младия композитор за същността и естетиката на личния му стил.
В този спектакъл Пламен Карталов е и режисьор, и сценограф. Може да се разбере изкушението му да създаде сцената според прочита си на драмата в нейния библейски, символен смисъл. Всички елементи говорят за подобно „провиждане” на творбата като народна драма. Сценичното пространство е замислено като разгъната тора, чиито краища-цилиндри са всъщност екрани за мултимедийно изображение (Вера Петрова), което очевидно трябваше да създаде някакъв визуален контекст за отделните драматични сегменти. Огромна стълба в дъното на сцената стига до полукупола на храм „Александър Невски” и, според Карталов, тя води към небето (по нея тръгва умиращата Абигайл), в края й са ръцете на Мойсей, „които държат завещаните от него скрижали”. Това беше първият ми проблем със сценографското решение – еклектичният сблъсък между символното и буквалното. Впрочем, подобно смущение предизвика и т. нар. съдържание на мултимедийното съоръжение (щом има молитва, се появяват свещи, а когато някой ще загине – капки кръв), отново в противоречие със стремежа към монументален, визуално едър прочит на библейския сюжет. Построеният макет на висящите градини от дясната страна на сцената (добили популярност като Висящи градини на Семирамида, но построени от Навуходоносор) бе красиво петно на сцената, с което се изчерпваше функцията му. Симетрично от двете страни на сценичния под са отворени ложи за хора, вертикално движещ се панел отваря централната част на сцената, идея, която дава възможности за бързи и ефектни мизансценни решения и гъвкавост на ансамбловото разположение при солистите. Работата с тях се вижда и в ансамбловите сцени, и в психологическата разработка на ариите. Певците и хорът са пощадени от екстремни режисьорски предложения (с изключение на първо действие, когато хористите носеха някакви червени греди, идея, която не успях да разгадая), костюмите (Цветанка Петкова-Стойнова) са в естетически издържан традиционен стил, единствено одеждата на загубилия разсъдък Набуко не се смени при триумфалното му завръщане, смирено осъзнал божествената сила. И във финалната сцена на операта облеклото му стои нелепо, съотнесено с костюмите на останалите.
Личните драми в „Набуко” са изнесени като емоционален център в романтичния прочит на творбата, въпреки разширеното присъствие на хора. Може би защото и самият хор не бе мечтаната мощна драматургична опора на оперното действие, не бе и съвсем чист ансамблово - особено в първо действие. Не получи импулси и от музикалния ръководител на спектакъла, руския диригент Михаил Синкевич, който на много места разтегли темпата, като позволяваше прекалено много „ad libitum” пеене, вместо да използва добре представилия се оркестър за по-интензивно влияние върху сцената.
Премиерният състав стана притегателен център на спектакъла. Владимир Стоянов в ролята на Набуко бе не само впечатляващ певец и музикант, но и рядко убедителен артист. Пътят на Набуко от греховната страст към неограничена власт до пречистването и смирението е сложна задача за всеки певец. Стоянов предава пълноценно и органично развитието на своя герой със страст и силна емоционална енергия. С богатството от изразни средства, с които разполага, той има свободата да разкрие автентично сложното психологическо развитие на героя си. Бе покъртителен след Божието наказание, със съвършена в кантилената си емисия, силно драматичен в дуета си с Абигайл, където в рамките на фразата гласът придобиваше различно тъмен колорит... Още нещо - Стоянов е артист със стилова култура и висок вкус. Което го предпазва от мелодраматични излишъци. С достойно вокално поведение приковава слуха, омайва го с топлотата и мекотата на тембъра и с дълбоко пропития от лиричност „регистър на любящ баща”. Тъкмо поради това бе съвсем логичен мълчаливият жест на състрадание на героя му (сигурно режисьорско решение) при вида на умиращата и разкайваща се Абигайл.
В българската, но и в европейската оперна история ролята на Абигайл е свързана с името на Гена Димитрова, която зададе незабравим модел във вокално и сценично поведение. Италианката Сузана Бранкини бе съвършено различна. Нейната героиня бе разкъсвана от страсти – към властта, към мъжа, когото обича, срещу съперницата. Тя не пести емоциите и темперамента си. На места предлага дори веризмо-прочит на героинята си – като в драматичната сцена с Набуко в трето действие. Бранкини е великолепна певица, изравнена, но и със способност да „парцелира” гласа си, да зарежда фразата с различен по гъстота звук. Тя звучи по различни начини, разполага с впечатляваща техника на дишане, щрих, тембриране... Владее и умението да използва паузите в музикалната си реч. Управлява волума на гласа си майсторски - във финала на операта в много тиха динамика и изстрадани дъхове.
Още едно известно име – басът Роберто Скандюци, бе Захария. Започна твърде обезпокоително с каватината от първо действие, но постепенно гласът му придоби онази своя специфика и качества, заради които е получил голямото си име в операта. Впечатляващо „произнесено” бе пророчеството на Захария в трето действие. Българският тенор Даниел Дамянов (Измаел) се вписа в международния състав с известна нерешителност в началото, която преодоля и изпълни ролята с лирична култура и изисканост – без излишен патос и псевдодраматизъм. А Фенена на израелската певица Шай Блох седеше някак настрана, въпреки че е в центъра на драмата – и като съперничка на Абигайл в любовта и във властта, и като любима – жена на Измаел, дъщеря на Набуко, и като асирийка, приела еврейската вяра. Блох изпява партията си професионално, в любовния дует с Измаел вложи чувствена нежност. Малко несигурно преминаваше през състоянията си нейната героиня. Грузинецът Кахабер Шавидзе бе на равнище в ролята на жреца, както и Силвана Пръвчева като Анна.
Над 1000 души гледаха премиерата, заявките за следващите спектакли не спират. В този смисъл, идеята на Пламен Карталов да продължи с „оперната демокрация”, да търси начини да сближава театъра с публиката, е абсолютно сполучлива. Перспективна.
Пиша го с известна доза тъга. Защото площадът създава мащаб на зрелището и необичайност на преживяването, но акустиката му не е достатъчна, за да чуя звука с обертонова магия, която събира инструменти и гласове в общо цяло, в красива спятост, в хармоничен баланс, който дава залата. Не фрагментиран – на оркестър, солист и хор, които се чуват като отделни единици, докато правят нещо едновременно. Така или иначе, и този спектакъл на „Набуко” е плод на много труд и усилия, към него има огромен интерес, следователно целта е постигната.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
