Логото на България – а защо не..?
През април протече конкурс за новото лого на България, който се превърна в поредното лутане с вързани очи из дебрите на символиката. Проектите на седмината финалисти, „подбрани от деветчленно професионално жури”, бяха доста критикувани естетически, включително и аз писах гръмки статуси срещу уникалните комбинации от барби-розово, оранжево, патладжаново и синьо електрик, но дълбоко в себе си знаех, че не шаренията е проблемът. Художниците не бяха виновни. Те просто се бяха помъчили пипнешком да достигнат до нещо, което да заговори с плътен и убедителен глас за най-важното, с което свързваме себе си като нация, и не им се беше получило. Защо? Ами ние просто не знаем кое би било това нещо, което плътно и убедително да ни представлява.
Всички предложения видимо бяха достигнали до стени от принципна неяснота, замаскирана с натрапчиво повтаряни клишета. Обобщените резултати от символичното съдържание на седемте проекта изглеждат така:
слънце (Кой ли го няма?) – 4 пъти;
българска роза (Всъщност, тя е „дамаска роза”, Rosa damascene, и идва по нашите земи едва през VІІ век.) – 3 пъти;
море (При положение, че големите ни курорти са построени около средата на миналия век, а „морско страшилище” не сме били, трудно ще ни е да го наложим като наша патриотична същност.) – 3 пъти;
поле (Става, защо не, но как се изразява образно то? Може би като една водоравна зелена черта?) – 2 пъти;
шевици (Те пък са хем тясно фолклорни, хем регионални. Това ли искаме?) – 2 пъти;
лъв (Дето извън герба въобще го няма.)– 1 път;
кон (Конете днес са доста раздвоен символ: лукс, който малцина у нас си позволяват, и измършавял двигател на най-бедните превозни средства.) – 1 път.
В повечето случаи всичко това е смесено (коне, море, поле) и подправено с кирилица. Шотландците си имат магарешки бодил, японците си имат изгряващо слънце, канадците си имат кленов лист, а на нас ни трябва цял пейзаж, за да се изразим. Тази безидейност се прояви още преди години, когато също се обсъждаше потенциалното лого на България и така и не се стигна да вариант, който да измести оранжевата роза, кръстоска между слънце и баница.
Вестникарските заглавия от петнайсетина години насам трасират мъките на дизайнери, рекламисти, туроператори, журналисти, министри, художници, интелектуалци и длъжностни лица да се обединят около национален графичен образ. Първите драми избухват около знака, известен днес като „пърженото яйце”, и заглавието на в. „Марица” ясно изразява обществената реакция: „Скандал с логото на България – баница или роза”[1]. Говори се за прахосани пари, за занижена репрезентативност, за обидени естетически възприятия. Три години по-късно, през 2013 г., настава нова буря. Току-що е била предложена на публиката разноцветната въртележка от море, плаж, чадър, планина, слънце и листо. Тук възраженията са не само естетически, но и от по-деликатно естество. Новото лого прилича на логото на Киргизстан, а розата в него – на розата на БСП. (Тя пък от своя страна напомня на розата на сайта за електронни честитки “American Greetings”, така че по този въпрос да не бързаме да се притесняваме.) Дизайнът е нов, но заглавията са същите: „Скандал с новото туристическо лого на България”[2]. Министерство на икономиката, енергетиката и туризма приканва обществеността да си каже мнението и сред гражданските гласове, които се отзовават, се дочува екотът на приятелски огън. Министър Вежди Рашидов коментира така: „Засега е една шарения, като бонбонче от панаир - сладичко, шареничко, хубавичко, а България е сериозна страна, не е толкова сладолед...”[3] В крайна сметка, в. „Капитал” обобщава резултата със заглавието „Бранд кръгла нула”[4] и туризмът ни си остава с баницата.
Всъщност, националният символ е мъчителна работа. Трябва да измислиш нещо, което да те изразява уж от най-дълбока древност, при положение, че нуждата от него е възникнала едва напоследък.
Проблемът ми се поднесе на мен лично по време на мое представяне в Добрич. От публиката дойде въпрос: „А вие, ако трябваше да изберете символ за логото на България, какво бихте избрали?”. Отначало се опитах да се измъкна с думите, че си има хора за тази работа, дизайнери, плакатисти, рекламни агенции, туроператори, министерства на това и онова, с една дума, други някакви хора, различни от мен. После започнах да опровергавам досега съществуващите идеи. После, в един безпомощен опит да се хвана при това свое свободно падане за някоя удобна баналност, предложих: „Българската роза?”.
При тези думи залата, съвсем неочаквано за мен, в един глас възропта: „Че откъде накъде роза? Розата е регионализъм!”. Разбира се, че е. И не само, че е регионализъм, ами е толкова българска, колкото са картофите, доматите и тютюна, с тази разлика, че идва от изток, а не от запад. Тогава си признах просто и ясно: „Не знам. Нямам отговор на този въпрос.”
Сега вече имам, поне за себе си. Символът на България, истинският й символ, е дървото.
Дървото е характерен елемент от българския пейзаж, защото накъдето и да се обърне човек у нас, вижда дърво, дървета или гора (докато още не са ги изсекли). Но не тази негова визуална функция е най-важната.
Дървото присъства в българската литература с деликатна натрапчивост като неизменен неин обект. Било като символ, било като персонификация, било като естетическо въплъщение, било като фон, дървото е толкова разпространено сред родната словесност, че сме престанали да го забелязваме.
Да започнем с фолклора:
„Два са бора ред поредом расли, / между них е ела тънковита”.
„Кукувица кука / на зелена бука / за гора зелена / за Стара планина”.
„Стояне! Листна се гора зелена / коло Великден, Гергьовден”.
„Горо-ле, горо зелена, / не ми е пътят от тука, / ала от тука ще мина”.
„Полегнала е Гергана / в борова гора зелена, в борова и орехова”.
Старите градски песни не остават по-назад, което означава, че вниманието към дървото не е някаква селска приумица, а насъщен обект в зрителния обхват на българина:
„Под липите сам-самичък, / бродя бледен и посърнал...”
„Горице ле, люлякова, / люлякова, Лилянова, разреди се, разклони се, стори мене път да мина.”
Да продължим по-нататък с авторското творчество, в някои случаи имитиращо народното:
„Хубава си мой горо, миришеш на младост”, Любен Каравелов.
„Стройна се Калина вие над брега усамотени / кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени”, Пенчо Славейков.
„Гора зашуми, вятър повее”, Христо Ботев.
„Хой обичам в гора да ходя / с вярна сговорна мила дружина”, Георги С. Раковски и то не къде да е, а в „Горски пътник”.
„Видях аз два бука, прегърнати в гората”, Иван Вазов.
„Спи езерото, белостволи буки”, пак Пенчо Славейков.
„Ей бука листи отрони – / куршум ще Лаза догони, /войводо”, Яворов.
„Чуйте ме мури вековни, / чуйте ме бели камъни”, Елисавета Багряна.
„Как минуваш ниско над тополите, / но не спираш тука своя полет”, Никола Вапцаров.
„И цъфтят в суматохата кестени. / Прецъфтяват. И пак цъфтят”, Миряна Башева.
„Да не забравям никога, че има / дърво на хълма”, Иван Цанев. И т.н. висока художественост.
Дървото е и приятел, и изповедник. Гората е и убежище, и любовна сцена, и тревожен декор за драматичен завършек.
Прозата не пада по-долу. Чорбаджи Марко от „Под игото” вечеря с челядта си край „бухлатите чемшири”, фенерът свети, „окачен на клончето на едно люлеково дръвче”, и така започва основополагащият роман за българската литература. „Самотен кичест бор” се издига в двора на Гераците и неговото отсичане се превръща в метафора на раздора. Да не забравяме и черешовото топче, този проглас към беззащитния ни бунт за освобождение. Списъкът е отворен и може дълго да се допълва.
Писателските псевдоними също заслужават внимание: Яворов, Ясенов, Смирненски, Разцветников (може би), Церковски, Ракитин, а защо не и по-ниско растящите Калина Малина, Ран Босилек и Елин Пелин?
Ако излезем от литературата, ще видим чинарите в центъра на „Пейзаж от Белащица” и „Стълпотворение” на Златю Бояджиев, кипарисите сред манастирите на Цанко Лавренов, брезите на Константин Щъркелов.
Да видим сега какво се вижда отвън. В книгата си „Двете половини на ореха”, за която вече съм писала, изтъкнатият преводач на българска литература, германецът Томас Фрам, вижда ореха като символ на България: „Чрез образа на ореха може не само да се проникне в душата на българина, чрез това дърво и растящия му на отделните разклонения плод ясно се обяснява как е възможно българите едновременно да са вълци единаци и постоянно да са някъде заедно.” Става дума за двете ядки, сгушени в черупката си - неизменно отделни и неизменно заедно. Орехът е и дълбоко вкоренен в земята, и високо вдигнал клоните си нагоре. И осанката му е важна, и сянката му е важна, и плодът му е високо ценен. По-нататък Фрам изброява ястия с орехи и те се оказват до едно характерни за нашия регион, за Балканите.
Някой би възразил, че дървото е просто природа и няма нищо общо с културната територия, която искаме да си заделим в пространството на Европа. Но нима лъвът има по-голям цивилизационен принос? Нека си спомним, че ливанският кедър е направил възможно корабостроенето на древните гърци и така е допринесъл за разцвета на Средиземноморските цивилизации. В България от дърво са се правели и се правят люлки, играчки, съдове, мебели, къщи, сечива, музикални инструменти, църковни олтари и ковчези. Едва ли нещо от природата е било използвано у нас по-често.
И ето, имаме сериозни основания да изберем дърво за символ на България. При това, тези основания са не само пейзажни, но и дълбоко, исторически символични.
Кратък преглед на символичните дървета на различните държави показва, че ако изключим мангото на Бангладеш, кедъра на Ливан и тук-таме разни палми, дъбът е всестранно предпочитан. В него „се разпознават” Кипър, Дания, Великобритания, Естония, Германия, Ирландия, Италия, Латвия, Молдова, Полша, Португалия, САЩ, Румъния и Сърбия, така че можем и да не се нареждаме на тази опашка. Доста заети да репрезентират една или друга държава са също така брезата и липата. Засега още никой не е посегнал на ореха.
Буки, мури, кестени, люляци, борове... засега въпросът е отворен. Моят избор е в полза на ореха, но това тепърва би могло да се реши с гласуване.
Предлагам да изберем дърво за националното лого на България. Не просто сега да изобретим символа. А да го разпознаем като такъв.
[3] Гешакова,Мила. Кольо Карамфилов: Логото на България трябва да привлича чужденци, не нас. В. „24 часа”.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 28.07.2016 20:59
Михаил Иванов
Михаил Иванов
От: Михаил Иванов
Вързах се на тази тема за логото на България. Моето предложение (вероятно и други са го предлагали) е стилизиран извор - не толкова описателен, както е в Герба на София - може би със силует на фонтан. Минералните извори са характерни за България и са безценно нейно богатство. Изворът символизира вечното начало. Символизира движението и чистотата. Минералният извор символизира здравето. За да бъда по-ясен, ще се самоцитирам: "...и ни остават малко обич, нежност, и песента на изворна вода в пустинята на нашите надежди..." Или някоя друга държава вече го е избрала?
