Декоративната култура
Разбира се, заглавието на този текст е откраднато от Ролан Барт и се надявам да напомня за неговия текст „Декоративната кухня“. Защото твърдя, че отношението на част от българските предавания за култура е като отношението към храната и кухнята в списанията „Ел“ и „Експрес“, които Барт сравнява. Ето няколко добре поддържани в телевизиите митове, когато заговорим за култура:
Първо твърдение: Няма културни предавания.
Не е вярно. Има предавания за култура, но няма предавания в другите национални телевизии, освен в БНТ. Затова усещането е, че културата е задължение на обществената медия и само защото е задължение, се излъчва по БНТ. А това е шанс за другите телевизии да се възползват от тази празна ниша. Там обаче съществуват културни предавания само ако има водещи, които много искат да са на екран, или ако ще се брани от нещо „таз нация и тоз народ”.
Второ твърдение: Културно предаване без класическа музика за фон не може да има.
Вярно е. А е добре да се спре с тая злоупотреба с музиката. И двете предавания– „Библиотеката“ по БНТ и „Рецепта за култура“ по БНТ 2, използват тази стара матрица в озвучаването. Проблемът е, че така самата музика, която звучи, се изгубва в думите, става „инструмент за разкрасяване“ на предполагаемо „тежкия“ разговор за култура. Нещо като глазурата в снимките на яребици с черешки в списанията, купувани от по-бедните, за които говори Барт. Не може да се говори „на голо“ за „Корабът-нощ“ на Стилиян Петров в театър „Азарян“. Нужна му е фонова глазура. Нищо, че самият режисьор обяснява как това е спектакъл на гласа и е важно внушението на прочита на актрисите. Но неговият глас в предаването „Рецепта за култура“ звучи на фона на… няма кой да каже какво слушат зрителите. Та това е само фон, избран да не се забелязва, да не се натрапва. А може би разговорът е шум в музикалното изпълнение?
Разбира се, това не означава, че предаването „Директно за култура“ става по-добро, защото там музика няма. Никак даже. Почти през цялото време събеседниците на водещия Любомир Захариев говорят на фона на идващи от микрофона му „да, да“, „а-а-а, да, да“. Според него, „По своята същност предаването представлява дискусия, критикуваща нихилизма и безродието, като търси техните корени в миналото и днес“. Че търси нещо Любомир Захариев – търси, ама трудно намира дори листите си. Така в цялото издание на предаване, посветено на 150-годишнината от рождението на Пенчо Славейков, водещият грешеше: „Сто и пет, а-а-а, петдесет години“. Ако има нещо, което обединява водещите на културни предавания, то е съзнанието им, че трябва да говорят правилно и изразително родния си език. Пуснете музика върху този разговор, СКАТ! Разговорите в това предаване почти се доближават до съскане, смъркане, някаква истерия с гласовете, която създава невъобразим шум.
Подобен е „шумът за култура“ в предаването „Анфас“ по ТВ1, водено от Олга Бузина, и предаването „АРТ“ по „Канал 3“. Ако сте гледали тези предавания, ще знаете, че в „Анфас“ се седи на два стола, говори се с изнесен глас и се задават въпроси за „интелектуална наслада“ и „духовно изживяване“, а в „АРТ“ водещата Ивелина Кунчева също е с изнесен глас (и дотам с културността й), а репортери „шетат“ по събитията и ловят синхрони и лица, така че накрая ти се струва, че телевизорът ще се срути от тая немощ да подредят разказа за видяното през обектива. В „Анфас“ по ТВ1 броят за култура само „висши“ проявления на духа, а в „АРТ“ – няма ли шоу, няма ли бизнес, няма ли малко Любомир Стойков, шампанско и златни игли, не ми говори за култура. И „Анфас“, и „АРТ“ употребяват думи, като „предизвикателство“, „провокация“ и „своеобразен“. Непровокирана култура там не минава. В „АРТ“ телевизията напълно е изчезнала като технология и звукът от събитията е с обидно качество. То е предаване за бита като култура. Ако един ден потомците открият това предаване, ще се докоснат до бита на народа.
Трето твърдение: Много се говори в предаванията за култура.
Не е вярно. Отделят се много минути за говор, но разговорът липсва. В „Библиотеката“ има много гости, но трудно може да се постигне разговор между тях - не само заради нахвърлянето им на дивана, така насядали, че да не се виждат помежду си, но и заради невъзможността хората да се заговорят помежду си, а не да отговарят на водещия. Затова понякога сякаш най-добрите предавания в „КултурНО“ по BIT, вече с водеща Кремена Николова, и в „Библиотеката“ стават, когато водещите забравят, че говорят за нещо изключително, за оная култура-мечта, която само избрани разбират, и говорят с гостите си за културата като за нещо, което зрителите сигурно ще могат да си позволят, ако използваме пак текста на Ролан Барт.
Но онова, което все още нито едно предаване за култура не прави, е да се заиграе с драматургията и режисурата в самите предавания. Те по-скоро напомнят развалено радиопредаване, отколкото телевизионни произведения.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
