Професия: политически некоректен
Херман Кох. „Уважаеми господин М.” Превод от нидерландски Мария Енчева. ИК Колибри, С., 2016
Херман Кох е писател, който не се нуждае от представяне на българския читател, още повече че през есента на 2014 г. можахме да го видим на живо у нас. Тогава, в едно интервю за БНТ, той потвърди станалото вече нарицателно за него определение “политически некоректен“ писател. С други думи, обект на изображение в творчеството на Кох е скриваното, потисканото, непозволеното в „коректните“ нрави на холандското общество. Кох обаче е автор на осем романа (плюс три сборника разкази), в които с несекваща упоритост развива все тази – скандалната, или „некоректната“ – тема. „Вечерята“ го направи световноизвестен; „Вила с басейн“ утвърди придобития профил, като повиши градуса на изобличение до степента на социална гротеска. И ето, идва време за трети роман, задължен от логиката на славата и от непостоянните вкусове на преситената съвременна публика към още по-голяма крачка напред. Ще я направи ли Кох? Ще успее ли да надмине себе си? Това е залогът на „Уважаеми господин М.“. Нямам никакво съмнение, че писателят е съзнавал граничната ситуация. Кох по принцип е много интелигентен и рефлексивен автор; импулсивен талант е последното, което би могло да се каже за него. Затова нека да проследим – рационално, за да бъдем подобни на него – какво е направил.
Първото нещо, за което писателят си е дал сметка, това е невъзможността да се удържи на едно и също (равномерно високо) равнище провокативното напрежение в разказ от четиристотин и тридесет страници. Някаква част от текста трябва да се „пожертва“ заради ефекта на другата част, а в името на окончателното впечатление най-добре е това да бъде първата част. Така в първите две трети от романа всичко се случва умерено интересно. Темата за бунтарите ученици, дори за секса между учител и ученичка е средно предизвикателна; характерите са фокусирани отдалече, през смяната на няколко гледни точки, което не позволява сигурност в преценката и дори психологическа убедителност; проблемите само загатват за политическа некоректност. Сюжетът оформя любовен триъгълник (банален похват, но Кох следва тъкмо тривиалното в избора на герои), повествователната позиция се прехвърля от герой на герой: красивата и разглезена Лаура, кльощавият интелигентен Херман, техният класен наставник, учителят по история Ян Ландзат. Отзад, като скрит кукловод, наднича „господин М.“ – известен писател, който е превърнал историята на тримата в сюжет за популярен роман. Така както върви разказът – умерено добре построен, умерено предизвикателен, читателят започва да мисли, че е разбрал всичко за книгата, без да е изненадан. И тогава, след едно вътрешно интервю, което играе ролята на интермедия, всичко избухва: истинска верижна реакция в продължение на двете последни глави. Бързо се трупа поредица от „некоректни“ отговори на болезнени социални проблеми. Кой е виновен за агресивността на днешните ученици? Дали пък не и самите учители – „нереализирали се типове“, прекършени и отчаяни хора, чиято „фрустрирана посредственост ги изяжда отвътре“? Как се раждат банални писатели? Може би чрез баналните очаквания на тяхната публика, отразени в непросветеното любопитство на журналистите? Докъде могат да стигнат омразата и завистта между писатели? На какво е способен писателят в името на един успешен роман? Разказът бързо прекрачва границите между различните жанрове; сега той може да бъде наречен и криминален трилър, и социална сатира, и гротеска. Освен всичко друго тече и един скрит между редовете план на значенията, в който ключови моменти от фабулата разиграват заглавията на книгите, създадени от писателя М. Ефектът от всичко това, взето вкупом и разположено на сто и петдесетина страници, увенчано с неочакван финал, е много силен, може би дори прекалено силен, защото читателят остава някак зашеметен. А щом се съвземе, може да се запита: Ами сега? Какво още може да се измисли в следващия роман?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
