Тодор Абазов (1926 – 2016)
Той беше прекрасен събеседник. Не понасяше нито фалшификацията на фактите, нито поредното пренаписване на биографии. В аргументацията му винаги имаше особена строгост и последователност. Под сдържания му слог кипеше страстен ум, според който и разговорът между приятели, и журналистиката бяха изкуство. В общуването с него човек се учеше на широта, но и на скепсис. Аристократизмът му респектираше.
Тодор Абазов принадлежеше на онази интелектуална левица, която беше винаги в час със западните дебати за солидарността и справедливостта. Той беше гражданин на онази Европа, която още знаеше значенията на думи, като мир, бомбардировка, фашизъм. Беше вестникар, за когото публицистика и пазар бяха противоположни понятия. Отказваше да повярва, че журналистиката е услуга, а образованието - бизнес. Неговата гигантска култура беше маята на политическите му позиции. Умората и отвращението си от светските шумотевици прикриваше с добродушно чувство за хумор. Докрай остана любопитен към света. Той изследваше бази данни в интернет, препращаше линкове към статии, които смяташе, че ще бъдат полезни на даден приятел, коментираше задълбочено текущи събития…
Новината и анализът й бяха в кръвта му. Теорията и практиката на журналистиката, с цялата им историческа и психологическа дълбочина, бяха неговият живот. Усетът за могъществото на обществената комуникация беше рафиниран от хилядите стари книги, между които живееше, както и от общуването с неговата съпруга, изключителната художничка Магда Абазова, с която и на преклонна възраст бяха една от най-красивите двойки в София.
Като зам.-главен редактор на “Народна култура”, Тодор Абазов има несъмнени приноси за демократичния дух на вестника, за опитите да бъде наложен благороден тон в едно твърде плитко и недодялано време. Четеше ни критично. Четеше с надежда, че журналистиката ще оцелее в свят, в който твърде много се лъже и забравя.
Сбогом.
Марин Бодаков
Загубихме Тодор Абазов. Тихомълком стана това – така, както съзнателно тихо живя професорът напоследък, след раздялата му с художничката Магда Абазова, негова съпруга и постоянна връзка с изящния свят на творбите.
Мисълта за красотата на картината по някакъв тънък начин се пренасяше в заниманията на проф. Абазов с медиите и журналистиката и в отношенията му с хората. Той обичаше да придава на научните дистинкции фини контури и да търси колоритни интерпретации. Прилагаше тази своя любов в собствените си научни и публицистични занимания. Не беше лесен опонент, дори обратно – беше „изтънчено безкомпромисен“ в борбата за идеите си. В същото време, умееше да опазва човешките отношения и дори да генерира общности.
За журналистите и изследователите по журналистика остават неизменно ценни опитите му да поощри идващите след него по-млади, ценното в българските изследователски практики, актуално приложимото от задграничните теории. Списанията „Български журналист“ (в периода 1977-1990) и „Съвременна журналистика“ (в периода 1987-1990) отбелязаха свои силни години при неговия научен и редакционен мениджмънт. Тодор Абазов остава в паметта като вдъхновител и окуражител на българско медиакритическо направление, схващащо критиката (по Нортръп Фрай) като бродене помежду теория и прочит и отстояващо моралните и естетическите представи за журналистиката едновременно. Мнозина му дължим, но, отсъдено е вече - ще трябва да се издължаваме пред талантливите постъпления след нас.
Пътувай спокойно и светло, професоре.
Снежана Попова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
