Културата като възстановка
В историята всичко се повтаря два пъти – пише Маркс, коментирайки Хегел - първия път като трагедия, втория - като фарс. Пропуснал е да добави: и после безкрайно - като възстановка.
Преиграването на културата, завладяло света през последните десетилетия, има дълга биография. Какво е ритуалът, ако не контролирано преиграване на сакралното събитие? Например, мумификацията в древния Египет повтаря събирането на насечения от Сет Озирис, с което сестра му Изида го връща към живот. Католическата църква ежегодно преиграва кръстния път към Голгота на Исус, от което през ранния Ренесанс постепенно ще се роди предтечата на модерния театър, мистерията. Ако щете, всяко погребение преиграва контролирано най-неподвластното на човешката воля събитие, смъртта - опитомява го.
1.
Собствено историческите възстановки съпътстват секуларизирането на обществата, което заменя цикличното митологично време с линейното време на историческия процес. Предмодерни примери ни дава още Рим, където преиграват славните битки на арената, пълнена понякога дори с вода за морските сражения.
Но истинският разцвет на възстановките започва с индустриалната епоха, съпътствана неслучайно в Англия от „възраждането на готиката“ (Gothic revival) - тази тъмна сянка, изтъкана от минало и легенди, която съпътства епохата на научния рационализъм. За начало на новата практика обикновено се приема турнирът Джуст-Елингтън, организиран в Шотландия през 1838, където се изобразяват пред отбрана публика рицари и галантни обноски от преди половин хилядолетие. И това не е смешно като битката на Дон Кихот с Рицаря на огледалата, сега това е възвишено.
Следващият момент са историческите ритуализации на миналото, извършвани от националните държави, и техните крайни идеологически прояви вляво и вдясно. От Аустерлиц до Ватерло, от живите картини на защитниците на родината в СССР до шествията на маскирани като римляни фашисти в Италия. Отдава се почит, генерира се гордост. Упадъкът на националното в глобалната епоха парадоксално дава нов тласък на възстановките: през 70-те години в Обединеното кралство, през 90-те по цялата планета. Както всичко друго, миналото постепенно започва да бъде приватизирано – отначало си го присвояват групи ентусиасти и любители историци, тъй както правят графитерите със стените на градовете, а авторите на фенфикшън - със световната литература. После се намесва бизнес инициативата, която разгръща масово производство на облекла, мечове, древни храни и каквото друго е необходимо. Национализираната история е фрагментирана; измислят се все по-уникални локални идентичности за привличане на човешките потоци в хода на глобалната циркулация.
Така се озоваваме с няколко паралелни форми на възстановки: носталгични (римски пазар на роби в Монтана; живот във викторианската къща от 1900-та), тържествено-легитимиращи (Бородинският бой; Аспарух дебаркира на българския бряг), екзотично-туристически (даки пекат хляб от лимец; траки играят мистични танци). Към което следва да прибавим една друга разрастваща се вселена от преигравания на фантастични или художествени сюжети - с елфи, скрити съкровища, Хари Потър, маршрути по Достоевски и т.н. Пренасянето в някакво далечно и вълнуващо „другаде“ се превръща в централен ритуал на съвременния свят – прескачаш оттатък, за да се върнеш по-уверен при своята иначе поразклатена идентичност. В „Тълкуване на сънищата” (1900) Фройд анализира желанието в пространствени термини: другото място на съня или художествената измислица ни позволява да станем други и да изживеем забраненото без риск. Сценографията на различни другаде-та се превръща днес в основен жанр на културата – утопичното, екзотичното, славното, плашещото и т.н.
В друга посока ни води британският историк Робин Джордж Колингууд, когото често представят като ранен идеолог на възстановките. Как да разбере историята ученият, който по определение не е свидетел на отминалите събития? Той трябва да ги преиграе в мисълта си, да влезе „вътре“ в историческия персонаж, да почувства света от неговата гледна точка. Или, казано с езика на възстановката, да търчиш по баира, да се потиш на слънцето. Тази доста проблематична представа за субективното преживяване на историята (защото как точно знаем дали сме в истинското вътре или в някакво друго, което сме си измислили?) напомня писаното от Барт за музиката, която истински преживяваме, когато не само я слушаме, но и я свирим (Musica practica, 1977): разбираме миналото, като го изживеем. Интерактивността се е превърнала днес в императив: след всеки текст смяташ, че имаш право да напишеш мнение, всяка картинка да рейтваш, всеки клип да препратиш. Възстановката в този смисъл е още една стъпка към подкопаването на непреодолимата стена между изпълнител и публика, издигната от класическата модерност, която Русо критикува.
Кризата на медиаторите е най-впечатляващият аспект на новия тип култура. Аматьорът-историк отказва да се довери на институционалната историческа наука и сам търси източници, интерпретира, преживява различни трепети. Възходът на „публичната история” – аз бих я нарекъл по-скоро народната история – която се развива извън институционалните норми, е пример за това как местните идентичности смело отказват да се съобразяват с абстрактните научни теории. Подобна криза се вижда днес във всички сфери – гражданите подозират политиците, сами искат да са журналисти, отказват да вярват на лекарите, не приемат присъдите на съдиите и т. н. Непосредственият достъп до знанието (или до нещо, което прилича на знание) през интернет задълбочава тази тенденция. И ето ни при Колингууд: „вътре“ в историческия персонаж сме, когато няма посредник, който да ни го тълкува. Историята е присвоена, живее се непосредствено по сложната логика на желанието. Няма защо да се чудим, че туристът в миналото, който иска да си набави преживявания и да се върне невредим в живота си, все по-често влиза в сблъсък с институционализираната историческа наука, отказва да приеме, че миналото е било такова, каквото специалистите му го поднасят, настоява за миналото на собствените си представи.
Такава битка с историците подхвана навремето аматьорът Хайтов, подкрепен от народните маси - да бъде признат предполагаемият гроб на Левски в църквата света Петка: хората си искаха гроба и никакви научни доводи не можеха да ги успокоят[1]. А модата на възстановките далеч не беше дошла и целият спор се водеше под тежкото крило на партийната цензура, което даваше на аматьорите от хайтовския лагер дисидентски ореол (макар Хайтов да беше дори по-близък до Живков от проф. Генчев, например).
2.
Преиграването на историята е толкова разнообразно, че дори едно понятие за явлението изглежда твърде тясно. Наред с политическите и комерсиалните функции, заслужава да се спомене и туристическата им (буквално!) употреба: групи от целия свят се събират да разиграват, примерно, „Битката на народите” срещу Наполеон в Йена, да защитават Термопилите или да мерят оръжие на ежегодни рицарски турнири.
В психологически план натрапливото повторение е знак за травма. Ако тръгнем оттук, ще видим, че възстановките често се мъчат да преодолеят някаква сянка, която миналото хвърля върху колективната идентичност, особено при малки, периферни народи, останали встрани от талвега на универсалната история. Ето три примера как става това.
В Мексико вече почти век ежегодно се изиграва Битката при Пуебло, където през 1862 г. героично биват отблъснати френските войски на Наполеон III, дошли да си търсят неплатен държавен заем. Участват хиляди дегизирани доброволци, подкрепят ги публични власти и спонсори, а накрая, като всяка уважаваща себе си възстановка, и тази завършва с голям празник, подкрепен с много ядене и пиене. Първо, мястото на битката е преместено и наместо в Пуебло, се случва в туристическото предградие на мегаполиса Мексико сити Пеньон де лос Баньос, където, разбира се, могат да бъдат привлечени далеч повече зрители и участници. Но мястото, където се възкресява миналото, все пак не е съвсем условно – например, чиканосите[2] в САЩ също разиграват битката, но общоприето е мнението, че на родна земя историята се случва по един по-автентичен начин.
Как се присвоява събитието от националната общност и нейните власти? То просто се изважда от историческия контекст, превръща се в самостоен естетически обект. Какъв е този контекст? На следващата година френските войски се връщат и не само побеждават, но окупират Мексико за години напред, настанявайки на престола за император австриеца Максимилиан. Втората битка променя хода на историята, първата само го забавя. Само че никому не идва на ум да преиграва поражението при Пуебло, натрапливото повторение връща отново и отново временната победа.
В България най-често се преиграват събития около Априлските въстания 1876, свързани с централната травма на новата национална идентичност - че държавата е създадена не със собствени сили, а от руския цар. Възстановките имат за цел да докажат субектността на младата нация – това, че тя всъщност е заслужила свободата си[3]. Това обяснява и доста странното преобръщане на стигматите - неуспешните въстания, последвани от кланета и насилия, стават сюжет за театрализации и гордост.
Да вземем Копривщица, където възстановките имат най-дълга история вероятно заради близостта до столицата и туристическия характер на градчето. Първо текат тържествени слова от трибуната според високите гости, които за поредна година са уважили ритуала. Ехтят възрожденски песни, внасят се символи, поднасят се цветя. После излизат дегизирани в четнически униформи местни младежи, гръмва първата пушка, която убива нищо неподозиращото заптие, ехтят халосни изстрели и, разбира се, не липсва емблематичното черешово топче. Въстаниците щурмуват конака, понастоящем битова механа-хотел, а турците – които се играят по правило от гости, защото местните имат привилегията да изпълняват престижните роли на „нашите” – са обзети от страх и дружно побягват за радост на публиката. Разбира се, следва черпня и празнично хоро, гостите купуват етнографска продукция от разположения покрай реката базар.
Дали народната история тук помага да се разбере отвътре събитието в цялата му трагичност? Ще си отговорим на въпроса, ако си спомним какво остава извън кадъра на тържествената възстановка. Остава печалният край на събитията, когато първенците на селото, обезкуражени и уплашени от участта на околните села, събират пари и на колене предлагат откуп на Хасан бей, тръгнал да въвежда ред. Не стига това, ами сами залавят главните бунтовници и ги предават на турците за заточване и бесене, с което, в последна сметка, успяват да спасят селото от опожаряване. И да запазят живописните си къщи – тези същите, обявени за културно наследство, в които ще отсядат туристите, дошли да се любуват на възстановката.
Третия пример ще взема от друго травматично минало – времето на комунизма. През 2005 година близо до Минск, Беларус, по случай 60-годишнината от победата във Великата отечествена война, беше открит културно-историческият комплекс „Линията на Сталин”. Това е най-запазената част от грандиозната 1200-километрова отбранителна линия от бункери и различни ограждения, строена от 1928 до края на 30-те, която се проточва от Балтийско до Черно море - името е всъщност дадено от западната преса, изумена да открие, че съоръжението е било построено в пълна секретност, отчасти с робски труд на лагерници. Чудесно съвпадение, като се има предвид, че Беларус е единственият нереформиран комунистически режим в Европа - повечето й граждани си говорят на руски[4] и новата нация отчаяно се нуждае от идентичност. И така, „Линията на Сталин” се превръща в тематичен парк[5], посветен на Втората световна война, и съответно – арена за разнообразни възстановки – маневрира тежка техника, пленяват се нацисти и тъй нататък. Туристът може да яде автентична войнишка каша за 1,8 евро, да стреля с винтовка (1,2 евро на изстрел), да наеме танк (123 евро на час) и пр.
Защо тъкмо тук да се възпоменава Втората световна война, не при Сталинград или Курск? Вероятно, както и в горните примери, защото тук, близо до Минск, е потенциалната публика. Още по-странно става начинанието, ако си припомним историята. След пакта Молотов-Рибентроп и подялбата на Полша, съветската граница се измества с няколкостотин километра на запад, при което линията на Сталин се обезсмисля – болшевиките започват да строят нова отбранителна линия на името на Молотов, която така и не успяват да завършат[6]. В последна сметка, и едното, и другото отбранително съоръжение биват прегазени без особено затруднение от немските войски, така че линията на Сталин се превръща в място на поражение и унижение. Но и това не е всичко. Тематичният парк е построен не от друг, а от фонда „Памет на афганците”, който се занимава с подпомагане на ветераните от войната в Афганистан (1979-89) - една военна авантюра, която до днес тежи върху съвестта на постсъветските народи, а според някои беше една от основните причини за края на съветския режим. Наред с възстановките от Втората световна война, в тематичния парк „Линията на Сталин” днес се разиграват и епизоди от тази война.
„Ще трябва да минат още много години – пише в страницата на фонда, докато можем достатъчно обективно да оценим Афганистанската война, да разберем нейните причини, протичане и завършек. Главното и безспорното е едно – героизмът на съветските войници и офицери не подлежи на преоценка. Всеки, който е участвал в нея, е чист пред Родината.”[7]
В този смисъл, възстановките действат малко като терапия: показват, че съветските хора, участвали в тази престъпна война, всъщност са чисти пред съвестта си. По Ютюб можем да видим, например, възстановка на такива сцени: едни афганци стоят край колибите си и се молят. Приближава съветски войник да иска нещо, а те го убиват. Пристигат хеликоптери и оръдия и ликвидират селото. Публиката ръкопляска.
---
Възстановките не са просто аматьорска субкултура и комерсиализиращо се забавление, те са симптом на един сериозен завой в развитието на цивилизацията ни. Обикновеният човек не иска повече да живее с историческите разкази, които му налагат учените, иска да поправи миналото. Защо е така? От една страна, академичната история е наука, нейните факти следва да изглеждат по един и същи начин от всяка точка на света. От друга обаче, за обикновения човек тя постепенно е заела мястото на митологията и религиозните вярвания - уж сухите факти са станали неусетно опора на идентичността му. Мислим, че е лесно да разграничим тези две полета – обективната и субективната история, но отношението между тях винаги е било двусмислено. Най-голямата обида за националиста, например, е да възприеме историята, в която се кълне, като негова лична митология и поетика: той трябва да вярва, че тя е истина, че е научно доказана.
Защо трябва аматьорът-възстановчик да се подчинява на някакъв абстрактен учен, който го лишава от тръпката на вживяването в миналото? Новата културна ситуация е сложила него, потребителя, в центъра на културата: той поръчва преживявания, той решава в какво му е приятно да вярва. Не че експертите са изчезнали или властта им е намаляла, точно обратното; бунтът на масите просто почва да се превръща в специфичен естетически жанр, реагиране на поруганото достойнство на нашата история, която се губи в голямото обективно време.
Но тази работа не е безопасна. В „Ъндърграунд” (1995) Кустурица обясни югославската касапница от 90-те по следния начин: едни герои живеят под земята (оттук - underground), където не са разбрали, че Втората световна война е завършила. В един момент излизат на повърхността и почват да стрелят наистина. Нали помним, че през югокасапницата сърбите носеха униформи на четници, а хърватите – на усташи? Че в Украйна днес пак се преповтаря войната между комунисти-руснаци и фашисти-украинци. Че в България омразата към турците приема облика на антиосманските битки, а пък бежанците се привиждат като арабско нашествие?
Искам да кажа, че демократичното бунтуване в потури и ризници срещу експертите радикализира и замъглява рационалното мислене, делегитимира всяко възможно посредничество на институциите, които биха могли да умиротворяват. И само една погрешна стъпка трябва, за да се премине от театрализирано насилие към истинско.
[1] Този сблъсък е описан от Мария Тодорова в „Левски. Живият архив” – едно от малкото изследвания, които не опитват да кажат „кой е прав”, а да разберат културния и политически смисъл на сблъсъка между аматьори и професионалисти като един неочакван признак за зараждането на гражданско общество във времето на социализма.
[2] Чиканос – мексикански емигранти в САЩ, решили да пазят идентичността си. Терминът първоначално е презрителен, но днес е присвоен с положителен смисъл от самите тях.
[3] Вазов го казва по един удивително наивен, но всъщност точен начин: „Нека носим йоще срама по челото... нека таз свобода да ни бъде дар... но ний знаем, че в нашто недавно свети нещо ново, има нещо славно, що гордо разтупва нашите гърди” – и ето тук би могла да почне възстановката. (Опълченците на Шипка)
[4] Белоруският език се използвал от някои градски младежи днес като знак за алтернативност, за субкултурност, казаха ми колеги.
[5] Тематични паркове са увеселителни пространства, посветени на някаква култура - приказките на Дисниленд, историята на галите в парка Астерикс, светът на бъдещето, митологията и пр.
[6] Дали пък изградената линия не е причината Хитлер да даде на Сталин всичките тези територии, да го подмами напред, за да го направи уязвим?
[7] Памят Афгана. О фонде, http:\\fondafgana.by\o-fonde
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 19.05.2016 16:36
коментар
коментар
От: milan kroumov
Поздравления за професор И.Дичев! „Културата на възстановките” наистина е заредена с опасност. Но за да се изясни механизмът на тази опасност е необходимо да се посочи социално-политическата същност на въпросната „култура”. Няма съмнение, че „културата” на страните от капиталистическата метрополия (Сев. Америка + Зап.Европа) съществено се различава от тази на обществата от капиталистическата периферия (всички останали). В първия случай (в метрополията) е налице хуманитарна равнопоставеност на страните във възстановките, което ги превръща в забавни декорации, еднакво безобидни за всички зрители, независимо от тяхната националност. Във втория случай (в периферията), такава равнопоставеност липсва и в резултат, забавата е само за едната страна (във вид на гордост), а за другата остава огорчението. Така че, „културата на възстановките” може да бъде космополитна (национално толерантна) и националистична (анти-космополитна). Зависи кой е носителят на съответната „култура” – метрополитна и периферна страна. Там където е победил глобалният капитал, „възстановките” не могат да бъдат опасни. Те са проблем само в страните, където така наречените „национално-отговорни” капитали все още се съпротивляват срещу глобалния, който е на път да ги погълне. Национализмът е последното убежище на националните капиталисти, чието бъдеще е под въпрос. А участниците в националистичните възстановки и техните възторжени зрители са просто бъдещото „пушечно месо”.
