Попарт и Дзен
Сирма Сарафова, изложба живопис, 7 април – 27 май 2016, галерия „Сариев”, Пловдив
Какво правят картините на почти 80 годишна художничка в галерия за съвременно изкуство? Ако ставаше дума за отдаване на почит на голяма фигура от миналото, която има заслуги за развитието на съвременното изкуство, щеше да е разбираемо, но в случая това е изложба на почти неизвестна за широката публика авторка. Въпреки че е ученичка на Асен Белковски и Илия Петров, Сирма Сарафова прави първата си самостоятелна изложба едва през 1982 г., когато е на 45 години. Втората си изложба прави 24 години по-късно, през 2006 г., когато е на 69 г. За много автори това е началото на края, за Сирма Сарафова обаче не е така. Всъщност, от 2005 г., когато Мария Василева включва нейни картини в изложбата „Прозорецът” в СГХГ, дълго отлаганото признание постепенно идва при нея. Следват самостоятелни изложби през 2006 г., 2007 г. и 2012 г. Настоящата изложба в галерия „Сариев” в Пловдив обаче поставя творчеството й в нов контекст. Тази изложба е признание за това, че живописта на Сирма Сарафова не принадлежи на миналото, а на астоящето. Преценката е на куратора на изложбата Мария Василева и на галеристката Катрин Сариева. И мисля, че не грешат.
Повечето от картините са рисувани през последните години, но има и няколко ранни работи, които дават възможност да се види какъв път е извървяла Сарафова от постимпресионизма до попарта. Новите картини са натюрморти, в които, вместо обичайните кани, вази и шишета, виждаме сувенири, маски и кичозни дрънкулки от различни краища на света, с които са пълни домовете ни. От всички тези нелепи и смешни предмети Сирма Сарафова изгражда ефирни композиции, които висят безтегловни в празното пространство на картините й. Това, което я отличава от повечето български художници, е именно отношението към празнотата. Празнотата не е липса, а е възможност, от която всичко започва и в която всичко свършва. Затова понякога може да ни се стори, че нейните картини съществуват не заради това, което изобразяват, а заради онова, което не изобразяват. Предметите в тях са там, за да направят видима празнотата. Самите предмети са лишени от плътност и никога не са очертани категорично. Линията, която е освободила от нищото една фигурка на пингвин, в следващия момент може да се извие в противоположната посока и да превърне тази фигурка в нещо друго. Същото важи и за цвета, който много рядко се побира в очертанията на предмета и с лекота може да се разтвори във фона или в друг предмет. Това отношение към празнотата е характерно по-скоро за мисленето и изкуството на Далечния Изток.
Сирма Сарафова не се притеснява да се обърне към кича и еклектиката на съвременните ни „домашни олтари” и да ги преобразува в автономни произведения на изкуството. В тях има елегантност, ирония, но и нежност, която тя, може би заради възрастта си, не се страхува да покаже.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
