По следите на изчезващата красота
Тази година 18-ти април – Международният ден на паметниците на културата ни завари в не много празнично настроение. Новините около българското културно наследство не са добри. Последният проект за изменение на Закона за културното наследство не може да бъде причина за оптимизъм. Валят новини за разрушени ценни стари сгради или за нови бутафорни крепости, дворци и църкви… Между последните поводи за невесели размисли бе една, на пръв поглед скромна, но принципно важна изложба. През март фотографът Здравко Йончев представи своя проект „Архитектурният завет на миналия век”[1] – колекция от образи на стари сгради – защитени културни ценности във видимо плачевно състояние на разруха.
Откриването на изложбата бе съпроводено от многозначителен инцидент: собствениците на една от сградите – Къщата на арх. Фингов в София на ул. „Шипка” № 38, заплашиха автора, че ако не изтегли фотосите на сградата от изложбата и от своя сайт, ще го дадат под съд. Могат да бъдат лесно разбрани техните основания: снимките разкриват брутално и необратимо унищожения интериор на сградата, скрит досега от външен поглед. Познавам оригиналния интериор[2] от времето през 80-те години, когато собственичката на Къщата госпожа Теодорова ни го показа. Спомням си импозантното пространство на приемния вестибюл с прекрасната ламперия, изящно изработената дървена стълба, вратите със специален обков, внесен от чужбина, забележителните настилки. Битието на сградата като детска градина в предишни години не бе нарушило тази красота – очевидно, дори децата са били респектирани от нея. Днешното състояние[3] на интериора е абсолютно шокиращо. Подобни чувства будят всички останали фотоси в изложбата. Човек се пита: защо се случва това с българско културно наследство? Този въпрос си задаваха участниците в дискусията, организирана на 25 март по време на изложбата.
Не е лесно да се отговори. Най-простото обяснение е, че трагичното състояние на някога достолепните сгради е резултат от невежество на собственици и власти, оперирани от чувствителност към една отиваща си красота. За тях това са просто „съборетини”, негодни за нищо. Друго обяснение е алчността на тези, които очакват пълната разруха да освободи ценни (по правило – централно разположени) терени, за да бъдат те оползотворени по най-изгоден начин, с максимална разгъната застроена площ. Впрочем, това е вече обичайна бизнес стратегия: нежеланите стари сгради се оставят (или им се помага) сами да рухнат, за да може на тяхно място да бъде осъществено инвестиционното намерение. Изчезналата културна ценност просто се сваля от списъка на паметниците без последици за собствениците, реализирали този сценарий. Една такава сграда преди време рухна на ул. Алабин в столицата и уби две момичета. Тази стратегия е безогледна, но важното е, че тя е напълно възможна според сегашния Закон за културното наследство[4].
Възможно е и друго обяснение: неумението да се прозре скритият ценен ресурс на жалката „съборетина”, липсата на елементарна далновидност дори в чисто икономически план. Защото някои от тези тъжни останки биха могли да бъдат истински „златни мини” за бизнеса.
Това особено се отнася например до сградите на минералните бани – като тези в Банкя, Овча купел и Горна баня, показани на изложбата. Тяхната деградация изглежда абсурдна на фона на възхода на европейския термализъм през последните десетилетия. Това е европейска традиция, по същество европейско нематериално наследство. България е принадлежала към тази традиция още от изграждането на първата държавна минерална баня във Вършец през 1910 и на Централната минерална баня в София през 1912, оценена по това време от един американски пътешественик като „най-красивата баня в света”. За жизнеността на тази традиция можем да съдим например по ролята на минералните бани в Будапеща, определени като „катедрали на водата”, отдавна преодолели своите ограничени хигиенни функции, за да се превърнат в истински центрове за релаксация и духовен комфорт[5]. Да не говорим за върхови постижения като уникалния спа-център във Вал, Швейцария на арх. Цумтор, удостоен с най-престижната награда за архитектура Прицкер (2009).
Едно авторитетно проучване, публикувано в Париж през 1997 на тема „Европейският термализъм” търси причините за този ренесанс в съкровените нужди на съвременния човек, все по-откъснат от естествената си среда в един автоматизиран и изкуствен свят. Проучването завършва със следната фраза: „Ако термалните центрове са едни от последните места, където бихме могли да осъществим връзката с първичното, да се родим отново в контакта с материята или да се потопим в изгубения свят, то тогава 21 век ще отиде на минерални бани…”.
Но не и София! – ако съдим по образите на софийските бани от изложбата. На дискусията припомних случая с Централната минерална баня – емблематичен символ на столицата, свързан с нейните най-древни корени – Извора и Античните терми на това място. Десетилетия Банята бе оставена да деградира физически, лишена от всякаква поддръжка, безжалостно разграбвана и превърната в свърталище на бездомници и наркомани. В ход бе познатата стратегия. Внезапно, през 1998 тогавашният кмет Стефан Софиянски обяви, че ще превърне Банята в кметство и музей, а Столична община взе решение там да влезе Музеят за история на София. Група колеги и съмишленици протестирахме тогава срещу това решение – не можехме да приемем, че ще прекъсне една вековна историческа приемственост и то точно в посочения европейски контекст (с цялото уважение към проблемите на Музея, които обаче не бива да се решават за сметка на една ключова градска ценност). Столичната администрация не ни обърна никакво внимание. Музеят вече влезе частично в сградата, голяма част от нея все още стои празна, в очакване и останалите басейни да се изпълнят нелепо с експонати, вместо с минерална вода. Столицата пропусна един шанс – както в духовен, така и в чисто икономически смисъл.
Присъстващият на дискусията зам. кмет на София г-н Тодор Чобанов се отнесе с внимание към съдбата на софийските бани, като съобщи една смущаваща новина: водата на бившата Централна минерална баня била силно минерализирана и поради това – неподходяща за къпане… Тази похвална загриженост за здравето на столичани може би трябва да оправдае пасивността на столичната администрация към съдбата на нейните термални ценности и да бъде приета като ново възможно обяснение за състоянието на софийските бани. От друга страна, не можем да не се тревожим за вероятните поражения върху поколения софиянци, къпали се в тази вредна вода и пили от нея в продължение на столетия. При малко по-силно въображение, трябва да се замислим и за бедните римляни, открили някога опасния извор на Сердика и изградили град около него, а в по-конспиративен план да стигнем и още по-далече: няма ли това някакво отношение към падането на Римската империя?
Но нека се върнем към България и днешния ден. Трябва да признаем, че това състояние на български културни ценности наистина навява доста мрачни мисли. Защото в по-широк контекст то показва доколко ценим нашите собствени уникални ресурси и сме в състояние да ги оползотворяваме за развитие и качество на живот. Изоставяме традиционни термални средища, дарявали здраве и наслада на поколения българи, за да ги оставим в руини или в най-добрия случай да им дадем други функции. Унищожаваме оригинални археологически ценности, за да изградим върху тях крепости от бетон със зъбери. Опустошаваме пейзажи край морето и в планините, за да ги урбанизираме с псевдо-градове и съоръжения… И то във време, когато автентичното културно и природно наследство придобива все по-голяма стойност! Нима това ни чака и в бъдеще?
Един оптимистичен отговор дават два дипломни проекта на наскоро завършили млади български архитекти точно върху темата на минералната вода – единият дипломирал в Университета по изкуствата в Берлин (арх. Деница Инджова), а другият – в УАСГ (арх. Магдалена Машева).
Проектът на Деница е удивително зрял със своята чувствителност към автентичната местна култура на водата в Родопите[6]. Тя създава една деликатна система по следите на митове, вярвания и обреди, свързани с водата – „мълчаната вода”, „левия вир” под открито небе[7], „Дяволското гърло” – според легендата във връзка с „долния свят”, „вградените сенки” в чешмите и др.; предлага съвременни пространства за тяхното възраждане, вписани в автентичния родопски пейзаж. При своите пътувания из планината от контактите си с местни хора тя разбира, че вероятно те са едни от последните свидетели на отмиращата локална култура - автентично нематериално наследство[8]. Местните хора – постигнали някога хармония с природата, в свободен и демократичен контакт с благото на водата – днес споделят, че вече са лишени от това. Традиционните термални извори сега са затворени в луксозни спа-центрове, финансово трудно достъпни за тях. Деница мечтае със своя проект да им върне изгубените ценности. Въпреки че проектът е получил най-висока оценка в Берлин, тя се тревожи за нещо по-важно: възможен ли е той днес в България?
От своя страна, Магдалена предлага проект за възраждане на деградиращия днес термален комплекс във Вършец, който включва: Старата и Новата бани, Царското казино. Тя проучва внимателно стъпките на иноватори от началото на миналия век, като арх. Никола Нешев (завършил в Щутгарт и автор на сградите в комплекса), д-р Дамян Иванов (завършил в Австрия, първия лекар-управител на баня и създател на „Боровия лес” край баните), които пренасят европейския опит и поставят основите на един цветущ поминък. Днес това е по-скоро спомен, сградите в комплекса са празни и се рушат (използва се само известна част от Новата баня). Проектът предлага интегрална градска структура, свързана с темата на водата и ориентирана към градските репери: термалния комплекс, мрежата от каптажи, Боровия лес, Слънчевата градина, Алеята на чинарите, гледката към връх Тодорини кукли и др. Рушащите се сгради на някогашните бани се предлагат за цялостно реставриране с тяхната оригинална функция, във връзка с интерпретационен център - „Храм на водата”, към сградата на възстановеното Царско казино край реката. И тук водата е сакрализирана като съкровено благо, което приобщава към европейската традиция. Затова авторът предлага градът да бъде включен към Европейския маршрут на историческите термални градове на Съвета на Европа[9].
И Деница и Магдалена са млади архитекти с кауза. Те предпочитат да се реализират тук, в България. Да си представим двете крехки и чувствителни момичета, които искат да променят едно стабилно статукво, да пренасочат мощни бизнес интереси като предложат алтернативи, базирани на български автентични ценности и идентичност. Те и други като тях[10] не искат да участват в опустошаването на българското културно наследство; не искат да проектират бетонни крепости със зъбери, не искат да застрояват девствени плажове…
Впрочем, това е единствената хубава новина, съзвучна на Международния ден. В този дух бих искал да вярвам, че младите творци от най-новата генерация пазители на българското наследство ще успеят, че статуквото няма да ги смаже и обезличи. Защото съзнавам, че залогът е много по-голям от тяхната лична професионална кариера – свързан е със съдбата на български, следователно, на европейски ценности.
[1]Изложбата бе организирана в рамките на Стройко 2000 в НДК от Гражданско сдружение „Културно наследство, архитектура и памет”, Форум културно наследство и Фотосинтезис.
[2] Къщата на арх. Фингов в София, ул. „Шипка” № 38, културна ценност от местно значение: оригиналния интериор на приемния вестибюл със стълбата, вратата и настилката на входното пространство (снимки от 2002 в досието на Къщата, Национален документален архив на НИНКН)
[4]Старият Закон за паметниците на културата и музеите от 1969 допускаше отчуждаване на недвижими паметници на културата. През 1996, след като тази мярка бе атакувана от 52 народни представители като тоталитарна, тя бе обявена от Конституционния съд за противоконституционна (Решения № 5 от 21.03.1996 на КС на Р. България по конституционно дело № 4/06). Но според Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа (Гранада 1985), ратифицирана от България през 1991, всяка страна се задължава да осигури „възможността да бъде експроприирано защитаваното имущество”, за да предотврати неговото обезобразяване, рушене или разрушаване – каквато е всъщност обичайната европейска практика и никой не я приема за тоталитарна. И тъй като според българската Конституция ратифицираните конвенции имат приоритет над местните закони, Конституционният съд трябваше да се произнесе дали тази мярка може да се прилага в случаи на застрашени български паметници на културата. Посоченото решение на Конституционния съд по този казус бе стряскащо. Според него Конвенцията се отнасяла само за ценности „с историческо за Европа значение” и „не би могла да се прилага за една историческа само за дадена нация или държава ценност”. С други думи, според Конституционния съд Конвенцията не важи за България, тъй като българското културно наследство като цяло … не е европейско… За честта на институцията, трябва да оценим особеното мнение на конституционния съдия Младен Данаилов по същото решение, а именно: ”Неправилно е становището, че Конвенцията допуска отчуждаване на архитектурни паметници само когато те са обекти с европейско значение. Българското архитектурно наследство и това на всяка една европейска държава е част от общото европейско културно наследство и като такова то е защитимо. … Тази международноправна норма задължава българската държава да предотвратява ‘обезобразяването, рушенето или разрушаването’ на защитените имоти, включително чрез ‘възможността да бъде експроприирано защитавано имущество’. Това е минималният стандарт на поведение, който българската държава е длъжна да възприеме.” Съвършено точно казано! Случаят показва обаче, какъв хаос цари в правната система за опазване на културното наследство у нас, а може би и до какви нива може да достигне икономическото лобиране.
[5]В предговора на едно унгарско издание от 1996, посветено на минералните бани в Будапеща (Гелерт, Сечени, Лукас, Рудас и др.), кметът на града заявява: „Можем да се гордеем с минералните води – важен фактор на нашата история, който посреща изискванията на настоящето. Трябва да пазим баните – те придават цвят на нашия ежедневен живот и носят сигурност за бъдещето”. По това време неговият колега в София – кметът Софиянски, мисли различно.
[6]Деница цитира думите на български радетел и изследовател от началото на миналия век: „Един от многото спазени култове у нашия народ е тоя на водата. Мирогледът и поверията, свързани изобщо за водата като висша могъща сила, сама действаща зле или добре над човека, или пък отделно като предмет, над който бди потаен свръхестествен дух, са твърде разпространени” (Стою Шишков, сп. Родопски напредък, 1909)
[7] „леф вир – дето водата при течението си се завърта към лява страна” (пак там)
[8]Това ми напомня великолепния колумбийски филм Прегръдката на змията (El abrazo de la serpiente) на Сиро Гера, от последния София Филм Фест. Там видяхме как едно автентично и богато нематериално наследство по Амазонка е необратимо унищожавано от агресивна нова цивилизация. Липсата на приемственост е разрушила някогашния човешки интегритет и хармонията му с природата. Разбира се, не искам да сравнявам мащабите и методите на разрушенията, но културните им резултати са твърде сходни.
[9] Европейският културен маршрут на историческите термални градове на Съвета на Европа е открит през 2010. Той включва страните: Белгия, Великобритания, Германия, Испания, Италия, Румъния, Турция, Унгария, Хърватска и Чешка република. Като имаме пред вид днешното състояние на нещата в тази област у нас, можем да си обясним защо България, с нейните вековни термални исторически градове, е заобиколена.
[10]По време на дискусията на 25 март в НДК, млади, също неотдавна дипломирали архитекти представиха, с много страст, своите дипломни проекти за Тютюневия град в Пловдив (арх. Станислава Марковска, НБУ; арх. Стела Динева и арх. Никола Кожухаров, УАСГ; арх. Елена Рударска, НБУ; арх. Адриана Щерева, ВСУ). Проектите са свързани с друг скандален сюжет по същата тема, разразил се през март – разрушаването на Тютюневия склад на ул. „Одрин” № 8 в Пловдив.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
