На театър като на театър
„Бел Ами“ от Юрий Дачев по романа на Ги дьо Мопасан, постановка Бина Харалампиева, музика Асен Аврамов, сценография Петя Стойкова, костюми Петя Стойкова и Елица Георгиева. В ролите: Калин Врачански, Петър Калчев, Луиза Григорова, Герасим Георгиев – Геро, Василена Атанасова, Алиса Атанасова, Таня Пашанкова, Христина Караиванова, Владимир Зомбори, Васил Банов, Владимир Димитров, Атанас Чопов, Малък градски театър „Зад канала“, премиера 25 март 2016
Наскоро Юрий Дачев публикува с изцяло позитивно съгласие моя оценка, заявена преди време пред ръководството на „Зад канала“. Позволих си да определя водещия му стил като „театър за зъболекари, респективно адвокати”. Идващо от немския театрален жаргон, това описание, както пояснява и Дачев, означава: театър за интелигентна и театрално изкушена публика, настояваща да гледа изградени с добър вкус спектакли, които не залитат в кичозни територии, но пък и не отвеждат към някаква свръхвисока интелектуалност и естетическа елитарност. „Бел Ами“ се вписва сред качествените образци на този регистър.
За да се стигне до това, необходимо е осъществяването на няколко условия, налично тук в добра мяра. Юрий Дачев, все по-убедителен в жанра на адаптацията, събира в два сценични часа основните събития и послания на романа, подчинявайки ги на театралната логика. Петя Стойкова изгражда колкото ефектна, толкова и функционална сценография, чието динамично „прекрояване“ пред очите на зрителя форматира динамиката на действието. С още по-видим принос към него е музикалната постановка на Асен Аврамов, задаваща ритъма му. Бина Харалампиева ясно полага водещите линии и теми, общата рамка и основните контури на персонажите и конфликтите.
Темата, движеща публикувания през 1885 г. роман на Мопасан, е – по думите и на режисьорката – връзката между секса, парите и властта. Няма как да не прозвучи съблазнително и актуално. Без особено насилие над оригиналния сюжет и без нагон към визуално осъвременяване, екипът разгръща и проследява нечистоплътните възхождания на Жорж Дюроа, обглежда го сред обкръжението му, тикащо го – според постановката – към тях, оставяйки на зрителя да си гради аналогии със съвременността, което не е много сложно.
Критичната социална педагогика е практически задължителна за представяния тип театър. Изисква се и друго. По начало, той е по-скоро актьорски, отколкото концептуално-режисьорски. Публиката желае да има пред очи и съревнование, премерване на актьорски сили – както солово, така и в „сблъсък“, където да става възможно съизмерването. Затова тук се предполага сравнително широка стилова свобода за актьорите, която обаче не бива да нарушава единството на общата рамка.
Харалампиева им осигурява такава свобода и те я ползват според моженето си. Високо над всички отива Василена Атанасова в наглед редовата роля на Натали Валтер. „Часовникарски“ концентрирана върху прецизно селектиран набор от средства и без никакви „естрадни“ захождания (каквито ролята би иначе допуснала), Натали на Атанасова е размазващо смешна в своята амбициозна педантичност и суетливост. Шанс е освен това, че тя върви в „естествен“ комплект със съответния й благоверен, издателя Валтер, подхванат от Герасим Георгиев – Геро. Георгиев е великолепен в ролята, но не и изненадващ. Лоша е услугата, правена му от режисьорите, които го ангажират за типологично сходни персонажи. Той ги прави с лекота и ефектен финес, но е възпрепятстван да разгръща други регистри, за чието наличие намекват моменти от негови изпълнения. Много ми се иска да видя Геро в трагична роля, например. Бих откроил и парадоксалната комичност на Васил Банов. Останалите актьори, без някой от тях да руши драстично, се справят с ролите си в различни нива на сполуки и спадове, както се полага на всяко порядъчно състезание.
Неизбежно следва да бъде коментиран Калин Врачански, натоварен с ролята на Жорж Дюроа. Отговорността му е сериозна: при тежки негови колебания, спектакълът неминуемо би се разпаднал. Актьорът се справя прилично. Нещо повече. Стана така, че за няколко седмици гледах три негови изпълнения. Видимо е израстване тук, видима е работа върху себе си. Ролята се оказва обаче свръхтежка за него. В някои от соловите си акции той просто се губи, а при диалозите е в зависимост от нивото и решенията на партньорите си. Врачански има какво още да учи и натрупва.
„Бел Ами“ на Харалампиева и Дачев не е и няма претенции да бъде покоряване на някакъв театрален връх. Но това не е основание да бъде подценяван. В перспективата на театралния вкус, той е от порядъка „базов лагер“. За непосветените напомням, че базовият лагер е разположен достатъчно нагоре и е мястото, където катерачите се аклиматизират към височината. Някои като нищо ще открият там уют за цял живот, други ще се одързостят да започнат изкачване. Вън от всяко съмнение е едно: без устояването и дисциплинирането в базовия лагер, без усвояването на полаганите в него редове и критерии, пътят е път надолу.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
