Ходене по буквите
„Хърватските бугарщици и техните български съответствия”. Статии и материали. Съставител Стефана Стойкова. Българска академия на науките. Институт за етнология и фолклористика с етнографски музей. Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов”, С., 2015, цена 8 лв.
Що е бугарщица? Тъжовна юнашка песен, пята по Хърватското приморие и Далмация през XV-XVI век. А защо точно бугарщица? Дали защото е епическа творба в 15-16 сричен размер с цезура след 8-ата сричка, изпълнявана по „особит” български начин, след като е пренесена при западните славяни от нашите земи – за да изчезне впоследствие и там, и у нас… Или защото названието бугарщица идва не от народностното ни име, а през латински от vulgaris – и песента е създадена от простолюдието под италианско влияние… Изданието представя класически изследователски статии върху бугарщиците, дело на Иван Д. Шишманов, Йордан Иванов, Любомир Милетич, Михаил Арнаудов и Петър Динеков, както и текстове на Антония Афанасиева-Колева и на съставителката Стефана Стойкова, която поставя в два важни текста въпроса за българските съответствия на хърватските бугарщици. Принос на изданието са цялостната публикация и коментарът на събраните през втората половина на ХХ в. в още живата българска епическа традиция предимно необнародвани досега песни със следи от дълъг стих от рода на бугарщиците – като „Гюро юнак и три кукувици”, „Лютица Богданче отмъщава на невярната си сестра”, „Груйо мало дете спасява от Муса Кеседжия мома Соколина”… „Хей, у мамини ще идем на гости и на повратки”, цитира проф. Динеков една записана в Лясковец песен с 16-сричен размер - и нейният призив ме вълнува, защото съм играл из Асенова махала, току под Царевец във Велико Търново, откъдето най-вероятно дубровнишките търговци на венециански платове и сребърни украшения са взели в сърцата и устите си бугарщиците си, за да „шетат шетба” при западните славяни – и в научните спорове…
Фарук Шехич. „Книга за Уна”. Превод Русанка Ляпова. ИК „Ера”, С., 2016, цена 14 лв.
Това е втората книга у нас на Фарук Шехич (1970), един от т.нар. „прегазено поколение” творци от бивша Югославия. Читателите на „Култура” го познават от интервюто му „Тогава гледах към слънцето” (бр. 33/2013). Неговата книга за реката Уна е носител на престижната награда „Меша Селимович” и наградата на Европейския съюз. Някога доброволец във войната и командир на 130 души, днес нервак, страдалец и мъдрец, Фарук Шехич се опитва да събере живота си – и живота на своята родина – чрез думите. Думите обаче се разминават. Времената се разминават. Няма шанс за напасване. В самото начало на „Книга за Уна” моят приятел пише: Убил съм трима души и един автономец. То е като някаква дрога, която те събаря на земята, а после внезапно те изтласква нагоре с ракетен изстрел и когато това се случи, имаш чувството, че си на покрива на света. Бих цитирал още, защото ме оставя без думи. И знам, че героят на Фарук не лъже. Няма защо да го прави. А самият писател пробва да пише за това, за което пишем, когато вече не се питаме защо сме убивали.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
