Един важен готически злодей
Матю Грегъри Луис. „Монахът“. Превел от английски Слави Ганев. ИК “Deja Book”, 2016 (1796). Цена 16.90 лв.
„Монахът“ е един от най-известните готически романи, силно популярен и широко преподаван в университетски курсове, включително в катедрата, в която имам честта да работя. Така че появата му най-сетне на български език сигурно вълнува тукашните познавачи и почитатели на жанра. Действително, в него като че ли има всичко, което бихме могли да очакваме от един готически роман: коварни злодеи, безпомощни хубавици, предрешени благородници, мрачни зандани, зловещи призраци, пагубни страсти и чудовищни престъпления; дори самият Луцифер се появява в цялата си мощ на финала, където характерният патос на произведението достига кресчендо. И да, естествено, че зад целия този инструментариум бушува политическа и сексуална трансгресия, отличаваща се с онази неповторима спонтанност и дори наивност, която ни очарова в готическия роман, макар да я бихме сметнали за непростима в други жанрове.
Написан за десет седмици през 1794, когато авторът Матю Луис е едва деветнайсетгодишен, „Монахът“ със сигурност е неравна творба, която има своите дефекти; но най-силните му моменти недвусмислено доказват защо се е превърнал в еталон за жанра. Целият епизод за Кървавата монахиня е не само увлекателна история, но и бляскав пример за разколебаване на самите устои на повествователния свят: тук заветното и нетрайно фантастично в смисъла на Цветан Тодоров е постигнато по особено майсторски начин.
Важно достойнство, с което „Монахът“ се отличава сред повечето готически произведения, е сериозното му навлизане в психологията на героите и най-вече на централната злодейска фигура, покварения монах Амброзио. Луис е сред малцината прозаици от онова време, които се стремят – и успяват – да бръкнат дълбоко в бездните на човешката душа; и това донякъде обяснява трайния успех на произведението му не само сред общата читателска публика, но и сред редица по-късни писатели.
Това първо българско издание е доста амбициозно: с твърди корици, със справочен апарат, предговор и приложения. Преводът на Слави Ганев като цяло никак не е лош: той върви гладко и постига фина архаизация на езика, която не дразни с прекомерност. Естественият синтаксис спомага безпроблемното четене; но при сравнение с оригинала се откриват лексикални неточности, а има и немалко моменти, в които текстът е опростен и сведен до най-близката удобна формула (например, „made me sensible of a sad and reverential horror” става просто „ме изпълни с печал и страхопочитание“).
Преводът на стиховете в книгата обаче е доста несполучлив. Той пренебрегва метриката и своеволничи със смисъла в търсене на римата, като в същото време е склонен да прибягва и до явно модните напоследък „рими“ от типа „девица-Богородица“ и „юнак-призрак“. Усмивка буди преводът на bark като „барк“ („Спри, спри, мой барк, сред ясния морски простор!“) с пояснението, че това е „платноход с поне три мачти“. Има наистина такъв платноход, но в английската поезия от периода думата се употребява напълно свободно като поетичен термин за какъв да е кораб или лодка. Така че, видимата претенция на преводача за мащабни фонови знания не е съвсем коректна – както впрочем личи и от историческия каламбур, в който Великият могол се е превърнал в „монгол“, а обяснителната бележка дублира това недоразумение.
Тази книга явно има амбицията за критическо издание, затова и е снабдена с над 250 бележки в края. Някои от тях са полезни и уместни; други са ненужни и дори леко обидни („Колонада – редица от колони“), но все пак, от порядък, свойствен за едно критическо издание. Обаче особеното е, че огромна част от тях всъщност представляват коментари на преводача, които отиват далеч отвъд границите на обяснителната бележка и съдържат аналитични интерпретации, чието място не е тук. Те може да са принципно интересни и обосновани (или пък недотам проникновени: „С други думи, авторът ни разкрива, че мъжкото и женското начало у човека не са определени толкова от природата, колкото са насадени от обществото“). Но, така или иначе, желанието за изява от подобен тип би трябвало да се насочи към писането на собствен, авторски научен текст, обвързан със съответните изисквания, които регламентират този жанр. Най-малкото, защото, „покачена“ по този начин върху художествения текст, интерпретацията некоректно придобива осанка на истина от последна инстанция. Само по себе си, желанието да се разработват критически издания на важни творби е похвално – но не се прави точно така. И въпреки посочените проблеми, появата на „Монахът“ в български превод би трябвало да се приветства.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
