Най-тесният път
Ричард Фланаган. „Тесният път към далечния север”. Превод от английски Владимир Молев. ИК Колибри, С., 2016
До 2014 г. в състезанието за наградата Ман Букър могат да участват само романи на англоезични автори от държави в състава на Британската общност. През 2014 г. то за пръв път допуска романи, пак написани на английски, но във всички страни. И точно тогава, когато в него нахлуват множество американски писатели и конкуренцията става по-голяма от всякога, наградата е спечелена от австралиеца Ричард Фланаган. Като се замисля, никога досега не съм представяла австралийски писател, а и знанията ни за съвременната австралийска литература сякаш започват и завършват с „Птиците умират сами“. Има обаче и нещо добро в тази ситуация на оскъдица: новата ни среща се случва през появата на една прекрасно написана и много интелигентна книга, твърде далече от масовата култура на холивудските филми.
Но нека да кажа най-напред кой е Ричард Фланаган. Роден през 1961 г. в миньорско градче по западното крайбрежие на остров Тасмания, потомък на ирландски каторжници, отведени там по време на Големия глад, Фланаган е много известен – а в този момент навярно и най-известният – писател в Австралия. Публикува романи от 1994 г.; „Тесният път“ е неговият шести роман; носител на множество награди; есеист, силно ангажиран с екологичната кауза. Като хиляди австралийци, взели участие във Втората световна война, баща му е бил японски военнопленник, сред малкото оцелели от едно катастрофално начинание, сравнимо по своя ужас с концлагерите в Европа: опита да бъде построена – насред непроходима джунгла и почти без технически средства – железопътна линия, която да свързва Тайланд с Бирма. Спомените на оцелелия баща са белязали завинаги живота на многобройното му семейство. Между сина-писател и шестия му роман съществува интимна връзка; това е книгата, която е трябвало да бъде написана, за да предизвика освобождение от дълбоката (не само индивидуална, но и национална) травма. Фланаган работи по нея в продължение на дванадесет години, правейки пет различни варианта; окончателната редакция представлява много силен, обмислен и прецизно композиран, емоционално въздействащ в нравствено отношение текст. Така бих формулирала и най-специфичното достойнство на книгата: овладяно съотнасяне между сложна повествователна конструкция, интелектуална осмисленост на нравствените послания и силно, на моменти потресно, а към финала – трогателно, емоционално въздействие.
Сюжетът преплита множество различни характери, народи, епохи. Войната е онази голяма бариера, която разделя съдбите им на две, почти несъпоставими, половини. Ще прескоча всички примери от повествованието, защото романът трябва да бъде прочетен, а не преразказан, и ще се опитам да изразя най-общото си впечатление от неговото послание. Различните типове разказ изграждат различни – до несъвместимост – типове битие. Сякаш нищо не може да свърже магическото очарование на единствената любов с потресните изображения на геноцида покрай Линията на смъртта (не се опитвайте да четете тези картини преди заспиване!), скромния предвоенен живот на провинциалните австралийци с неразбираемата жестокост в японската психика. И все пак обикновеното и абсурдното, грозното и красивото се допълват взаимно до една стряскаща картина на непълнотата (за да не кажа безсмислието), в която е обгърнато човешкото битие. Да живееш – това е онзи най-тесен път към далечния север, който не води към намирането на никакъв смисъл, защото единственият смисъл на живота е в самото живеене. Животът е, както казват често героите. Заглавието на книгата впрочем е цитат от творба на един класически японски писател.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар