Урок по самозапалване
„Урок”[1] (2014) на Кристина Грозева и Петър Вълчанов е може би първият игрален филм, който обяснява какво се случи в България през зимата на 2013... Без изобщо да си поставя за цел това. Филмът разказва една седмица от живота на Надежда (Маргита Гошева), българска учителка от малък град, която се опитва да накаже ученик, извършил кражба, докато самата тя получава много по-сериозен урок. „Урок“ е изграден върху истинска история от 2010, огласена сензационно в българските медии „Учителка обра банка с пистолет играчка“[2]: заглавие, което привлича вниманието на режисьорите и буди техния интерес. И макар филмът да захваща тази необичайна и крайно любопитна история, той е важен именно защото я обяснява, като простичко наслагва болезнени истини от ежедневието на „обикновения“ българин.
На пръв поглед, историята е разказана с хумор. Зрителите се смеят от сърце на чудесно изиграното, леко дървено поведение на учителката; на често инфантилните коментари и реакции не толкова на децата, колкото на възрастните във филма; на моментите, в които човешката сила, слабост, изобретателност наливат масло в огъня или смазват буксуващите механизми на всекидневието. Сърцето обаче остава свито, а усмивките постепенно застиват. Филмът далеч не е лек. „Урок“ напомня „Кус-кус/Тайната на зърното“ на Абделатиф Кешиш, в който обедняващо емигрантско семейство от арабския свят с последни усилия опитва да отвори ресторант въпреки безкрайни удари от „съдбата” или по-точно - от френско общество, икономически и социално враждебно към имигранти от бившите колонии. Със същата веща простота сценаристите на „Урок“ изграждат историята на Надежда, докато тя стоически се опитва да изплати просрочените вноски по ипотеката за къщата, която банката заплашва да отнеме. В рамките на седмица учителката преминава през всички цикли на съвременния ад: безработицата и безпаричието; несигурността и експлоатацията на почасовия труд, физическата заплаха и сексуалната принуда.
„Урок“ разкрива една „обществена тайна“: основната част от физическия и емоционален труд, необходим, за да просъществува едно българско семейство, се пада на жената. Отвъд труда, който жените извършват на работното си място, те са тези, които поемат не само грижите за семейството, но и за стопанисването на покъщнината и управлението на домакинския дълг. Филмът обаче отива една крачка по-напред. Той показва трудностите и конфликтите, с които жените се сблъскват в общество, където не просто липсва равенство между половете, но и институционалната подкрепа и солидарността между хората са дълбоко и трайно подронени. Историята на учителката показва какво се случва, когато на всички форми на човешко общуване и взаимопомощ се придаде парична стойност. Тя ни напомня, че въпреки обещанието на 1989, безмилостната бюрокрация не само не намалява, но и става все по-бездушна и безлична във времето на новите технологии. Тя не подминава баналната, но и болезнена тема за корупцията: нормализираното, безнаказано неформално сътрудничество на органите на реда, финансовия капитал и криминалния свят. Без да търси сензация, филмът стига до дъното на принудата, на която са подложени хората в парично и емоционално обедняващо общество.
Учителката, ограбила банка, за да изплати дълг, без да иска, се превръща в основно действащо лице в един мъжки свят. Ако се съди по героите във филма, българските мъже (или мъжете по принцип) могат да си позволят да действат безскрупулно, безотговорно и безнаказано по отношение на жените около себе си. Жените стават жертви на тормоз, лъжа или забрава без право на обжалване. Учителката търпи безмълвно, с възхитителна, но и необяснима за публиката гордост, незаслуженото унижение, на което е подложена. Единствената донякъде различна мъжка роля във филма е тази на безработния съпруг на Надежда (Иван Бърнев). Въпреки видимата си наивност и липсата на преднамереност в действията си, той е този, който не плаща ипотеката на къщата, докато не става твърде късно. Но и въпреки неговата явна вина, Надежда по-скоро се бои да го нарани или изгуби, като го накаже или унижи.
Именно тук, като мрачен фон на историята на филма „Урок“, се появяват събитията от 2013. Нека си спомним, че оттогава насам в България се случват поне двадесет самозапалвания. Хората, които посягат към този краен метод на отнемане на живота си, са предимно мъже. Единственото изключение е това на самотна майка[3]. Българските „живи факли“ често са глави на семейства, изложени на продължителна бедност, безработица и неосигуреност[4]. Те често изплащат домакински дълг с на пръв поглед незначителни суми. Незначителни, разбира се, тези стотици или хиляди лева дълг съвсем не са. Още по-малко, както филмът напомня, залогът не е просто паричен. Често са заложени недвижимото имущество и оцеляването на цялото семейство[5]. При много от случаите въпросът е буквално на живот и смърт. От една страна, остава безличната власт на банковия кредит, а от другата стоят „частните кредитори“, които не се спират пред нищо, за да приберат заема с лихвите. До каква степен тези „кредитори“-главорези са част от ежедневието на българина, можем да си дадем сметка с един поглед през прозореца или разходка по улиците: заложни къщи, поникнали като гъби след дъжд, си съперничат по честота единствено с появата на казина, бинго зали и букмейкърски къщи. С примамливи имена на западни градове или тропически дестинации, те дебнат с обещанието не просто за лесна печалба, но – по-важното – за начин за справяне с растящия дълг във времена на растяща безработица... И така, докато чукът удари наковалнята.
Това, което липсва във филма, е откровена рефлексия защо именно се случва всичко това: защо през 2010 една българска учителка е принудена да ограби банка? Филмът е лишен от исторически ориентири. И все пак, генеалогията на българския „Урок“ е болезнено ясна. Обедняването на българите в късните години на държавния социализъм се задълбочава с навлизането на пазарната икономика. Затварянето на кооперативи и предприятия след масовата приватизация в началото и края на 90-те изостря до краен предел вече съществуващите неравенства. Политическата и икономическата власт се концентрира в ръцете на малцина. Все по-голяма част от българските семейства са потопени в постоянна нестихваща криза, безработица, несигурност. И макар че световната финансова криза от 2008 ни бе представяна като чужда за „стабилната икономика“ на България, тя беше използвана като оправдание за продължаване на политиките на бюджетни съкращения, свиване на приходите и драстично покачване на разходите на домакинствата у нас: нещо, с което ние, така или иначе, бяхме привикнали. Държавните политики заставаха все по-безмилостно в ущърб на народа, в полза на банковия, търговския и политическия елит. Както написа наскоро румънски автор, посланието на постсоциалистическите правителства е едно: „Бедните трябва да умрат!“.
Въпреки че на световната сцена масови протестни движения изразяваха нестихващо възмущение, в България продължавахме да живеем в гъста идеологическа мъгла. Дори и плахите критики срещу капитализма като система бяха посрещани с отбой, като опит да се ограничи свободата на пазара. „Гражданското“ недоволство се противопоставяше на „социалното“, а икономическата нищета, разпалила протестите през зимата на 2013 – на политическата потресеност от лятото й. Обедняването и разрушаването на остатъците от социалната държава бяха представяни като сигнали за изход от кризата. На приватизацията и свиването на бюджета на отрасли и услуги се гледаше като на цяр за безработицата и обедняването на българите. Това, че последните не изчезваха магически, се отдаваше на личен мързел и липса на предприемачески дух. Равенството и социалната справедливост се представяха като несъвместими със свободата и противни на пазарния „морал”: морал, според който – както ни подсеща злокобно надвисналото над Европа Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) – не хората, а корпорациите са носители на „човешки права”, страдащи от нисък доход[6].
Обратно към самозапалванията. Това, което филмът „Урок“ ни подсеща, е до каква степен в съвременното българско общество е нараснала социалната аномия: липсата на права и норми, на ясни правила на социална интеграция и ориентири за колективна справедливост и солидарност. В консуматорското общество включването се случва основно през потребление. В ситуацията на хроничен недоимък доходът от непостоянен, сезонен или миграционен труд остава недостатъчен, за да покрие главоломно поскъпващото потребление и, съответно, нарастващия домакински дълг. „Потушаван“ чрез новите институции на „бързи кредити“, неформални заеми и залози, той постепенно става непосилен и се превръща в опасно бреме за семействата, които затъват все по-дълбоко в дълговото блато. Накърнени са не само потреблението и поминъкът - накърнено е и човешкото достойнство, способността да участваш в обществото и да планираш бъдещето си.
За някои изходът е един – самоубийство. Към самоубийство, както случаите на самозапалване доказват, посягат по-често мъжете[7]. Те посягат към самоагресия или агресия, особено в ситуации, в които са лишени от символната власт на „мъжеството”: от трудно разрушимата норма, че мъжете трябва да са смели, твърди, да издържат семейството дори във време като днешното, когато голямата част и от продуктивния, и от репродуктивния труд се изнася от жените. Тази норма обаче е насадена трайно и във все още съществуващата в целия свят разлика в заплащането на жените и мъжете (gender pay gap): дори в „развитите държави“ мъжете получават по-висок доход от жените за сходни дейности. Традиционно ниско е заплащането на постепенно феминизираните форми на труд като учителската професия. И на последно, но не по значение място, жените все още извършват, често без заплащане или при твърде несигурни и неформални трудови условия, голямата част от грижовния труд около деца, болни и стари хора. Задълбочаващата се разлика между реално полаганите усилия и получавания от тях доход поставят жените в неравностойно положение. Много от тях прибягват към друг тип решения, включително към платен грижовен или сексуален труд. Или, както ни учи „Урок“, към крайни решения като това учителка да ограби банка...
Гледах филма „Урок“ в Дъблин, столицата на Ирландия, един от стотиците западни градове, където българи от цялата страна работят често неблагодарен и черен труд, за да изкарват прехраната си: възможност, която им е отнета в родината ни. В момента в Ирландия се гласува закон за криминализацията на потребителите на сексуален труд. Българите се появяват в новините основно като част от криминални обръчи: мъже, които подлагат жените на трафик и принуда, и жени, които приемат тези условия. Законът и медийното му покритие третират основно симптома, без да засягат причините за „трафика“, който твърде много от нашите сънароднички избират доброволно. Те избират този път не толкова, защото желаят да извършват този социално презиран труд. Избират го, защото нищо по-добро не ги очаква в България, освен добре познатата и описана в „Урок“ спирала на нарастващо насилие, унижение, бедност, принуда и страх. Причините да потърсят този изход – пълната безизходица в държавите от бившия Източен блок – в Ирландия се споменават бегло и между другото. Това едва ли трябва да ни учудва: в България по тези теми почти не се говори. Нещо повече, дори нарасналите в последните години кампании срещу насилието над жените[8], въпреки благородната си кауза и отдаденост по темата, избягват да говорят за икономическа принуда и насилие. Те избягват да анализират какво точно кара българските мъже да посягат към насилие, а жените да търсят прехрана и поминък в чужбина.
Гледах филма „Урок“ в деня, когато той беше удостоен с рецензия в централния всекидневник Irish Times. Рецензията се появи под заглавието „Стресът, породен от задлъжнялост, никога не е бил толкова забавен“[9]. В самия текст се казваше, че това е „твърде приятен трилър за (общество, подложено на) строги икономии“. Рецензията разказваше куриозната история и аплодираше режисьорското майсторство и актьорската игра, без да търси връзка между историята на учителката и наболялата тема за трафика и сексуалния труд. В страна като Ирландия, подложила собственото си население на „изрядни“ строги икономии[10], съсипали крехките основи на социалната държава, твърде лесно са забравени уроците на векове на колониална власт и нестихваща икономическа криза, довели ирландците от 2008 насам отново до незапомнени нива на бедност и миграция.
Гледах филма с приятел ирландец, който посещава курс по творческо писане. Той беше възхитен: „Режисьорите изпълняват основното правило, което ни учат в курса: ако искаш да разкажеш достоверна история, бъди садист към героите! Измъчвай ги, не спирай, не ги оставяй да поемат дъх.“ Докато вървяхме в дъждовната нощ под уличните лампи сред тълпите туристи, търсещи добро обслужване и силни усещания в нощния живот на ирландската столица, в главата ми се въртеше мисълта, че може би затова хората понасят насилието, породено от напредналия капитализъм – историята е достоверна. „Урок“-ът, също.
[7] Canetto, Silvia. "The Gender Paradox in Suicide". Suicide and Life Threatening Behavior 28 (1): 5
[9] http://www.irishtimes.com/culture/film/the-lesson-review-debt-related-stress-has-seldom-seemed-so-entertaining-1.2453261
[10] http://www.theguardian.com/world/economics-blog/2015/jul/10/ireland-no-model-greece-troika-austerity
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 25.02.2016 17:27
Да, ама не
Да, ама не
От: Eвгени Илиев
Що за глупости? Оказа се, че на повечето от тези които се самозапалват им се дават от едни хора пари, за да извършат това, с лъжливи аргументи, че могат да се отърват само с лоши изгаряния. Ако не оцелеят-парите ще вземат техните близки, както при арабските камикадзета. "Урок" на места наистина е смешен, не само за западния зрител с крайния си мазохизъм- като например големите терзания по намиране на малко пари в последния момент от героинята. В кой век живее госпожа Иванчева с нейното мислене за кооперативи и що за възпитание има? Филми от Индия, където животът на средностатистически и гражданин е в пъти по-тежък от този в България, да не говорим за този на индийската жена ни показват нормални отношения между съпрузи, без жената да прави скандали или обвинява мъжа си за нещо. A Иванчева се изказва, че трябвало някакви унижения и наказания над българските мъже. "Урок" е безспорно добър филм, но в него липсва закона. Това е характерно като цяло за българските филми от социалистическия период. Героите в тях каквото и да правят стигат до трагичен край или в най-лекия случай до безисходица, и двете породени от системата. Беззаконието не допада принципно на западния зрител И големия мазохизъм не го трогва, както на някои им се иска. Това е и една от причините "Урок" да не спечели главния приз на Европейския парламент за 2015година.
