Двете половини на ореха
или как се съединява орех над Шенген
Томас Фрам. „Двете половини на ореха: един германец в България”. Превод от немски Ева Пацовска. ИК„Рива”, 2015
Който иска да живее в България, трябва да се раздели с всякаква вяра, че нещо е такова, каквото изглежда... трябва да проумее, че непринудената общителност на българите не е наивност, а театър, станал необходим вследствие на основателен скептицизъм спрямо всяка власт.[1]
Като егоист и нарцис ще започна от себе си. Миналата година излезе от печат изследването ми за образа на България, българското и българите в англоезичните медии през последното десетилетие на социализма и първото десетилетие от демокрацията[2]. На различни места, където представях книгата си, рано или късно се появяваше следният въпрос:
- А като сте проучили как изглеждаме в очите на англичаните, проучихте ли как изглеждаме, примерно, в очите на немците?
- Не, не съм.
- Но дали им изглеждаме по същия начин и на тях?
Много е лошо човек да завърши презентацията си с „не знам”. От друга страна, не е редно и да се впуска в гадания.
Но това вече не се налага. Всеки, който се интересува какво „мислят немците за нас”, трябва да се сдобие с „Двете половини на ореха”. Авторът на книгата Томас Фрам е германец, който владее български на литературно, разговорно и диалектно ниво, и дори в известен период от живота си е имал българска съпруга. Това би трябвало да ни увери, че не се е полъгал по повърхността на нещата, или, казано по начин, който хер Фрам би оценил, не сме успели да го баламосаме.
А такива опити, както разбираме от книгата, е имало. При това не защото Томас е попадал на лъжци – ни най-малко, а защото при разговор „българинът не казва каквото той мисли и знае, а каквото му е известно, че германецът знае”[3]. Тоест, свикнал да го поучават от всички високи европейски камбанарии как трябва да мисли и какво трябва да прави, „българинът” – разбира се, става дума за един обобщен, антропологичен, реално несъществуващ в своето единство персонаж – се опитва да предвиди какво се очаква от него, за да направи добро впечатление. Което по нашему означава да се оттласне възможно най-далече от облика на Бай Ганьо. И личните истории започват да се доукрасяват, а националната история – да се преразказва като наизустен от училищата „споделен мит”, за да се постигне необходимата представителност. Това възприемане на чуждия критерий за себе си „се появява навсякъде, където единият признава другия за превъзхождащ го и поради това доброволно се подчинява на неговата ценностна система”[4]. То може да се нарече „самоколонизация” или, както малко по-деликатно е предложил авторът, „изпреварващо послушание”.
На коя страна стои Томас Фрам тук? На наша - много повече от нас самите.
Но първо трябва да се разправи с подкосяващото краката въздействие на Бай Ганьо. „Авторът – пише Фрам за Алеко, - горд с европейските си маниери ... смятайки се за особено напредничав ... инжектирал у своите грамотни сънародници чувството на срам, че произхождат от изостанал народ на недодялани и лукави селяни.” И в този смисъл Бай Ганьо от самото си създаване служи на онези, „които в името на западните норми на поведение решително се дистанцират” от собствената си култура. Тук Фрам не подлага на съмнение сатиричното майсторство на Алеко, а по-скоро се безпокои, че то не е помогнало ни най-малко за самочувствието на българите. Собственият му коментар към нашето срамно алтер его с мускалите е следният: „Ако в България, наред с типажа на лукавия, мърляв дребен търговец, нямаше и много други – поразително добри и честни хора – то моето българско приключение сигурно щеше да завърши много бързо”.
А българското му приключение се оказва дълго и на нито едно място не засяда на повърхността.
Книгата е съставена от четиринадесет есета, писани между 2002 и 2013 г. Това звучи леко разглобено, кара ни да се опасяваме, че става дума за една от онези привидно цялостни книги, в които авторът е събрал спорадичните си публикации из пресата, за да си ги прехвърли под общо заглавие в CV-то. Нищо подобно. Всяко от есетата е отделно проучване по дадена тема – аргументирано с лични наблюдения, уместно намерени теоретични постановки, развенчани „общоприети истини”, истински човешки истории и обективни сравнения между „там” и „тук”.
Разгледани са политическата ни история и изтерзаната й връзка със Запада; възможностите на езика ни да синтезира специфични явления, които други езици биха разделили и според Фрам биха сбъркали; нашият оцелял през вековете фолклор като не лоша компенсация за закъснялото ни навлизане в „класическите” изкуства; връзката у нас между храна, религия и бит; скритият семеен матриархат в патриархална България; националното ни чувство за хумор; православието като интимен, приласкаващ, майчински вариант на християнството; предпочитанието на един народ, който няма доверие на психолозите, към приятелската психоанализа по чехли; възприетата, но останала чужда на манталитета ни монетарна политика; животът в България със своите мечти и притеснения – при това, не на маргиналните групи, които неизменно са във фокуса на гастролиращите журналисти, а на „средния”, „обикновен” българин; селото като резервен вариант за препитанието на гражданите или защо гражданското общество у нас не може да намери естествения си носител; сетивното светоусещане на хората от народа, които се чувстват застрашени от нахлуващите нови абстракции.
Книгата завършва с интересен епилог за пътуването на автора обратно към родната му Германия с български автобус. В приключението са описани както театралните шмекерии на граничарите от нашата страна на пътя, така и надменното държание на австрийските им колеги, които коментират пътниците, без да предполагат, че Томас Фрам ги чува. Реакцията му е естествена: „Инстинктивно се пипнах по брадата. Бях забравил да се обръсна. Вече нямаше как да ме различат от тези мърляви българи.” На германска територия следва нова проверка и тя не е кратка.
„Това, което на Балканите се наричаше немарливост, тук се казваше щателност, но траеше също толкова дълго. Когато видях с какъв жест на отвращение баварският полицай тръшна паспортите до предното стъкло на служебната си кола, ме заболя сърцето. Изведнъж осъзнах какво е да пристигнеш в Германия като чужденец втора класа, като някой, когото подозират, че е влязъл в страната нелегално...”[5]
Налагат се още проверки и Томас Фрам се включва да помогне като преводач, защото „[н]ашите шофьори си служеха с жестове. Никой от тях не знаеше немски.” Прави впечатление изборът на страна: не „нашите граничари”, а „нашите шофьори”. Граничният полицай пита преводача какво прави „сред тези хора”.
„Проверявам колко струват правилният паспорт – отговорих аз с намигване – и правилното месторождение.”
Думи, които са особено актуални за света днес, но за нас рядко се намира кой да ги каже.
Особено забележителен момент е, че всички добре забелязани и духовито разказани поведенчески особености на българите са разтълкувани с инструментариума на немската класическа философия. Така Кант, Шилер и Хердер се оказват според автора по-подходящи за интерпретиране на националните ни привички, отколкото Хегел и Маркс, примерно. Към цялостната интерпретационна оптика са добавени и лупите на Фердинанд Тьонис за общността и обществото, Райнхарт Козелек за историята, Мирча Елиаде за митологичното мислене, Зигмунд Фройд за неафишираните наклонности и т.н.
Всичко това се поставя на везната Германия – България и двата така получени сюжета се разглеждат паралелно. По този начин, например, Фрам стига до опозицията човещина – морал[6], която на пръв поглед не прави впечатление на никаква опозиция. Авторът обаче ни обръща внимание, че човещината води началото си от частния случай, докато моралът – от принципа, тоест, от категорическия императив на Кант, приет като рационално решение и следван без условия. Така се оказва, че човещината е свързана с добрината, със спонтанната емпатия, с личната преценка, с хоризонталния начин на взаимно подпомагане, където хората се подкрепят един друг като приятели и роднини, защото не вярват на институциите – и това е българският модел. Докато зад морала стоят справедливостта, предписанието, законът и вертикалната линия на институционална съподчиненост, което съставлява немския модел.
Тук Фрам разказва за техника, който през цялото време си приказва с него, докато поправя телефона му. Накрая отказва да вземе парите му с думите: „сега вече сме приятели, вече не мога да ти вземам пари, без да се чувствам като измамник”. Настава препирня по български, при която Фрам в крайна сметка успява да го накара да приеме парите с аргумента да почерпи жена си. И изводът му, отправен както към българския читател, така и към немския, е следният:
„Следователно, на български „двойният морал”... не означава официално да защитаваш една позиция, а неофициално – друга (и това го има разбира се), не, в България двойният морал се състои в активиране и деактивиране на моралните принципи в зависимост от събеседника.”[7]
Така изглеждат нещата у нас, поставени на кантианската везна.
Налага се логичният въпрос: за кого е предназначена книгата. Тя е писана на немски, на първо място поради факта, че това е родният език на Томас Фрам и той се чувства по-свободен в него. Но тъй като езикът отчасти предопределя и адресата, очевидният адресат е немската публика. Без тази цел да е изрично заявена, авторът на „Двете половини на ореха” се стреми да ни представи „там”. Опровергава елементаризиращия поглед на медиите, през който сме видени в зависимост от геополитическите потребности „ту като огнище на опасности, ту като ценен партньор в контакта с огнището на опасности”. Изброява с неудобство неяснотите около нас, липсата ни в западната манталитетна география и анализира какво би могло да е породило тази липса. „Защото на континент, издигнал лозунга на толерантността и прокламирал правата на човека... е напълно разбираемо българи в чужбина да се обиждат, когато усетят, че, едва ли не, не би трябвало да ги има, защото събеседниците им не могат да си спомнят за страната, от която идват”[8]. И Фрам се захваща да попълва незнанията по своя ведър и внимателен начин.
„Двете половини на ореха” обаче има и друг адресат, който, макар да е втори, вероятно присъства по-ярко в съзнанието на автора – българската публика. Достигнал до нас чрез отличния превод на Ева Пацовска, текстът на Томас Фрам се стреми по най-различни начини да ни обясни, че това, което самите ние не забелязваме в себе си, е ценно, нужно и най-малкото – разбираемо, а във високите си регистри – достойно за възхвала. Фрам вижда България като едно духовно пътуване до мястото на пълната различност, в което е намерил себе си.
„България е като лек за културния песимизъм на германците, като санаториум за онази претоварена душа, която се е изтощила от напразното индивидуалистично дирене на самата себе си.”
Тук стигаме и до заглавието, „Двете половини на ореха”. Орехът открай време е символ на сила, но кои са тези половини в него? На различни места авторът ги определя като земя и въздух, идея и материя, душа и тяло, красота и етика, живот и смърт, Балканите и Западна Европа. В този смисъл, орехът се оказва нещо повече, символ на единството на насила разделените понятия.
И така, обединявайки двете половини на ореха, Томас Фрам се разкрива като непокаян хегелианец.
[1] Фрам, Томас, „Двете половини на ореха: един германец в България”, издателство „Рива”, 2015, стр. 109.
[3] Фрам, Томас, „Двете половини на ореха: един германец в България”, издателство „Рива”, 2015, стр. 24.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
