Български  |  English

Облакът на промяната – I

 
Този текст не можеше да не бъде написан. Той е закъснял отговор на заливащата ни от години вълна от провокативни публични тези, които (макар и не съвсем коректно) могат да бъдат обобщени като „русофилски”. Те са изкусително съблазнителни и примамливи. И трудно разпознаваеми, като да са нарочно организирани или подсказани. Тяхната досадна повторяемост от почти едни и същи хора, по една и съща схема, с едни и същи фатмашки „аргументи”, е обидна за изтънчения ми политически слух. За много други обаче е мехлем за душата... Но това е то – свобода на словото! Важното е Словото да знае, че го чуват и слушат внимателно.
---
През 90-те по площадите се тананикаше популярната западна песен със заглавие „Вятърът на промяната”. Днешните световни ветрове отново вещаят драматични промени. И струпват над главите ни гръмоносни облаци.
Един от тези облаци агресивно връща забравени носталгични реминисценции от недалечното минало и заслужава специален анализ. Този „облак” – ако заимстваме термина от съвременните IT технологии – приютява ярки индивидуалности и носи отразена източна светлина. Залива масовата публичност с доскоро кощунствени тези, призиви и концепции, които част от българската общественост отдавна жадува да чуе на всеослушание. Друга част от общността беснее.
Или, казано по-ясно – сред скудоумието на скандальозната медийна среда, една група от гласове на знакови личности започва да се откроява и да придобива очертанията на непринудена организираност – „по интереси”, както се казваше едно време. Мирише на ентусиазирана солидарност. Мисли се за нов ляв проект.
Тази оформяща се подборно група има общи разбирания по ключови за днешния ден въпроси. Избягва да се самоопределя политически и идеологически (все още). Предпочита на този етап да се подвизава автономно, да се заявява публично като група независими (прости Господи! – да се прекръстя и аз лицемерно като Валентин Вацев) мислители и академици. Присъства скромно, но знаково на събирания на организации като „Солидарна България” (и аз присъствам). И доста агресивно – в публичното пространство. Разполага със сериозно медийно покритие: списание „а-Спекто”, с авторско радиопредаване „Деконструкция”. Ключови фигури – доц. Иво Христов, Валентин Вацев, Дарина Григорова, са желани и често канени гости по телевизионни и радио канали.
За общата идеологическа канава, споделяна от ярките фигури в този облак, като че ли най-добре, макар и косвено, може да се съди по целите, които те подлагат на публичен отстрел. Обобщено, това са съвременните неолиберални концепции за развитие на света, задаващи параметрите на новия световен ред. Както и недоубитите неолиберали. Такива обаче в България няма. Българският либерализъм – за недочелите учебниците по следосвобожденска история – е повече либерализмът на дядо Славейков и Свирчо, на Стамболов и Влайков, отколкото на Гордън Геко. Неолиберализъм в България няма как да се роди и да завоюва позиции поради една проста причина – българският капитализъм е твърде далече от съвременните форми на финансово-спекулативния корпоративен империализъм, който преобърна света в последните десетилетия.
Но това е много общо казано. Много по-интересни са местните, българските цели, по които се цели тази дружинка. Ще сбъркаме обаче, ако само по това, срещу което агитират нашите червени ангели, прибързано ги причислим към лявото пространство. Наистина, някои от тях са бивши или настоящи леви активисти (Велислава Дърева, Валентин Вацев). Вярно, замисля се нов ляв проект и макар и оскъдно, се коментира от знакови фигури (доц. Иво Христов). „Левият облак” засега всячески избягва да се самоопределя спрямо компрометираната политическа координатна система в страната, но политическата му генетика е очевидна. Без да навлизам в подробности, концептуалните противоречия с левите политически практики на деня, олицетворявани от БСП, също са очевидни. Говори за солидарност, жадува справедливост, но не смее да посегне към тезисите на рехавите (все още?) неокомунистически кръгове около Жижек и Ален Бадийо. За тая работа е нужно дупе...
Та на въпроса. Най-очевидната и дребна цел на техните пропагандни пусии е групата голобради разказвачи на либерално-демократични и пазарни ценности на западния свят, които през годините след 90-та активно доминираха в медийното публично пространство. За разлика от нашите леви, облакът на либералните коментатори е с ясна прозападна ориентация и откровено демонстрирани пазарни ценности. Не бяга и не крие своята дясна политическа платформа.
Десният облак (да го наречем пак условно така) е първопроходец в неразораната българска политкултурна нива след изхода от тоталитарния режим. Формира се непосредствено след промените като Център за либерални стратегии. С годините структурата му се размива, появяват се и други мераклии за мекото на демократичната баница. Естествено, през следващите години се клонира допълнително в по-ясно изградени десни структури и така либералното първопроходче остана изолирано и самотно в центъра, за да бъде впоследствие безжалостно погълнато от псевдолиберални октоподи и изкълвано от политически свраки. Напълно в стила на прадядо си, и правнукът на Луи-Филип Орлеански се закичи с волната либерална кордела.
Днес от Виена водещият либерален гуру Иван Кръстев разказва скучно на бабите читателки на „New York Times” и „FT” приказката „Восток – это дело тонкое”...
Десните трубадури бягат от директния политически дискурс. Придържат се към скучната пазарна тематика (с някои ярки изключения – Огнян Минчев, Иво Инджев, Илиян Василев), затова и публичните им аргументи звучат скучно, безинтересно, а вече и банално. Невръстни магистри по Economics и финанси години наред преразказваха притчата за славния либерален капитализъм от началото на индустриалната епоха през ХIX век. В тази притча всичко беше възможно – да спечелиш и забогатееш само с труд и пот. Собственикът капиталист да възнаграждава щедро и адекватно работниците си! Пазарът да регулира цените и трудовите взаимоотношения справедливо и достойно, макар и невидимо. Всички вярвахме в магията и очаквахме чудото ей сега да потропа на вратата. Идилия...
В интерес на истината, в началото баналните икономически клишета имат почти сакрално въздействие върху обществото. В продължение на петнадесетина години след 90-та върху политически полуграмотния българин, без историческа памет, без спомен за ценностите и отговорностите на собствеността, но с атавистичен ламтеж към същата, тези пазарни абракадабри дълго време се помнеха сред мнозинството от българското общество и все още могат да бъдат чути в пространството като част от обществената култура. Добронамереният поглед може все пак да съзре в пионерската дейност на тези голобради пазарни проповедници (ИПИ) и нещо смислено. В обществото цари (цареше) почти „моногамен” пропазарен консенсус. До черния септемврийски понеделник през 2008 година.
Къде по-скромно, къде по-благосклонно, десните играчи са спонсорирани с пари от полуясни източници (повечето от ясни по-ясни). Например, парите на световния валутен спекулант Джордж Сорос, фондация „Отворено общество”, фондация „Америка за България”, демократическият и републиканският партийни институти на САЩ и ред други по-малко известни организации. Завистливо левите ги наричат „грантови анализатори” (авторството май принадлежи на Петър Волгин). В отговор, десните пък извадиха от нафталина старото название „рубладжии”.
Дребен цивилизационен конфликт – ангелите в десния облак изглеждат парализирани и безпомощни срещу атаките на левите. Те не могат да разберат къде е проблемът. Произвели са един пазарен продукт, разпространили са го в медийното пространство, получили са за труда и усилията си възнаграждение – къде тук е проблемът? Ама плащал Сорос или друг американски фонд – нормално, всеки труд се заплаща.
Аналогичен случай с издръжката на иначе интересното и смислено списание „а-Спекто”, в което рекламират тежки мултинационални компании, срещу които иначе Калина Андролова е първа шпага. Как го прави тоя номер?
Левият облак се носи от вятъра на разочарованието и осъзнатото чувство за социална загуба, обзело значителна част от българското общество след старта на несполучливите промени, осъществени от неграмотен, неморален и корумпиран политически елит.
Групата набира идеологическа и организационна енергия в последните години, особено след турбуленциите на световната икономическа криза. Нормално. Процесите са подобни в целия свят – нетърпимостта към очевадната подмяна на класическите западноевропейски ценности с безогледно консуматорство и преследване на спекулативни банково-финансови печалби завладява все по-активно мислещата част от 99-те процента.
В контекста на тези световни тенденции нашенските нови леви не би следвало да ни впечатляват особено с изявите си. Но успяват да го правят. Най-вече с все по-неприкритата си и явна пропагандна защита на политически тези и концепции, които са в пряко противоречие с национално приетите. Само че нали свободата на словото и мисълта е неприкосновена. Всеки има право да изразява и защитава каквито си иска тези.
Сблъсъкът между двете основни обществени парадигми по нашите земи особено се изостря след началото на украинските събития. Двата облака се удрят челно и политическият резонанс от този гръмотевичен конфликт възкресява с нова сила вампирясалите лагери на русофилите и русофобите почти във вида, в които ги знаем от времената на Стамболов и Олимпий Панов. Палячовският пазарен национализъм и комерсиалното русофилство на Волен Сидеров вече имат своя далеч по-солиден и авторитетен заместител – левият облак, който повече иска да прилича на домашен чаен кръжец.
Волен е флагрантен пример за рубладжия, наемник. Чаеният кръжец е друга бира. Колкото и да се старае, той трудно може да прикрие своята същинска природа – локален, подобаващо излъскан пропаганден „самовар” за претопляне на носталгични, споменни, родови и всякакви разни пристрастия към Русия, каквито носят в сърцата си половината българи. Щат не щат, така звучи в публичния „етер”.
Nota bene. Почти всички знакови фигури в чаения кръжец са по един или друг начин свързани със СССР/Русия – стари университетски сантименти, родови и генеалогични връзки, геронтологични горещи вълни по съветското минало. Няма лошо. Всеки има право на своите пристрастия – идеологически, етнически, национални. Така е в Европа, към чиито ценности кръжецът изпитва самодивска нетърпимост. Става лошо, когато такива личностни пристрастия са агресивно мобилизирани в съскаща пропаганда и явна защита на чужди държавни цели и комбинации срещу общоприетите национални приоритети и ценности.
Чаеният кръжец „Самовар” – така условно наричам за себе си тази интересна констелация в левия облак, е самоорганизираща се и самооткриваща се структура. Можем спокойно да го определим като плод на моята фантазия. Самовара, имам предвид. Парите и ароматите обаче, които изпуска този въображаем съсъд, са съвсем реални и за тях си струва да се говори на висок глас.
Публичният им възход е очевиден. Печелят лесна популярност и отключват скрити политически емоции у последователите, които нерядко граничат с фанатична агресивност. Пред очите ни оживяват минали събития и национални състояния, които почти лабораторно възпроизвеждат и обясняват националната лудост около Народния съд.„Рубладжийството” е повече благодарствен дивидент, морален фючърс, отколкото незабавна взятка за свършена работа. И това е така, защото повечето от членовете на кръжеца биха вършили тази пропагандно-агитационна работа (наричана на техния жаргон подривна) доброволно, с радост и безплатно. Помните знаменитата реплика: Обижаешь, начальник!
Обижаешь, начальник, ще отвърне всеки един от тях с прословутата зековска интонация на всяко голо предложение за финансово възнаграждение. Разбира се, дискретните поръчители на подобни поръчки знаят как и винаги намират начин да се отблагодарят подобаващо на своите преливащи от ентусиазъм „подизпълнители”.
Тежки обвинения, веднага ще скочат от кръжеца. Да, тежки са. (Изричам ги съзнателно, без самият аз да вярвам в тях.) Думите ми обаче по никакъв начин не са по-тежки присъди от тези на Петър Волгин, например, огласявани свободно в национален ефир. Щом като талантливата публицистка Калина Андролова може публично да каже, че министрите от Реформаторския блок (защо само те?) са „тежка агентура на чуждо влияние”, тогава и аз мога да си позволя да твърдя, че, според критериите навсички специални служби на всяка държава (Русия включително), с пропагандната си и медийна активност през последните години чаеният кръжец „Самовар” върши и представлява същото – тежка агентура за чуждо влияние. (Както се разбрахме – свобода на словото, нали!)
И ко прайм сиа? – простете за магистралния израз, но той толкова симпатично подхожда на нелепата ситуация.
Едните – агентура на Запада, другите – агентура на Изтока!
Позната картинка. Забравени поуки.
Напълно резонен би бил въпросът какво ми дава основание да мисля и твърдя горното. Ще призная веднага, че с омерзение нагазих в тази тема. По следните причини: познавам, макар и бегло, повечето хора от чаения кръжец в левия облак. Интелигентни хора с позиция, която – макар и различна от моята, в началото изглеждаше сякаш способна да привлича симпатизанти от широки обществени кръгове, защо не и такива като мен. Свободомислещата публичност отдавна жадува да открие нова обществена парадигма, която да осмисли излинелия ни откъм духовност и справедливост животец. Такива протомодели са на хоризонта, те стават все по-реални и разпознаваеми – в световен мащаб включително. Парите в самовара обаче къкрят и запарката вътре носи „ароматите” на съвсем различна отвара. Отрова виждат в нея родните русофоби и дебатът за националния стратегически смисъл мигновено губи очертания. Или, по-точно казано, всичко по темата минава през филтъра „Русия”. Както пише Валери Найденов в списание „а-Спекто”, у нас лявото и русофилството вече са една и съща идеология.
Само това да беше постижението на чаения кръжец, заслужили са си овациите! Поздравления!
А това за рубладжийството не го говоря сериозно. Първо, фиксацията, наложена силословом от Петър Волгин посредством пейоративното определение „грантаджии” (което народът разбира като авантаджии), като противовес на вехтото „рубладжии”, профанира дебата и го свежда до махленското ниво на двете каки. А и като гледам космодемянски светналите очи на нашите нови леви и разлюляните им перчеми и бретончета, когато защитават тезите си, изпълва ме завист към служителите от ФСБ – пак „тъничко” ще минат в България. Шутка, Ванька...
Чаеният кръжец засега се проваля генерално в усилията си да предложи нещо програмно ново и магнетично. И това е голямото ми разочарование. Доцент Иво Христов – на директен въпрос дали ще оглави (както се говори) новия ляв проект, отговаря: Тъй като сме периферия със силна геополитическа зависимост, нищо в България не може да се промени коренно, без да се промени нейният геополитически статут. Ясен отговор. Христов не вижда тази промяна възможна в близките години и така отговаря косвено, но пределно ясно на въпроса на журналиста. Към разшифровката на този важен отговор ще се върнем отново.
По силата на предишната ми дейност в сферите на националната сигурност[1], за мен не представлява особен проблем да спретна един стегнат и аналитичен текст, в който да изтипосам милите чаепийци като най-бодри подводничари. А не ми се ще! Е, тогава тази статия какво е? – ще попита с основание интелигентният читател. Иде да покаже на такива като Петър Волгин и Иво Христов колко лесно могат да се режат и лепят картинки с изрезки и етикети. Колко просто и убедително могат да се обосноват космическите мотиви и доказателства за смисъла и истинността на картинките, за справедливостта на етикетите! (Нека читателят сам преценява докъде свършва словесната игра и откъде започва политическата реалност).
От подобен дребнав и неинтелигентен дискурс бягам панически. Пък и, в крайна сметка, това е работа на други ведомства. Не само защото съм отвратен свидетел на провала на същите тези чаепийци, когато ежедневно вият срещу фондация „Америка за България”, която в последна сметка ще се окаже виновна и заради безобразното поведение на светофарите на Орлов мост! И защо не! След като и пошлата пиеска „Съдебна реформа – тя също била проектче на „Америка за България! Така твърди Волгин.
Но и защото не виждам своето място в такъв дебат – обидната марионетна природа на приходящите управляващи отнема у мен всякакъв глас на съпротива срещу иначе досадната пискливост на радиоводещия, който хули под път и над път любимите си „грантови анализатори” и десни политически недоразумения.
Нататък. Нещата стават сериозни, когато се върнем към важната фраза на доц. Иво Христов, според когото нищо в България не може да се промени коренно, без да се промени нейният геополитически статут. Това, според Христов, нямало как да стане в близките години. Малка разшифровка – геополитическият статут на България включва (наред с някои природни дадености и съществени икономически инфраструктурни характеристики) най-вече нейната договорна принадлежност към НАТО и Европейския Съюз. Именно като договорна принадлежност и обвързаност, а не като съзнателен и ценностен избор на българските граждани формулира и атакува чаеният кръжец членството на България в ЕС и НАТО. Освен това и като временно. Както казва Христов, поне в близките години не я виждам тази промяна (на статута). Надеждата за по-нататък обаче остава...
Без съмнение, украинската криза е демаркационната, разделителната линия между двете пропагандистки групи – левият и десният облак. А внезапната руска дислокация на военни подразделения в Сирия (август, 2015) на този етап окончателно оформя резултата от пропагандната война у нас в полза на русофилите. Активното (военно) завръщане на Русия на най-невралгичното поле от голямата шахматна дъска (според израза на Бжежински) й спечели стратегическа инициатива в момент, когато светът е на ръба на глобална трансформация – от еднополюсен, с доминираща световна роля на САЩ (и американския долар), към многополюсен – свят, в който няколко центъра на различни континенти ще се състезават (воюват) за първенство (надмощие). От извиращите в скоби варианти за бъдещите перспективи пред човечеството може би на читателя ще му стане малко по-ясно, че ни предстои съвсем не розово бъдеще...
Но нека погледнем отново към важните мишени на нашия кръжец.
Европа. Левият облак (който включва в обятията си чаения кръжец, но изключва БСП) мери от упор и с удивително упорство българското членство в Европейския съюз. Поставя се под въпрос легитимността на политическото решение от началото на 2000 година, иронизира се и се опошлява категоричният цивилизационен избор на огромната част от българските граждани. Ролята на чаения кръжец в атаката срещу българското членство се очертава като ключова. Не само защото някои около „самовара” са по-гръмогласни и агресивни. Но и защото други са наистина атрактивни, повече академични, отколкото политични. Завидно е умението им да дърпат благовидно атавистичните струни на национална признателност у повечето българи към „братушките”. Тази парадигма те упорито и всячески пробутват като противотежест и заместител-подсладител на версията „Европата ке падне”.
Важно е да се каже, че мишената Европа не е тяхна приумица или идеологическа антиценност. Тази задача се разработва още от времето, когато Волгин беше либерал, Вацев – придворен социалист, а бретончето на Дарина Григорова се е реело над студентските банки някъде в Русия. Още от средата на 90-те години руските топ агенти за влияние, цялата руска агентура в страната беше активизирана да предотврати нездравословното кривване на българите и грешната ориентация на България към ЕС (твърдя това най-отговорно – пак по силата на предишната си битност). Изумяващо е какъв огромен човешки ресурс беше впрегнат в изпълнението на тази задача. Е, не стана!
Вероятно никой не си въобразява, че след 2007 г. в „задунайския департамент” са склонили глава и са се примирили. Просто оперативните задачи се адаптират и преформулират, но стратегическата цел остава непроменена. Въпрос на последваща ситуативност и адекватна реакция.
А „подходящи” ситуации за подновяване на пропагандната атака срещу ЕС - дал бог, за съжаление. Няма никакво съмнение, че ЕС преживява тежка институционална и организационна криза, особено оголена след мигрантския поток от лятото на 2015 г. Но решението на проблемите не е в ограничаването и затварянето на общността, а точно обратното – в нейното час по-скорошно федерализиране. С тази гола и трудна „резолюция” засега изоставяме темата за състоянието и перспективите пред ЕС, към които ще се върнем по друг повод. Интересува ни друго.
Институционалната смърт на ЕС (предстоящата) е катадневната дъвка в устата на нашия чаен кръжец. Аз съм сигурен, че след 5 години от този ЕС няма да остане нищо – освен табелката на вратата... – твърди Вацев. А доц. Иво Христов е още по-категоричен: ЕС изживява последните си дни. Волгин, Христов, Андролова, Григорова, Вацев, Дърева – всички започват и свършват медийните си излияния с катастрофични баяния за края на мечтата Европа – тя, сиромашката, отдавна вече била „изгоряла” (отново Христов), но вие – елементарните българчета, още не сте го разбрали. Защото аз владея знанието (пак Христов), а вие лапате мухите...
Тази иронично разказана анти-ЕС версия на нашите „нови леви” изненадващо съвпада със заливащите ни графомански писания на един друг анти-ЕС гуру, намиращ се на другия край на Атлантика – особено популярният не само у нас глобалистки оракул Джордж Фридман. Същият този професионален гледач на стъклени кълбета е един от любимите авторитети на нашите леви мислители. На него с възторг и нескрито обожание се позовават и него въодушевено цитират иначе отявлени антиамериканисти като професорите Валентин Вацев, Васил Проданов, полковникът Димитър Йончев и сие. Всички, разбира се, са напълно наясно с ролята на структурата „Стратфор”, която доскоро се оглавяваше от въпросния анализатор-публицист Фридман. Наричат я полугласно „ЦРУ в сянка”. С класически маркетингови трикове – на които в Ню Йорк са царе, полит-пазарните шмекери налагат бранда „ЦРУ в сянка” и балъците по света (и у нас) благоговейно лапат червея. Този тип неправителствени организации, именуващи се аналитични агенции (с много ситни букви – независими), всъщност представляват изнесени на политическата авансцена „независими” рупори, прокарващи и тестващи световната публичност с бъдещи концепции на американската явна (и неявна) администрация. Всеки що-годе грамотен и запознат с пропагандните механизми на днешната американска политика човек лесно разпознава и с насмешка приема „подгряващите парчета” на пършивата проп-група „Стратфор”. Не и нашите другари...
Друг „любимец” на кръжеца – Джордж Сорос, също е сред водещите оплаквачки на ЕС. И не от вчера. На представянето на своята нова книга „Трагедията на Европейския съюз” в Лондон (март, 2014 г.) той правилно подчертава, че най-тежкият проблем пред Еврозоната е пропастта между страните кредиторки и страните длъжници... И се сещам аз за злощастната Гърция и „услужливата” роля на „Голдман Сакс” в схемата за счетоводно прикриване на нерегламентирани кредитни алокации[2].
Нашите леви, очевидно, нямат особен морален проблем, задето са си плюли в устата с толкова ненавистните братя американци (само малко, както се казва!). Не се притесняват и задето с тази своя политическа теза безусловно се намърдват в редиците на Майкъл Фарадж и десния консерватор Вацлав Клаус!
Съвпадението между общите възгледи с глобалистите лобисти от рода на Фридман и Сорос спрямо бъдещето на Европейския съюз е показателно. Нашите мераклии подводничари прекрасно разбират тайната цел и мотивацията на американското финансово задкулисие да бъде разбит ЕС; и въпреки това, с непонятно упорство напрягат хилавите си професорски мускулчета и навиват манивелата на про-американския антиевропеизъм. И е очевадно! И е унизително. Нали не си мислите, че това е, защото са изразители на ясна евроскептична тенденция в българското общество!
Признавам – правят го сладкопойно. И омайно. Вацев e забележителен с изящната словесност на своята полит-публицистика. С находчивите си и интелигентни определения и социални метафори, Вацев неистово претендира да отгатва бъдещите световни събития – е, това чак не му се удава. Не позна с Украйна (Путин не я опази). Няма да познае и с колапса на Европа.
Светкавицата на облака обаче е доц. Иво Христов. Вацев и другите са кашпировци-омайници. Белетристи в словото, но събитийни регистратори. Христов изразява и академично аргументира примитивизма на идеологическия концептуален модел на безнадеждността. На народното униние и трансцедентното поражение. На социалната безпътица и безсмислието от полагането на всякакви човешки усилия нещо да се промени към по-добро. Прави го убедено и убедително. Цинизмът на посланието в неговите уста придобива мистичен и заклинателен характер. С професорска сериозност и садистична наслада, Христов реди черни бисери и лее лично сякаш злорадство досежно предстоящия национален колапс на нашия злочест и изтрещял от кризата народец. На финала злочестият пациент, пардон – слушател/зрител, е напълно омаломощен и готов да се подложи и на най-мащабната трапанация, само и само да се отърве от тази черна действителност.
Откъде тази толкова настоятелно демонстрирана социална депресивност у доц. Христов? Искрена ли е или симулативна? Иначе симпатичен млад мъж, няма като да е карал тежко детство, още повече пък в СССР такова няма. Да е нещо сърдит на живота, не ми се чини...
Ние, социалните анализатори, не сме доктори (на обществото), фръцливо парадира Христов. Очевидно, по му харесва да се изживява като Касандра в гащи.
Защото убедено изрича следната социална присъда: Има болести, които не се лекуват. Аз смятам, че българската ситуация попада в тази графа.
Оставям на въображението на читателя да изтълкува кодираното послание в обобщението българската ситуация. Последователните опити за пробив в енергийната плацента и интегритета на българската ситуация обаче са очевидни. Това е колосално достижение сред целите и технологиите на чаения кръжец! Националната деморализация е равносилна на мирновременната радиация след детонация на 1000 килотона ядрен заряд. Разрушава пълзящо националния интегритет и произвежда редуващи се вълни на атавистична агресия и илюзорни копнежи. Очевидни са и усилията на социалните анализатори за насаждане на устойчиво чувство за поражение и униние у населението – народ, нация, национален дух и подем не са сред любимите понятия на социалните анализатори (и на „грантовите” анализатори не са). Населението, „нещото” – както доц. Христов нарича българското общество, е обект, а не субект на живота си. (Все пак, признава, че това е резултат от иначе прекрасната соц епоха.) Обобщенията не носят нюанси. Картината е само черно-бяла и никаква друга. Версията на третия преход в България заедно с членството в ЕС и НАТО е разказвана като трета национална катастрофа. Няма спасение, господа, това е положението! Да сте го мислили навреме... – това остава под чертата на анализаторските послания.
 
(краят в следващия брой)
 
Бел. ред. Текстът е писан преди свалянето на предаването „Деконструкция” от ефир, което, според автора, е съвършено неприемливо действие от страна на ръководството на БНР.
Предвид дискусионността на тази статия, редакцията е готова да публикува и други мнения.


[1] Румен Данов е съветник по националната сигурност на президента Желю Желев.
[2] Разпределение на търговската печалба.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”