Голямото дране на котки
Т. С. Елиът, „Популярна книга за котките от Стария опосум“. Превод Стефан Радев. Изд. „Брегов и Радев“, 2015.
Има една английска поговорка, която гласи: „Котка можеш да одереш по много начини“ – с други думи, не сполучиш ли с нещо, трябва да пробваш да го свършиш другояче. Но в случая с новопоявилото се българско превъплъщение на „Котките” на Т. С. Елиът, поговорката спокойно може да се използва в буквалния си смисъл: тук котките са надлежно умъртвени и одрани по всички възможни начини.
Още българското заглавие на книгата буди недоумение заради подмяната на оригиналното прилагателно „практичен“ (The Old Possum’s Book of Practical Cats) с „популярен“ („Популярна книга за котките...“). Това е озадачаващо, освен ако намерението не е било да се загатне, че тази шеговита стихосбирка, първоначално насочена към детска публика, е действително най-популярната творба на елитарния модернист. Тъй като заявената й цел е да въведе невежия човешки род в тънкостите на котешката душевност и порядки, може би по-уместно българско заглавие би било например „Котките: практически наръчник от Стария опосум“.
С жизнерадостната си, непретенциозна тематика петнайсетте стихотворения в „Котките“ рязко контрастират с останалото творчество на Елиът. В тях няма да намерим присъщите му философски и екзистенциални дълбини, главозамайващо сложната образност, гъстата интертекстуална мрежа. И все пак, тяхната безизкуственост е само привидна. Както при всичко сътворено от Елиът, техен отличителен белег е пристрастието към логическата и езиковата игра. Особено трудни за възпроизвеждане на друг език са елегантната им лекота и игривост и виртуозното стихосложение. Необичайната структура се дължи на съчетанието между разчупена, неравна ритмика и регулярни пълни рими – краестишни, а често и вътрешни. Като прибавим и здравата им вкорененост в английската култура, предизвикателствата към всеки преводач стават внушителни.
„Популярна книга за котките от Стария опосум“ се афишира като първи български превод на стихосбирката. По-коректно би било да се каже обаче, че това е първият публикуван превод. Стиховете вече са били превеждани от Харалампи Аничкин за българската постановка на мюзикъла на Андрю Лойд Уебър „Котките“, играна в Националния музикален театър „Стефан Македонски“ от 2009 до 2011 г. Тъй като този текст не е публично достъпен, не бих могла да сравнявам достойнствата или недостатъците му с тези на настоящия превод. Но спомените ми като зрител на спектакъла са за либрето, което напълно задоволява изискванията за певческо изпълнение – една далеч по-тежка задача. Странно е, че този текст остава неиздаден.
Преводът на Стефан Радев започва обещаващо; поне до последната си строфа въвеждащото стихотворение звучи гладко, естествено и пределно близо до оригинала:
Как трудно измисля се котешко име –
не ти е безгрижна неделна игра,
дори ще помислиш, че нещо ми има,
но на котка се дават ПО ТРИ ИМЕНА.
В следващите стихове също се срещат отделни сполуки, най-вече в „Последната битка на Ръмжащия тигър“ и „Песента на маците“, но скоро става ясно, че те са по-скоро изключения. Страница след страница расте разочарованието и неловкото усещане, че четеш превод на любител с доста посредствени познания по английски език. А тъй като луксозното издание е двуезично, провалите са очевидни дори и за не изкушения читател.
Стъпките са горе-долу спазени, макар и често с цената на словесен пълнеж и неестествени словосъчетания, стигащи на места до безсмислици: „пази своя пост“, „изповядват най-различни нрави“, „да скитосват им беше синдром“, „среща пале и зъл пекинез съчета“, „в пантомимата навикът ми беше чужд“, „доведен бе от свойте жертви до такъв етап”. Римите обаче по правило са приблизителни, измъчени или изобщо липсват. Често българският език е изкълчен в някакво подобие на рима, изискващо невъзможно изместване на ударението: покривката – така; това – толкова; раклата – палта; рече – повече; клуба – гърба; шеги – винаги; работа – висота; разбрал – шетал и т.н. В усилието да се нагодят стъпката и римата, гъвкавият и кристално ясен синтаксис на Елиът често бива усукан до неузнаваемост. Ето как петкратното „но“ в рамките на шест стиха (двукратно в оригинала) вкарва читателя в логически лабиринт:
Едно друго име обаче остава,
но никога сам ти не би го разбрал;
ще търсиш, но няма да ти се удава,
но и котаракът не би го издал.
Но срещнеш ли котка да се концентрира,
причината знаем: уж в унес е, но –
умът й в момента дълбоко се взира
от мисъл към мисъл за име едно...
Някои от стихотворенията са просто непохватен буквален превод в немерена реч, например:
Той посещава често Училищната менза,
макар и да е срещу всички принципи –
един котаран да ходи и там,
и в мензата на Висшето училище.
По подобни причини в сезона за дивеч
не ходи във „Лисиците“, а при „Ловците“;
и често отива в „Театър и кино“,
известен със рапани и скариди.
...
Или, да го изкажем в рима:
„Тъй времето ми ще премине“
е изразът на най-солидния от котките.
И, значи, винаги ще може на „Пал Мал“ да бъде пролет,
докато гетите си Бъстъфър си носи.
Или пък:
По линията почва шепот във единайсет трийсет и девет,
когато пощенският влак е натъкмен за тръгване.
Звучи: „Къде ли Пъргавелко се мотае,
на криеница ли сега играе?
Да го намерим, че без него влакът няма мърдане“.
И всичките пазачи, и хамалите,
и дъщерите на началник-гарата
нагоре-надолу сноват и претърсват,
зоват Пъргавелко по име – „Ако не е експедитивен,
вечерната поща не може да тръгне“.
Изкушавам се да продължа с цитатите, тъй като това е стилът, придаващ облика на българския текст:
Уж кучетата бòя обожават,
а рядко хапят и по-често лаят;
Но все пак кучетата, общо взето,
минават за простосърдечни.
Но тук аз Пекинезите не включвам,
ни други особняци от рода им.
Едно обикновено градско куче
е склонно днес да бъде шута;
и вместо да показва много гордост
най-често е лишено от достойнство.
Да се подмами е ужасно лесно –
щом само под брадата го почешат
и по гърба и му поискат лапа,
започва да квичи и да подскача.
Подобни „стихове“ ще накарат читателя, незапознат с оригинала, да се чуди с какво ли тези „Котки“ са станали толкова прочути по цял свят.
Липсва единна стратегия спрямо имената на котките – великолепен пример за ексцентричното словотворчество на Елиът. Няколко са транскрибирани, на места с лека адаптация (мистър Местофел, Макавити, Бъстъфър Джоунс), но повечето са преведени, както подхожда на имена, загатващи за неповторимата индивидуалност на притежателите си. Тук успехът на преводача варира. Добри попадения са например Инат-Наопак, Глубелокожия, Ерж (съкратено от Асперж). При някои преводи необичайността е заличена (Хитруша и Пакостничко, Пъргави лапи, Тигрови крачета), при други – подсилена дотолкова, че имената стават неразпознаваеми и неуместни за културния си контекст (Ха Деварим, където старозаветното Deuteronomy – Второзаконие – е заменено със староеврейското си наименование) или пък трудно произносими (Лèденòгненцигỳл).
Освен проблемите с имената, ритмиката, римуването и гладкия изказ, сериозен недостатък в превода на Радев са неразбраните реалии, при което се накърнява смисълът и се стига до нелепи културни изкривявания и конфликти. Преводачът очевидно не е схванал, че „Виктория Гроув“ и „Корнуол Гардънс“ са имена на лондонски улици, и ги е предал като „лесът Виктория“ и „градините Корнуол“. Дори и да съществуваха подобни градини и лесове, те биха представлявали коренно различно местообитание за подчертано градските котки на Елиът, обикалящи из лондонските улички, задни дворове и покриви. Недостатъчната културна компетентност води до смехотворни преплитания между Запада и Изтока, до анахронизми и недопустими побългарявания: загадъчният котарак Макавити се подвизава на „градския мегдан“; контето Бъстъфър Джоунс се разхожда по сюртук и шалвари; традиционните шотландски барети се превръщат в „сини каски“; Берберският бряг става Варварският бряг; най-традиционното английско неделно ястие се оказва не говеждото печено, а джоланът. Присъства и загадъчният, но повсеместен в преводите от английски „оризов пудинг“ – който си е най-обикновено мляко с ориз или, иначе казано, сутляш. Котаракът фокусник мистър Местофел, изписан в съдържанието като „г-н Местофел“, „доби седем котета изпод калпак“ (на илюстрацията е нарисуван цилиндър). Котаракът Морган – типичен лондонски кокни – говори като нашенец от западните покрайнини:
По пъдпъдъци и по яребици съм увлечен,
и също тъй обичам девънширски крем във купа,
ама съм ‘секога доволен, ‘гат ме’анàта черпи,
и като има ‘ладна рибка, свърша ли патрула.
Обноски не’ам, маниерът ми е нескопосан,
ама съм с хубаво палто и гле’ам да съм сръчен;
и май това ви стига, че за мене казват доста:
„Не мо’e си кат’ Морган, оня има дòбро сЪрце“.
За този разнобой допринася и некомпетентната транскрипция на английските собствени имена: Родерит вместо Родърхайд, Молесей вместо Молси, Майденхед вместо Мейдънхед, Уапинг вместо Уопинг. Името на английския издател се появява и като Фабер, и като Фейбър. Но най-зашеметяващо е превъплъщението на Лонстън в Уончестън.
Изобилстват и елементарните езикови грешки: „кураж“ вместо „насърчение“; „трезвеник“ вместо „здравомислещ човек“; „словесна игра“ вместо „дар слово“; „разчет“ вместо „описание“. Хитруша и Пакостничко не са „унили клоуни“, а обичат дебелашките шеги; а също така не са „добри другари“ (plausible fellows), а внушават доверие. В изречението „Да го наречеш Асперж е тъй капризно“ смисълът ни убягва; тук всъщност става дума за това, че името е прекалено дълго за всекидневна употреба. Преводачът не е много наясно с английските възклицателни междуметия и изрази: “Presto! Away we go!” означава „Фокус-мокус! Готово!”, а не „Хайде! Подемаме!“; буквално преведеното „Е, не съм и помислял!“ всъщност е „Ама че работа!”. Не са малко и граматическите неточности – например, „Кръщаване на котки“ вместо „Кръщаването на котките“. Недосвършената коректорска работа пък е оставила немалко ненужни запетаи и на ред места – дефиси вместо дълги тирета, което допълнително замъглява смисъла, например: „Но има най-различни лампи-та светло или тъмно / да си правиш“.
Накратко казано, в този превод пъргавите, забавни котки на Елиът са направо бездиханни. Преводачът явно лекомислено се е захванал със задача, за каквато няма нужната подготовка. Не е ясно и каква е била ролята на редактора.
„Популярна книга за котките от Стария опосум“ е неубедителен дебют за издателство „Брегов и Радев“. Да се надяваме, че следващите им издания ще са по-професионално изпълнени. Надяваме се и че скоро ще се появи български превод на „Котките“, по-достоен за своя оригинал.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
