По повод конкурса за библиотеката във Варна II
Когато махалото подмине верния баланс
В края на миналата година се проведе архитектурен конкурс за градска библиотека във Варна, в който участваха рекорден брой български и чуждестранни колективи – 370! И медиите му отделиха немалко място.
В същото време, медиите все повече ангажират общественото внимание с предстоящата смяна на главния архитект в София.
Не е много ясно дали това означава засилване на интереса към архитектурата, както и не е ясно дали един евентуално засилен интерес към нея би могъл да се излее в по-стилна и по-хуманна архитектурна среда в градовете ни.
При всички положения, говоренето за архитектура, обсъждането на архитектурата (и като проекти, и като реализации) ще ни помогне да преодолеем сегашната незаинтересованост на управляващите от качеството и смисъла на постоянно строящото се около нас.
K
Когато махалото подмине верния баланс
Конкурсът приключи, резултатите са известни. 370 проекта, повечето от чужбина. Първи са холандци, втори българи, трети – китаец. Жури само от архитекти, половината чужденци – датчанка, чех, словенец и неколцина българи, работещи в чужбина, под председателството на арх. Виктор Бузев. Две поощрителни премии. Ще се търсят пари за реализацията. Автор на конкурсната програма (похвална в много отношения) е WhAT-асоциация[1], чисто българска архитектурна фирма. Нейният хонорар е почти колкото първата награда, която пък е скандално малка за такъв конкурс. Мястото на бъдещата библиотека е до Общината в центъра на Варна (бившия партиен дом), а тя е 17-етажна кула с богати партери и специфичен образ – доморасла монументална модерност - повече камък върху бетон, по-малко стъкло. Отсреща през булеварда - „Осми Приморски полк“ - потресаващо грозен постмодернизъм. Отзад като фон – пететажни жилищни блокове, осъдени на засенчване. Като моментно състояние – паркинг с приятна широколистна растителност. По програма сградата на Библиотеката има три подземни етажа, гараж и около 18 декара разгъната площ нагоре. Целта е шестте разпръснати в града библиотеки да се съберат в центъра. Идеята е градът да получи нов културен център с разнообразна програма извън библиотечните функции.
Всеки архитектурен конкурс по принцип е голям културен празник. Тук не е така. Конкурсите в София бяха поводи за недоволство и ожесточени нападки срещу организаторите, журито, урбанистите, администрацията. Варна можеше да се размине с подобна участ – задачата беше поставена ясно, условията – изчерпателно, журито – доказано чрез собствени реализации. И все пак, расте недоволство сред местните архитекти. Нивото на представените проекти е, общо взето, ниско, но програмата не е виновна. Причините са другаде.
Изборът на мястото. От десетилетия Европа и светът преустройват градските си крайбрежия – на мястото на доковете, складовете и митниците разполагат култура и паркове! Варна, Русе и Бургас също можеха да се поучат, да се обърнат към „голямата вода“ целенасочено, планирано, настойчиво и устойчиво. Не го направиха. Нямат подходящи планове, интелектуален потенциал за такива, нямат управленска воля отвъд мандатните възможности. Вярно – покрай голямата вода е по-студено, духа. В Осло и Хелзинки да не би да не духа? Новите им културни центрове са там – до голямата вода. Избраното място обаче е безпроблемна общинска собственост – няма нужда от отчуждаване, преговори, убеждаване. Новият подземен гараж ще обслужи Общината, а загубата на открития паркинг с хубавите дървета ще е обща, на околните сгради и на града... Съседството с Общинската сграда прави конкурса труден, а могъщата хоризонтала на голямата вода има преимущества. Едно хубаво, уредено градско пространство е под въпрос.
Изборът на съдържанието: „Колкото повече, толкова повече“. Същото мото закопа „развития социализъм“ и е на път да закопае курортите, пистите, плажовете, моловете, „офисите“. На теория и на практика (но другаде, не у нас), децентрализацията е водеща в териториалното устройство, културата, администрацията и икономиката. Равномерно, дисперсно, скромно – за да има повече, по-справедлива и по-удобна среда на обитаване, повече култура, кислород, достъп и красиви гледки... навсякъде. Така е на теория. На практика (както пролича на конкурсите за София), само „жълтите павета“ са достойни за архитектурни намеси. Останалото не съществува. Няколко малки библиотеки (две детски, две курортни, две университетски плюс една общоградска) са по-доброто решение. Близо до „потребителите“? На малките библиотеки голям паркинг не трябва... тогава ще се отвори място за дървета не по покривите и фасадите, а по терена.
Стигнахме до корена на проблема. Къде, какво и колко голямо ще е, не архитектите решават. Решава властта, администрацията. Архитектите отговарят на въпроса как и това не може да се промени. Но архитектите би трябвало да влияят (от позицията на специалните си знания) на управленските решения преди, преди каквито и да било инвестиционни намерения. Това би трябвало да се уреди законово. Много преди властта да каже какво, къде и колко голямо нещо иска да направи, би трябвало обществото да бъде информирано, съгласно и въодушевено с компетентното участие на архитектите. Нещото да го има в Общия план. Сега не е така – във Варна, в самата сграда на Общината, служителите не бяха чували за конкурса. Когато резултатите от конкурса са факт и недоволни отново има, обществото е в правото си да запита: къде са българските архитекти преди конкурсите и ако са против избора на властта за място и съдържание, защо все пак участват? Участието е съучастие, то легитимира грешките.
Във връзка със съдържанието може да се каже много. Желанието на възложителя е библиотеката да бъде атрактивна, да стане любимо място за гражданите, както и за случайните гости... във всеки сезон, по всяко време. Правилно, така трябва да бъде. Но! Има опасност (която стана факт) махалото да подмине верния баланс. Има опасност „социалните контакти“ да получат превес над контактите с литературата и информацията. Защо не? Защото библиотеката все още е работно място и чак после, между другото, място за забавление, срещи, кафене. В библиотеките се работи! Това няма как да се отрече, а за целта е нужна тишина, спокойствие, осветление, вентилация... хранилища със специален климат, обслужващи маршрути, тоалетни. И ако всичко това го няма (а го няма и между наградените), конкурсът е зле... Точно защото в библиотеките се работи, имаше смисъл изложбите, хепънингите, бюфетите и концертите да са на едно място, а работата – на друго! Или поне – в отделни корпуси. Смесването е довело до архитектурно нерешими противоречия.
Историята на най-новата архитектура започва с библиотеката „Света Геновева“ на Лабруст в Париж[2]. Огромни високи „сводове“ на тънки метални колони сред море от маси за четене. Самите книги – на дълги редици покрай външните стени. Единно светло пространство, модерна архитектура. И оттогава насам жалонни проекти са библиотеката на Аалто във Виипури, Националната JFK библиотека с музей на пристанището в Бостън, Йейлската университетска библиотека с „мраморните стъкла“, Медиатеката на Норман Фостър в Ним, Александрийската библиотека на Сньота (на плажа), Парижката национална край Сена на Доминик Перо (същият, който победи в София за Къро). И няколко опери – австралийската и норвежката, валенсианската, няколко музеи и концертни зали. От особен интерес в нашия случай са културният център „Бобур“ на Пиано и Роджърс (проста етажерка) и библиотеката на Рем Кулхас в Сиатъл. Не по-малко застъпена като архетипичен образ във Варна е концертната зала на Кулхас в Порто (тази с наклонените подове-рампи)... Всички те имат с какво да бъдат запомнени – с новаторска организация на пространството преди всичко. Не казвам, че всички изброени са гениални, напротив – тези на Кулхас са изнервящо грозни, конструктивно и естетически нелогични, но всички те имат последователи и подражатели между 370-те участници във Варненския конкурс. В него има и няколко „напълно оригинални“ проекта, повечето чудовищни не по-малко от музея на Либескинд в Денвър, Колорадо, или библиотеката на Майкъл Грейвз пак там. За тях ще стане дума, ако остане място.
Наградените проекти. Първият по право строи. Ако се откаже – тогава вторият. Холандският е проста призма, разсечена диагонално отгоре до долу и открай докрай със стъпаловиден атриум, остъклен отстрани по късите фасади. Има нещо общо с Александрийската библиотека – стъпаловидни отстъпи, рампи, свободен достъп до книгите на няколко нива, но в Египет общ стъклен покрив (със северно изложение) осветява грамадно единно пространство. Във Варна атриумът ще е много тесен, а отпред и отзад (от север и от юг) значителни обеми заемат целия фронт. Нереално тънки опори, никакви инсталации, недостатъчно или заслепяващо осветление. Триетажен рампов гараж отдолу.
Българският проект е също проста призма - висока етажерка, обаче „полиците“ не са хоризонтални, а отдолу догоре се стига по непрекъсната ходова линия без нито едно стъпало! В цялата надземна част подовете са наклонени. Пететажен (?!) рампов гараж отдолу. За конструкции и инсталации няма нужните обеми – етажните височини, както при холандския, са недостатъчни. И двата проекта имат предимството, че са относително ниски, не претоварват средата, не се карат с Общината, не дразнят (за разлика от Кулхас в Порто и в Сиатъл). Ако обаче си набавят нужните обеми за греди и окачени тавани с неизбежните инсталации, или ще трябва да си „отрежат“ по някой етаж, или сградите да „пораснат“ минимум с пет-шест метра, преставайки да бъдат „ниски“... при което рампите ще станат неприятно стръмни.
По липса на място не мога да кажа много (не че няма какво) за конструкциите и инсталациите. Заданието предполагаше подробно и задълбочено решение на акустика, вентилация, осветление, засенчване, отопление, охлаждане, енергийна ефективност. Конструктивна целесъобразност, естествено – първата грижа на занаята! Доскоро мислех, че българските катедри, които преподават тези дисциплини, не се справят, изостават от световното равнище, не си гледат работата. Варненският конкурс показа, че по света не е по-различно. Същото недопустимо пренебрежение към конструкциите и инсталациите, същото конструктивно невежество и инсталационна безотговорност. Какво става с водата от покрива? – на този прост въпрос никой проект няма отговор, хипотетичен отговор поне... водеща е картинката. В нея е съсредоточено общественото и медийното внимание и сякаш само нея журитата гледат. Но за два работни дни, дори свръхчовеци да бяха в журито, не биха направили повече за 370 проекта!
Щом естетиката е била водеща, поне красиви ли са проектите (не че образът може да се разграничи от функцията и конструкцията, но да допуснем, че може)? Главното отношение е между новия обект и заварената среда. Главен съсед е Общината, във връзка с нея е провалът на „композиторите“. Има проекти, чиято височина е наравно или над кулата на Общината. Не казвам, че обратното е лесно... Подходящите композиционни структури нямат много варианти – проста етажерка (ала „Бобур“, но без неговите конструкции, комуникации и инсталации); „раздвижено и разчупено“ на малки и големи призматични обеми един до друг и един върху друг (като сградата „Жаклин“ в София); повече или по-малко „скулптурен“ висок обем – леко заоблен (като „Белисимо“ на Калин Диков) или ръбест (като „Кристала“ на Раймондо Флакомио нагоре по бул. „България“ в София); комбинация от изброените мотиви с висок атриум през всички етажи - за осветление и разкош; и... като че ли това е всичко. Нищо от изброеното не се връзва с кулата на Общината. Етажните гаражи имат две-три (не повече) оптимални конфигурации на опиране предвид товарите и маневрите. Залите за публика (много по-лек динамичен товар) и хранилищата (много голям статичен товар) искат различни схеми, други конструкции. Пожарната безопасност изключва стоманени конструкции, обаче през бетоновите греди няма как да преминат инсталации (въздуховодите). Тогава се налага да минават под гредите. А безгредовите конструкции, каквито преобладават, са прекалено тежки за избраните подпорни разстояния. Така библиотека и гараж едно върху друго и дори едно до друго е твърде мъчна комбинация – конструктивно и естетически. Защо няма механизирани гаражи, не можах да разбера. Те са по-икономични откъм обеми, това е важно, защото подпочвените води са високи!
Тъй като морето е море и не може да бъде игнорирано, повечето проекти качват публика на горните етажи заради изгледа... в свободното от библиотечни занимания време. Оттам се виждат Аспарухово и Галата, пристанището и заливът срещу ослепителното слънце, а можеше библиотеката да гледа Варна от Галата отвъд огрения залив... през всичките си джамлъци, от всичките си етажи. Южно от залива няма ни една културна сграда, ако не броим училищата. Ако архитектите имаха думата навреме по въпросите къде, какво и колко голямо, заданието можеше да бъде съвсем различно.
Организаторите от Whata са се погрижили журито да бъде представително и балансирано. Нямало е как да знаят предварително, но са поканили хора работливи, с високо чувство за отговорност, сговорчиви и всеотдайни. Така ги представи арх. Йоана Иванова – главен специалист в Общината и един от моторите на конкурса. Опитах се да проверя доколко е реалистично разглеждането на 370 проекта за два дни (толкова са отредени от програмата – не са очаквали подобна масовост). При пълна мобилизация, през първия час разгледах 30 проекта – по две минути средно, водейки си записки и без скици, каквито журито е правило. През втория час – още 20 проекта. За три часа и половина – общо 70 и вече бях уморен като куче, а аз имам многогодишен тренинг по бързо оценяване. Анонимността още не беше свалена, тук използвам временните номера. Българският (втората награда) единствен имаше над 90 точки. Холандският (първата награда) - над 80. Толкова няма никой друг. В осмата десетка има 9 проекта. Общо 18 са отпаднали категорично – 0 точки. В петата, шестата и седмата десетка проектите са малко. Най много са в третата десетка – около 23 точки (от сто възможни). Това неравномерно разпределение е учудващо. Ето какво разбрах: журито започнало работа незабавно и индивидуално – всеки гледа всеки проект на монитор един по един, точкува и си води записки. Всеки проект има по 8 табла, включително обяснителна записка – различно дълъг текст. Нямало време да разпечатат всичко на хартия, а на хартия (на табла) сравнението е по-лесно. По програма всички проекти са предадени на файлове с висока разделителна способност, наложило се за една нощ да бъдат преработени в по-леки, за да може да се отварят бързо на мониторите – колосален и непредвиден труд, извършен от общинските служители. Проектите с малко точки отпаднали без коментар (това донякъде обяснява групирането на процентите в долната четвърт). Останали да се състезават 42. Всеки журьор имал право на три „жокера“, които да върне за повторно (и общо) разглеждане. Повечето използвали това право. Едва тогава започнали да си говорят кое е хубаво, кое лошо и защо. Останали десетина проекта да се състезават и от тях избрали трите награди и двете поощрения... единодушно.
Точковата система е неизбежна при голям брой проекти, но тя има недостатъци. Не знам дали заданието и контролните проценти са били изпратени на журьорите предварително. Струва ми се задължително журьорите да разполагат с време да се запознаят с града, с програмата на конкурса и помежду си, преди да гледат проектите. След това да седнат заедно да си уточнят критериите, а не след като всеки е видял и точкувал само според своите разбирания. Достатъчно е да обсъдят предварително какво не одобряват. Може би така ще се загуби време в началото, но пък впоследствие ще отпадне взаимното кандърдисване (в други журита се стига до бой, до взаимна неприязън, до лоши чувства). Тази колизия може да бъде избягната. Редно е самото жури да състави контролните карти и да точкува по съгласувани критерии. В случая (както е при търговете) картите с процентите (от - до) бяха фиксирани в програмата. Тоест – съставителите „най-невинно подсказват“ на почитаемото жури какъв, според тях, трябва да бъде проектът. Възгледите на Whata очевидно са силно повлияни от идеите на Готфрид Бьом във връзка с Улмската му библиотека от 2004-а. А ако журито не споделя вижданията на Бьом/ Whata? Би трябвало журито да решава конкурса. Много по-правилно е авторите на заданието да имат своя „протопроект“ - така и така го правят, за да проверят побират ли се в парцела. Да го покажат предварително не само на журито, но и на участниците, пък те, ако могат - да опонират, да предложат нещо по-добро. Така и броят на претендентите ще намалее – респектирани от протопроекта. Това би имало смисъл.
Не на последно място – журьорите, колкото и да са опитни и ерудирани, са хора. Могат да се уморят, да недовидят, да се заблудят, да имат пристрастия, които по света са известни, доколкото журьорите са известни. Анонимността на архитектурните конкурси е излишна поне на нивото, за което претендират участници и журьори. Сааринен като журьор приветства Утсон за Сиднейската опера. Фостър се възторгна от „Кулата без край“ на Жан Нувел. Знаем какъв е крайният резултат. Добре е участникът да знае с кого ще си има работа. Във Варна журито беше известно предварително и поименно – така трябва да бъде винаги.
Дори ако само архитектите журьори съставят оценителските таблици, неизбежно ще се изправят пред неизразими в числа и проценти противоречия в разбирането за архитектурата. Проектантите (както и оценителите) непрекъснато правят компромиси – да жертват някоя функция заради по-добро пространство? Да жертват пространство в името на икономията? Да разработят конструкциите си подобаващо или да оставят инженерите да си блъскат главите? Гениална би могла да бъде не само оригиналната идея, колкото точно улученият баланс. Неизбежните компромиси са плод на индивидуални, често интуитивни схващания кое е правилното решение. Именно балансът може и трябва да се оценява „в движение“ от журито – иначе не би му стигнало времето за каквото и да било... Таблиците са базирани на отговори „да“ или „не“, а всъщност въпросът винаги е „доколко“ (и за чия сметка... някое изискване е правилно удовлетворено). На Варненския конкурс въпросите в таблицата са 21 в две групи, а според теорията са около 40 в 4 групи (ситуация, функция, конструкция + инсталации, образ). Цената отсъства. В случая решаващата оценка под рубриката „дизайн“ има само три точки, от които първата гласи: „Организацията на сградата насърчава посетителите да са активни и да общуват помежду си“ (да или не???!) А втората група въпроси изисква преценка на „стойността“ – нещо невъзможно при идейните проекти. Едно и също пространство, една и съща функция може да се реализират с евтини материали и некадърна работна ръка, може иначе – тогава стойността варира в пъти. На всичко отгоре, най-много точки (до 40%) се изискват именно за неясната категория „дизайн“, откъдето е цитатът. Според мен, дизайн е всичко, цялото, самият проект...
Две думи за представянето. Професионалистите биха се информирали прекрасно и само от ортогонални чертежи и дори от мащабни ръчни скици. Ако разрезите са в по-голям мащаб, е още по-добре. Те са верните носители на информацията за пространството, конструкциите и инсталациите. Дори макети и перспективи не са нужни на фаза професионално журиране. После, заради публиката, инвеститора и медиите, нека наградените се илюстрират подходящо. Така огромен труд, излишни разходи биха били спестени. Колкото по-съвършена е компютърната „графика“, толкова изкушението за лъжи е по-голямо. Първопремираните холандци имат перспектива, каквато от реална гледна точка е невъзможна. Те „премахват“ няколко етажа от главната фасада и виждат тесния си атриум цял, по начин, напълно изкуствен. Печеливша стратегия... Защо почитаемото жури избра точно тях? Подозирам, заради простотата. Идеята на холандците за пространствената структура на библиотеката е очебийна, директна, категорична. Ние, българите, не харесваме подобна простота. Все ни се иска да е по-увъртяно, сложно, разнообразно. Като колегия не сме дори на подстъпите към голямата архитектура. Ако не го признаем, губим време. Холандският проект с неизбежните поправки може да бъде реализиран, дори може да стане хубава сграда, ако си намали съдържанието, но се запази идеята.
Архитектурните конкурси все пак са правилният начин за избор на проект за реализация. Но засега са възможни по Закона за обществените поръчки – като особен вид търгове, в които качеството, културата, икономията, професионализмът, трезвият разум... не играят роля. Архитектурната колегия е против тази постановка и е очевидно защо. Народните избраници не искат да разберат - вината за лошата архитектура и най-вече за лошото градоустройство е на законодателите. Архитектите правят, каквото могат, а че могат все по-зле, е виновно образованието – тоест, пак законите, които го правят, каквото е. Градоустройството е политика, а политиката е изкуство на възможното. Не помня кой го е казал, но е добре да го имаме предвид. Възможности има, хора няма.
Хора има всякакви. Между огорчените неуспели има талантливи, има опитни, дръзки, луди, плахи, трезви, има всякакви. Няма ги в едно лице. Това хипотетично лице трябваше да бъде разпознато, конкретизирано и предвидено от журито. Трудна работа! Излишно е в журито на архитектурните конкурси (които не бива да са търгове) да има администрация, юристи, шефове в гилдийните формации. А може и трябва да са архитекти, на които националните колегии са гласували доверие по отделен, самостоятелен избор – ежегодна листа на потенциалните журьори. Такава няма. Правилно е извънведомствени ателиета да правят програмите и заданията, да предлагат (канят, ухажват и координират от свое име) журито, да организират конкурсите. В този трети за 25 години случай заданието да се „аутсорства“ Whata се справи почти добре. Не бива конкурсите да се правят от администрациите на общините, фирмите, съюзите, Народното събрание и министерствата. За тях конкурсите са спорадично явление, независимо колко ще се покажат трудолюбиви, родолюбиви, безпристрастни и печени. Лаиците няма как да имат компетентни мнения. Нереално беше да очакваме 370 писани рецензии, но поне премираните беше задължително да имат. Една от задачите на конкурса е да представи архитектурата в нейната дълбока същност.
Да се върнем на проектите. Тези, които следват примера на „Бобур“, на Рем Кулхас и Йо Минг Пей, преобладават. Дори Лабруст е последван в идеята за читалня и хранилище в общо пространство. Добрите идеи имат дълъг живот. Обща слабост на повечето проекти е неумелото структуриране, наместването на разнообразни обеми и функции в предварително намислена форма. Тази слабост е типична, уви, за образованието по архитектура. Работи се не отвътре навън (както модернизмът логично поиска), а както намислената кожа (дори не ситуацията) е предрешила. Има проекти с постижения в някоя област и провали в друга. Например:
№ 8 – Хранилището е в отделно тяло. Достатъчна (5 м) конструктивна височина на етажите с масов достъп. Библиотеката е висока колкото Общината – отгоре се вижда морето. Понякога да жертваш „мирното съжителство“ е по-добро решение от жертвата на функция.
№ 11 – Композицията силно напомня Паметника на Роза Люксембург и Карл Либкнехт от Мийс ван дер Рое, включително в пропорциите. Петолъчка няма.
№ 12 – Същински МОЛ, увенчан с куцо кубе (като на Райхстага, но леко сплескано - само и само да е по-сложно).
№ 16 – Удивителна комбинация между зикурат и кошница. По непонятна за мен причина партнира успешно на сградата на Общината.
№ 21 – Гигантска сфера напира да разкъса отвътре гигантски куб! Сякаш проектът е на Буле [3]. Ако вътре сферата не беше надробена поетажно, щеше да ме впечатли адекватно.
№ 22 – Най сетне ги има неизбежните окачени тавани плюс декар и половина поетажно озеленяване, но общата височина е пак колкото на Общината.
№ 27 – Сложна съставна спирална композиция – висока колкото Общината и по-дебела от нея. Много текст по фасадите, които формират собствен мащаб. На друго място би стояла добре.
№ 32 – Единствената до момента класицистична фасада. Много добър мащаб. Хоризонтални сенници без достъп, но с озеленяване (може да бъде само изкуствено). Насадени колони от първия етаж нагоре. Гредите липсват на вътрешните перспективи. Има повдигнати подове и окачени тавани! Червен „Калдер“ отпред.
№ 33 – Забележителен с вътрешни противоречия и ласкателства (спрямо организаторите) текст на обяснителната записка.
№ 38 – Впечатляващо! Добра функция, богато пространство. Отвън напомня на Готфрид Бьом в „готическия“ му период, но... е дори по-висока от Общината.
№ 44 – Добре облечена сграда. Няма място за инсталации. Хранилище най-отгоре?
№ 51 - Грозно, не мащабно, грубо. Като гигантски отдушник на метрото...
№ 61 – Досущ като гигантски бут от зебра. Беше неизбежно да се случи (докато Заха Хадид минава за архитект), щом всичко е допустимо. На брега на морето, сама, такава сграда може да намери място, да се помири с хълмовете на Галата. Отново впечатляващата опаковка е независима от конструкцията, а би могло...
№ 64 – Безформено опакована „библиотека“ като къс китова мас с кожата...
№ 66 – Моят фаворит дотук. Няма място за обяснения.
№ 71 – Отличен проект, особено интериорите.
Остават още 300 проекта, главата ми пада върху клавиатурата. Кой ще прочете и кой ще повярва на моите изводи? Конкурсите трябва да се правят от хора, на които те са постоянна работа. Опитът на Whata успя наполовина – проведе истински конкурс с чисто архитектурно жури, което на свой ред се справи наполовина – класира проектите, но не обясни защо и не остави препоръки. Опитах се да напиша какво още е необходимо за едно успешно цяло.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
