Реплика от ложата (театър), брой 1 (3103), 15 януари 2016" /> Култура :: Наблюдатели :: Бягство към себе си
Български  |  English

Бягство към себе си

 

„Бягства“, режисура и текст Веселка Кунчева, сценография Мариета Голомехова, хореограф Явор Кунчев, музика Милица Гладнишка, музикален монтаж и обработка Христо Намлиев, сценични изпълнители: Полина Христова и Милица Гладнишка. Театър „Азарян“, премиера 19 и 20 декември 2015
 
Бягства“ отваря и пред създателите си проблеми при опита да бъде определен жанрово-технически. Говори се за „цирк“, за „движенческо-музикален театър“, за „визуален спектакъл“. Впрочем, още от XIX в. съществува понятието Gesamtkunstwerk: непроизволният и неилюстративен синтез на – в идеал – всички изкуства и техните практики. Авторите на „Бягства“ постигат тъкмо това.
Говоря за „създатели“ обобщено, защото става дума за изцяло екипна работа – не само на „традиционния“ тим Кунчева/Голомехова/Кунчев, а на всички, обвързани със спектакъла. Един екип, единственото повтарящо се при който е страхът да не се повтаря. Ако това е повод за страховете им, засега нямат от какво да се плашат.
„Бягства“ е по съдържанието си мощна критика на модерността в глобален мащаб (формулата е на социолога Георги Димитров по повод спектакъла). По-точно: „Бягства“ е съсипващо усъмняване в антропологическите й модели, изведени през последните десетилетия до чудовищна крайност. Те имат в основата си изискването за успеха/achievement/Leistung, дефиниран по строго определен начин и мислен като единствено възможен генератор на щастие. „Животът е магистрала, на която оцеляват само най-бързите“ е мантра, постоянно звучаща от сцената. Непрестанно, все по-скоростно, все по-ефективно, все повече – какво? Пазарно валиден и конкурентоспособен продукт, какво друго. Другото няма значение, казва ни моделът, то даже вреди.
Човекът, следващ този „пластмасов идеал“, е длъжен да продуктивира най-напред себе си. Той трябва сгодно да форматира душевността и телесността си, да се пребори „за стола“, но и „със стола“ си, да си осигури място „под прожектора“, да „полети“, унищожавайки в безадресния си опит онова, което не може да не лети. Опрян на стотиците патерици, очертали сцената-свят, ползвайки трамплините, въжетата и бънджи-ластиците, предоставяни от същия този свят, той трябва да упорства неуморно. В какво? В „емигрирането от себе си“.
Неистово устремен да стане максимално валиден сред човечеството, моделно да бъде „човечество“, човекът самоотнема себе си. В името на „успеха“, драпайки да бъде средищен, външно моделираният човек целево се осреднява, поради което става средствен и оттам неизбежно – посредствен. Веселка Кунчева заявява като своя най-главна битка войната срещу посредствеността. Война за съхраняването и отстояването на човешката уникалност. И я води – респектиращо убедително.
Главното оръжие срещу „калъпа“ е въображението на свободния човек. А арсеналът на Кунчева/Голомехова и тяхната армия-екип е впечатляващ. Мариета Голомехова отново – и пак по изненадващ начин – пестеливо разгръща пространство, стряскащо със своята обемност и пълнота, в което всеки елемент може да бъде всичко и става точно това, което е нужно за категоричността на внушението.
Милица Гладнишка е шокираща в идиотската възвисеност на „персонажа“ си – Монумента на човечеството, изпъчено-самоуверено вървящо към своята смърт. Накичено с всевъзможни технически инструменти за удължаване на неговото тяло, то с невъзмутима строгост охранява границите на света си: въобразява си, че ги очертава, докато е ограничавано от тях. Човечеството раздава „справедливост“, наставлява и възпява – най-вече себе си. Гладнишка сама е автор на комплексната музикална картина, тя самата е единственият музикален инструмент на сцената, изпява на живо всеки тон и го прави по блестящ начин. Гради така убедително-сложно, че „апотеозът“ на човечеството, в който то за малко да хвръкне, разпервайки огромните си криле, сглобени изцяло от патерици, е трудно достижим в своето разтърсващо двусмислие.
Не по-малко шокиращо е стоенето на Полина Христова. „Стоене“ не е точната дума, понеже през повечето време нейният „устремен човек“, главният „персонаж“, всъщност виси в пространството – увиснал на бънджи. Изискванията към физиката и психиката й, към телесната й и гласова моторика са прекомерни и това, което зрителят някак си не успява да асимилира на място, е, че тя ги покрива изцяло. Христова демонстрира потенциал с такива измерения и така могъщо го превръща в действие, че записки по него следва да си водят далеч не само български актьори.
Спектакълът е изграден прецизно във всички детайли, така че специално внимание следва да се обърне и на осветлението, и на хореографията, и на озвучаването и звуковия монтаж – на всичко, оформящо този Gesamtkunstwerk. Тъкмо в хоризонта на тази прецизност ще си позволя една забележка. Кунчева и Голомехова заявяват дистанцирането си от драматургичния текст изобщо, от „робуването на словото“. Те тръгват от емоцията, която да бъде последвана от мисълта, а тя – от действията и най-накрай от думите. Видимо схващат това като база за силното въздействие на техните постановки. Но добрият драматургичен текст е в днешно време не главно слово, а преди всичко линия и ритъм: партитура.
Казвам това, защото в спектакъла има моменти, в които, според мен, са установими „изтървани“ дължини. Не става дума за повтарянето на фигури (задължителен елемент от органиката на спектакъла), а за траенето на някои от сцените. Невинен дефицит, видим само върху фона на перфекционизма, белязал цялото. От великия Карлос Базан имам завещана една аржентинска мъдрост: „Не можеш едновременно да водиш процесията и да биеш камбаната“. Една предварителна партитура би играла ролята на коректив тъкмо в полето на подобни детайли, колкото и да си свободен да не се съобразяваш безропотно с него или да му се намесваш.
Теглим ли чертата, следва да установим очевидния факт: с „Бягства“ Софийският театрален сезон има едно от двете си (с „Гео“ на Добчев) безспорни събития. Сезонът е още в ход. Получим ли и някое трето, какво да искаме повече от него?
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”