По следите на дигиталната меланхолия
Maрек Биенчик (1956) е писател, есеист, преводач от френски. Превел е книги на Милан Кундера, Ролан Барт и Емил Чоран. Публикувал е повестите „Teрминал”, многократно награждаваната „Tворки”, сборници с есета, в това число „Меланхолия. За тез, които никога изгубеното няма да намерят“, и „Книга на лицето”, за която получава престижната полска литературна награда НИКЕ. Той е автор и на книги за деца и хроники, посветени на виното. Творбите му са преведени на английски, френски, испански, немски, руски и български.
В България Марек Биенчик беше да представи „Книга на лицето”, превод от полски на проф. Маргрета Григорова за издателство „Фабер”.
Марин Бодаков: Първата ви книга у нас беше публикувана през 2002 г. от издателство „Сонм” под заглавието „Меланхолия. За тез, които изгубеното никога няма да намерят”. На масата, около която разговаряме сега, съм чувал от Зигмунт Бауман, че такова нещо като бъдеще изобщо не съществува. Има ли бъдеще меланхолията?
Марек Биенчик: Уди Алън беше казал, че човек може да предвиди всичко с изключение на бъдещето. Това, което мога да кажа за бъдещето на меланхолията, е единствено това, което знам за нейното минало. И то е следното: меланхолията е един от най-жизнените европейски топоси, който като Протей постоянно приема различни форми. Всяка епоха има своя версия на меланхолията, която като историци можем да определяме с различни прилагателни. Например, говорим за елизабетинска меланхолия, еврейска меланхолия, за модернистична или екзистенциална меланхолия... От тази гледна точка смятам, че меланхолията ще има нови превъплъщения, още повече, че времената го предполагат. На една конференция, засягаща събитията веднага след 1989 г., Волф Лепенис казва, че приносът на Централна Европа ще бъде именно меланхолията, защото другаде политиката се прави от политици, които обаче нямат опит в екзистенциалната сфера. Докато антикомунистическата съпротива, която след 1989 г. се развива като официална политика, е извършвана от хора с етична нагласа. Волф Лепенис твърди, че меланхолията е есенцията на Европа, че е нещо, с което можем да контролираме оптимизма. Оттогава измина четвърт век и депресивните настроения се засилиха. Ако преди 25 години можехме да си мислим за меланхолията като възможна нагласа, то днес тя е пасивно отношение към света. Подозирам, че усещането за край, което се налага в момента, ще приключи с депресия. Всички тези неща могат да бъдат казани и другояче. Меланхолията, знаете, има две страни, светла и тъмна, активна и пасивна. Меланхолията, която постулира Лепенис, е от светлата – тази, която създава ценности.
Марин Бодаков: Противоотровата на историческия оптимизъм?
Марек Биенчик: Именно, корекция на сляпата вяра в прогреса, на еднолинейното и монолитно мислене. Разбира се, генерализирам, но днес се намираме във фазата на пасивното отчаяние. Внимателно проследих какво се е случило в Европа след победата срещу Наполеон. Тогава преобладава усещането за край на света. Първото поколение романтици - както полски, така и френски - е отдадено на исторически песимизъм. Нещо е свършило, но не е ясно какво започва. Това е фантазъм, който шества от епоха в епоха. Да се утешим с него днес, когато както в България, така и във Франция имаме усещане за известен предел. Това е един обществен и политически бърз отговор. Но бихме могли да разсъждаваме в психологически рамки – и тогава можем да бъдем абсолютно сигурни, че винаги ще се раждат хора с меланхоличен темперамент. Мога да посоча себе си като скромен пример. Роден съм 11 години след войната и вкъщи съм поел меланхоличните миазми на времето, защото семейството ми беше изгубило голяма част от членовете си по време на войната, но от друга страна, не бих могъл да изключа, че просто съм си роден такъв.
Стефан Иванов: Радвам се да видя лице в лице автора именно на „Книга на лицето”. Бих искал да ви попитам какво е лицето на човек с профил във фейсбук? И каква е трудността да имаш свой собствен профил извън мрежата? Трудността да имаш това, което Барт нарича „vita nova“, „нов живот“. Меланхолично ли е това лице?
Марек Биенчик: Аз нямам профил във фейсбук. Във вашия въпрос усещам тъга по света преди появата на социалните медии. Вие сте прав. Всяка медия променя онтологията. Забелязвам го не само в Интернет. Сега ще кажа нещо банално, като дам пример с мобилния телефон. Търпението на човека е различно преди навлизането на мобилните телефони, сравнено с времето, когато тези телефони вече са част от битието. В книгата на Барт има един фрагмент, посветен на любовника, който чака обаждане. Вие сте млади и не знаете какво е да чакаш позвъняване от любимия човек. Тогава търпението на любовника можеше да се определи като търпението на хищна птица, която се храни с мърша. Направо лешояд, който дълго очаква консумирането на любовта. Наистина животинско очакване. Прагът на търпение днес е значително по-малък. Ако не получим в рамките на минути SMS от любимия, изпадаме в отчаяние... Както пише Пол Вирилио в своите книги върху скоростта, „всяко изобретение е изобретяване на катастрофа“. Днес социалните мрежи и Интернет са прекрасни открития и същевременно са катастрофа спрямо нашето битие от предходната епоха. Говоря това като човек, който не се оплаква, макар да произхождам от света на книгите и печатните издания. Това е свят, по който тъгувам, източник на меланхолия, и в същото време приемам технологичните промени и отношението ми към тях въобще не е враждебно. Още една променена онтологична даденост е срамежливостта. По-рано не съществуваше лекотата, с която изразяваме и правим достояние на другите своите вътрешни преживявания. Срамът придава на съществуването вертикална позиция и затова то без срам може да се определи като плоско и повърхностно. Светкавичната бързина, с която разменяме информация за себе си с помощта на всички нови медии, светкавичното реализиране на собствения Аз в бързите медии създава много плосък наш образ. Не мога да кажа дали това е добро или лошо, явно така трябва да бъде. Меланхоличният човек подскача от тема на тема, никъде не може да се задържи по-дълго. Битието в социалните медии е подобно подскачане. Но при меланхолията има непрекъснато съжаление за нещо, жалене по него, усещане за загуба, което конституира нашата духовност и поддържа вертикалността на битието, докато в социалните медии човек реализира игровото си битие.
Марин Бодаков: Бихме ли могли да говорим и за дигитална меланхолия?
Марек Биенчик: Да, това е много добра дефиниция. Със сигурност в бъдеще тя ще бъде възприемана и по този начин, защото ще освобождава копнежа по нещо вертикално.
Марин Бодаков: Тогава дигиталната и литературната меланхолия имат ли обща граница или представляват пространства, които се отдалечават необратимо едно от друго?
Марек Биенчик: Всъщност, не знам. Бих цитирал думите на китайския първи секретар на ЦК, който на въпроса на Хенри Кисинджър „Какво мисли за Френската революция?“, отговаря с „Рано е да се каже“. Свикнали сме с идеята, че меланхолията предизвиква раждането на нови творчески и артистични форми в литературата и изкуството. Още не знаем дали дигиталната меланхолия ще доведе до раждането на такива.
Стефан Иванов: Като контрапункт на повърхностното, което донякъде се случва в социалните медии, има съвременна литература, която е в традицията на Пруст, имам предвид романите на Карл Уве Кнаусгор и други съвременни автори. Ускоряването на виртуалното пространство не засилва ли желанието за друго, по-дълбинно убежище?
Марек Биенчик: Четох и писах много за Пруст в новата си книга, а и съм преводач на Кундера, у когото силно се усеща краят на света, краят на света на красивото, отмирането на тази парадигма на европейската култура, вече достигнала предела си. И при Кундера, но особено силно при Пруст се усеща усилието да бъде преодоляна меланхолията и да се създаде нов свят, отражение на света от миналото, но през творба, която тепърва предстои да се появи. Имам някои проблеми с Пруст, защото цялата му мисловна конструкция се състои в това да завърши своя роман, като даде анонс за поредната си бъдеща творба, която ще се появи и ще спаси забравеното. И в същото време, в текста на Пруст личи усещането, че литературата е илюзия за безсмъртието. Може да го илюстрираме с пример, при който сравняваме мумията с трупа. Размишлявахме за меланхолията, за израза й и дали дигиталната меланхолия ще продължи традицията, но що се отнася до литературата, бихме могли да говорим за нов вид меланхолия, който се вижда и в днешната полска поезия.
Марин Бодаков: Когато разбрах, че сте преводач и на Чоран и прочетох обяснението ви защо книгата се нарича „Книга на лицето“, като контрапункт на фейсбук, си помислих какво би било, ако афоризмите на Чоран са негови статуси във фейсбук? Какво се случва с природата на езика благодарение на новите медии?
Марек Биенчик: Забележката ви за съобщенията във фейсбук и особено в туитър е добра, макар и много малко Чорани да могат да се срещнат в публикуваните там съобщения... Вие познавате сигурно това изречение на Чоран, според което в бъдещето ще има само две форми на изразяване – молитвата и телеграмата. Чоран не доживя появата на интернет и затова нека си представим телеграмата като аналог на социалните медии... Що се отнася до езика, той еволюира. Наблюдаваме неговата редукция, виждаме я ежедневно в нашите разговори, но това е много по-явно в политическото говорене. Там, където има редукция в езика, има и редукция в мисленето. Когато следим политическите дебати, виждаме как процесите се отразяват - и на очи се набива редукцията на понятия, на цели концепции. Това е повсеместно. Всички започват да говорят като големи деца. С прости изречения, отправени към простичък слушател. Редуцирането на езика ограничава и възможностите за разбиране. Шеговитите емотикони в Интернет стават задължителни, защото хората престават да разбират какво е ирония и шега. Ако нещо не е отбелязано с емотикон, става трудно за осмисляне. Често чета френска литература от XVIII век. Тя е от другата страна на езика, от страната на прекалеността и ексцеса, затова, когато проследяваме езика през вековете, се вижда как той се свива. Всъщност мисля, че във всяка епоха може да се говори за криза в езика.
Стефан Иванов: И този въпрос е свързан със заглавие на книга: как си представяте „Предстоящата книга“ в смисъла на Морис Бланшо?
Марек Биенчик: Най-трудният въпрос. През март излезе моя нова книга, „Стъпалата на Давид“, която е продължение на „Книга на лицето“, но и по-различна. Отново есета са смесени с проза, омесена е висока с ниска култура, измислени и реални герои, но на по-висока степен. Такова е писателското ми поле сега: ходя от полюс към полюс. Писането, което продължава едно и също от книга в книга, става автоманиеристично. Задачата на писателя е да създаде собствен стил - и след това да го убие. Мечтая за книга, в която да убия себе си, стила си.
Марин Бодаков: Това не означава ли, че се налага да флиртувате с пазара, за да имате поне едно убийство зад гърба си?
Марек Биенчик: Да, би могло да се приеме и така, защото издателят ми казва да напиша бестселър, но май не умея да правя хитове. В „Меланхолия“, „Книга на лицето“ и „Стъпалата на Давид“ можем да съзрем своеобразна литературна утопия, в която писането може да е есеистично, но е и вид разказ, подходящ за по-масов читател. От есето, елитарен жанр, може да се направи един егалитарен разказ. Писал съм повести - и любимата ми такава книга е „Творки“. По-късно промених формата, защото не съм в състояние да се издигна отново на такова високо ниво на чувствата - и тогава промених писането си. Бих искал да се обърна към чистата проза, тоест, в момента работя по сборник разкази.
Марин Бодаков: Вие сте прочут познавач на виното. С какви вина бихте сравнили книгите си?
Марек Биенчик: Първата повест - с младо божоле, безгрижна и бърза. Бих бил доволен последната да е станала като бургундско вино, което не е чак толкова интелектуално, а е по-скоро чувствено; грабва и хвърля встрани от идеите. Нека бъдещата ми книга да има вкуса на вчерашното вино във Велико Търново. Беше домашно, на собственика на ресторанта. Просто вино, обикновено, без театралност, ала истинско; с вкус, в който се усеща същността на плода, от който е направено.
10 ноември 2015
Превод от полски Светла Каранешева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
