По Никулден – с поезия
От няколко години в публичното пространство припламва дебат за литературните конкурси и начините, по които се определят наградите в тях; неотдавна и „Култура” публикува разговор, в който се засегна този въпрос. Проблематизмът обикновено се съсредоточава в няколко постоянни посоки: организацията, подборът, компетенциите и предпочитанията на журито. Преобладават недоволството и съмненията; витае усещането за неверие в обективността на решенията – все чувства, които са привични за българската публичност от времето, когато са се появили първите литературни конкурси в началото на миналия век. Заради всичко това ми се иска да включа в дебата една посока, която не е била обговаряна до този момент.
Всички конкурси, които обсъждаме, са институционално организирани и финансирани, а журито им се състои от променлива група (обикновено от пет до седем) експерти. Да си представим обаче алтернатива: частен (или направо личен) конкурс, в който вдъхновителят, организаторът и журито представляват един (единствен) човек. Тази ситуация не изглежда много възможна в България и все пак съществува – това е конкурсът (по-известен като събитието) Поетичен Никулден, създаден от поетесата Федя Филкова в памет на нейния съпруг Николай Кънчев. Преди десетина дни приключи неговото девето провеждане и наградата – както всеки път – се връчи придружена от литературно четене на всички поети с номинирани стихосбирки. В този конкурс нищо не е обичайно: издателствата не пращат книги; чиновниците не пресмятат бюджети; журито не получава нищо, ами дава (при това двойна – бронзова пластика плюс 2200 лв.) награда. Федя Филкова, с други думи, сама следи и купува стихосбирките на годината, сама ги чете и взема решение, сама осигурява наградата и организира тържественото присъждане. Няма как да не ни сполети подозрение в (неограничените) възможности за субективност в подобен подход; именно на принципа коя е по-малката от двете злини се опитвам да направя сравнение между двата вида конкурси.
Поетичен Никулден излъчи пет номинации за 2015 г.: Ани Илков, „Подготовка за напускане на сърцето“; Божидар Богданов, „Птеродактили“; Иглика Дионисиева, „Déjà vuHug”; Надежда Радулова, „Когато заспят“; Петър Чухов, „Сбогуване с нарцисизма“. Първото нещо, което прави впечатление в този подбор, е стремежът да се постигне баланс, поне във „външните“ измерения: повече и по-малко (но не съвсем) млади автори с повече и не толкова популярност; мъже и жени в приблизително равно съотношение; разнообразни възможности за издаване и подходи към оформление на поетическа книга. По дух и поетика книгите също така са различни: един умерено постмодерен Ани Илков, израснала Надя Радулова, вглъбен и някак успокоен Петър Чухов, философски скептичен Божидар Богданов, романтично вгледана в чувствата Иглика Дионисиева. И в същото време подборът внушава чувството за еднаквост: той представя най-новата ни поезия откъм една (според мен нейната най-добра) страна. Сред онези черти, които петимата автори споделят, са интелектуалност, зрялост на светоусещането, последователна и отработена грижа за поетиката, вглъбеност в личното преживяване (иначе казано, интровертност), неудовлетвореност от социално споделимото битие... Да, наистина има още много черти и прояви, които остават извън периметъра на този подбор. И всъщност тук започват въпросите. Разнороден до максимална представителност или „прибран“ в границите на конкретни предпочитания трябва да бъде добрият конкурс? Ефективен ли е изобщо колективният оценъчен знаменател, постигнат върху основата на компромиса? Повече полза или повече вреда се нанася в случаите, когато личният избор се окаже некомпетентен, извън-литературен, субективен в отрицателен смисъл? И още много въпроси... А най-лесният отговор, за който се сещам, е, че „личният“ конкурс представлява нож с две остриета: той може да бъде и много добър, и много лош. Поетичен Никулден във всеки случай принадлежи към първия вид.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
