Ансамбълът и солистите
„Последен квартет”, по разказа „Късен квартет“ на Ярон Зилберман, режисура Десислава Шпатова, сценография и костюми Николета Алексиева, музикален директор Константин Цеков, в ролите: Рашко Младенов, Йорданка Стефанова, Валентин Ганев, Стоян Младенов, Катерина Златарова, Кристина Иванова, ДКТ Враца и ТР „Сфумато“
„Последен квартет“ е проект, замислен и осъществен с амбиция и замах. Става дума не само за задължителното преодоляване на сравнението с филма „Късен квартет“ от 2012, поставен от самия Зилберман. Думата е по-скоро за тръгването към мобилизиране на комплекс от сценични средства, необичайно широк за българската театрална традиция.
Най-напред се хвърля на очи фактът, че главно действащо лице е музиката, в частност - Струнен квартет в до диез минор, оп. 131, на Бетовен, който „Квартет Фуга“ (Стоян Младенов – първа цигулка, Валентин Ганев – втора цигулка, Йорданка Стефанова – виола, Рашко Младенов – чело) репетира за концерт, ознаменуващ 25-годишнината му. Работата не е там, че актьорите свирят на живо, а в това, че във висока степен изразяват себе си и своите персонажи тъкмо чрез музицирането си.
Оттам, от хоризонта на музикантското усилие и търсенето на музикалната хармония, тръгва и се разплита фабулата. Сред фразите на Бетовен се разгръща мрежата от взаимни отношения и конфликти, чийто обертон е началната фаза на паркинсон, налазила Питър, челиста, и заплашваща целостта на формацията.
Върху него се трупат екзистенциалните хармонии и дисхармонии, обхващащи в регистъра си темите за същността и смисъла на изкуството, за неговото обсебване на жизнения път и типовете дистанциране от него, за паралелите и различията в битието на гения (Бетовен) и просто качествения професионалист, за цената на саможертвите и компромисите, за възходите и провалите, за кризите на човешкото и начините за обратно свързване на жизнените разпади, за безсмислието и смисъла.
Тази наситена съдържателност получава добър шанс да стигне до публиката. Негов двигател е най-напред строго дисциплинираната и дисциплинираща работа на Десислава Шпатова, която – лишавайки се от „подпиращи“ ефекти – изгражда чиста, ударна линия на спектакъла. Все в тази посока е приносът на аскетичната и функционална сценография на Николета Алексиева, както и на прецизните аранжименти на Константин Цеков, даващи на „Фуга“ да зазвучи, наистина, не като „Квартет Димов“, но убедително за реализирането на спектакъла.
Въпреки тази мащабна мобилизация, постановката не надхвърля средните хоризонти на театралното в България. Всички, писали досега за нея, отбелязват отсъствието на вътрешна спойка, доминирането на центробежните сили, водещи към разпад на цялото. Най-радикална е, мисля, Анелия Янева (в „Портал Култура“), която говори за „същинско крушение“, виждайки сред основните причини за него концентрирането на актьорите върху музикалното изпълнение и липсата на вътрешен ангажимент с персонажите.
Гледал съм представлението по-късно от нея. Напрежението от концентацията върху инструментите очевидно не доминираше и актьорите координираха музикантството с останалите си средства. Нямах и усета за пълна катастрофа. Спектакълът имаше моменти на силно внушение, но и на тежки спадове, на разколебаваща разпиляност, на разбягване.
От моя гледна точка, проблемът е актьорски. Решаващо на живот и смърт тук е тъкмо квартетното, тоест ансамбловото присъствие, чиято сполука или несполука е ключът за ставането на спектакъла. Този тип присъствие не е обаче силата на българския театър. През всичката си история нашият театър залага на соловите постижения, на персоналното майсторство. Счита се, че няколко силни възлови роли биха могли да „спасят“ цялото, „извлачвайки“ посредствените изпълнения. Там, където имаме сполучливи ансамбли, те са изградени обикновено от начинаещи актьори, все още неукрепнали в соловата си кариера.
Тук обаче случаят просто няма как да е такъв. Квартетът трябва да бъде изграден от солисти по дефиницията и цялостната интенция на текста. На това отгоре, в лицето на Йорданка Стефанова, Рашко Младенов и Валентин Ганев те са на сцената и търсят да осъществят полифонията на спектакъла. Не се получава. Там има двама актьори, стоящи далеч от нивото им. Техните нееднакви заслуги за разпада на спектакъла заслужават специално внимание.
Катерина Златарова е тежко неубедителна в ролята на дъщерята (на Джулиет и Робърт) и ученичката и любовница (на Даниел). Нейното „късане“ дразни, но не успява да доведе до фатални сривове. Така е, защото персонажът й стои в голяма степен странично за ансамбловото и единственото, което може да бъде непоправимо провалено, са моментите, включващи сценична изява на Златарова, което тя и прави.
Фатален е обаче случаят със Стоян Младенов. Доколкото успях да се информирам, той е най-профилираният музикант от всички участници. Сигурно не е лесно да бъде открит професионално боравещ с цигулката български актьор. Но тук компромисът е отишъл твърде далеч.
Даниел трябва да бъде първа цигулка – във всяко отношение. Актьорски обаче той е не цигулка, а по-скоро кемене. Неговите проскърцвания не само рушат един образ. Те взривяват цялото. Усилията на останалите трима не успяват да компенсират наличието на това „чуждо тяло“. Линиите се разбягват, защото удържащата ги мрежа остава недоизградена, при което дефектът се доказва като „фабричен“.
Казусът „Последен квартет“ е сгоден повод за размисъл върху характера и дефинициите на театралното в неговите български схеми, върху предимствата и дефицитите в тях. Основната тема не би следвало да са персоналните можения или неможения, а предразсъдъците и моделите, през които се мислят театралното и сценичното, мястото или местата на актьорите в него, основните мотиви и основания на присъствието им, най-сетне - центровете и двигателите на високото театрално изкуство така, както то дефинира себе си в европейски контекст през последните няколко десетилетия.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
