Нов живот зад стари стени
Александър Вълчев, „Нов живот”, Гьоте институт - София, 10 декември 2015 – 30 януари 2016.
Преди 25 години Берлинската стена рухна, а с нея и комунистическите режими в Европа. Демокрацията, пазарната икономика и либералната политическа култура изглеждаха безалтернативни. На всички свидетели на тези събития им се струваше, че разделението на Европа след края на Втората световна война е приключило веднъж и завинаги. Границите между европейските държави бяха отворени, загражденията по тях бяха премахнати. През изминалата година обаче по границите отново се появиха телени заграждения и зад тях се трупаха тълпи от бежанци и икономически имигранти от Близкия Изток и Африка, които искаха да стигнат до богатите страни от Западна Европа, където да изградят своя нов живот. Точно като източноевропейците две десетилетия по-рано.
Щом старите стени отново се издигат, дали сме построили нов живот? Възможен ли е изобщо нов живот или навсякъде влачим със себе си стария? Това са централните въпроси, които занимават Александър Вълчев в новата му изложба. Тя включва фотографии, видеа, рисунки и обекти, превърнати в елементи на инсталация, в центъра на която стои една стена от кашони и бодлива тел, преграждаща залата. Кашоните са същите като тези, в които събираме вещите си, когато се преместваме в ново жилище. И не е изненадващо, че върху тях с маркер е написано: обувки, дрехи, CD/DVD и т.н. Това е стена от лични вещи, от покъщнина, готова за преместване. Тя е продължена от конструкция от бодлива тел, същата като тези, които в момента се издигат по границите на България, Унгария или Австрия. Стените, които сами издигаме, и тези, които държавите издигат, са съединени тук. Точно това съединяване на големия политически контекст с контекста на личната история прави работата на Вълчев нещо повече от повърхностна реакция на актуално събитие.
Зад оградата от бодлива тел са поставени два монитора. На първия тече видео, в което авторът постепенно издига една стена от кашони насред стая от апартамент. Във второто видео същата тази стена е бутната, а кашоните се сгъват и подреждат встрани. Изграждането и разрушаването на стената от кашони за лични вещи се повтаря непрекъснато. Всъщност, зад телената ограда не виждаме нещо по-различно от това, което е отсам оградата: същата стена от кашони с лични вещи, в която сами се зазиждаме бавно, за да бутнем след това. Тогава има ли наистина съществена разлика между тук и там, между стария живот, от който се опитваме да се измъкнем, и този нов живот, в който се опитваме да се установим? Кое е новото тук? Или новият живот е винаги другаде и винаги на другите, не и наш. За да го постигнем, сме готови на изключителни жертви и лишения, а когато стане наш, вече не е нов. От този омагьосан кръг няма излизане.
В изложбата обаче има и една допълнителна перспектива към темата за новия живот, в която този омагьосан кръг е преодолян. Става дума за една серия от фотографски изображения, принтирани върху хартия и след това ретуширани с бяла боя. Това са снимки на изхвърлена на боклука покъщнина: стари радиошкафове, фотьойли, хладилници, куфари... Всички те с помощта на фотоапарата и четката са превърнати в естетически обекти, в изображения на малки абстрактни монументи. Те не излъчват никаква меланхолия, никакво чувство за отминал живот. Напротив - издънени, със счупени врати и крака, с изтърбушени пружини, те тържествуват над своята функционалност и тривиална красота. Сега вещите излъчват характер и енергия, каквито никога преди това не са излъчвали. Те остават монументи, но не монументи на отминалия живот на своя притежател, а на една новопридобита свобода, в която разрушението и изграждането са взаимно допълващи се, а не взаимно отричащи се. Това е свободата на естетическото - тази способност за превръщане на едно в друго, без заличаване на едното в другото. Новото тук се ражда и живее в старото.
Можем ли в такъв случай да вземем пример от естетическото и да се откажем да търсим новото някъде другаде и в нещо друго, когато става дума за личния ни живот или за политическите предизвикателства пред обществата, в които живеем? Можем ли да освободим новото в старото и да го задържим там, без да заличаваме едното в другото?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
