Опосканият опосум
Т. С. Елиът. „Популярна книга за Котките от Стария опосум“ (Old Possum's Book of Practical Cats). Превел от английски Стефан Радев. ИК „Брегов и Радев“, 2015. Цена 24 лв.
Знаете ли, че „това“ се римува с „толкова“, „часове“ – с „валсове“, „зяпнат“ – с „няма“, „змия“ – със „заспал“, а „мънички“ – с „пакости“? Този нов метод на римуване, както и много други забавни и увлекателни неща, ще научите от първото българско издание на „котешката“ поезия на Елиът.
Не исках да пиша за тази книга, защото съм в тежък конфликт на интереси: и на мен предстои да я превеждам. Обаче случаят е драстичен – не само заради качествата на самия текст, но и заради шумната претенция, с която се лансира една очебийно аматьорска и крайно несръчна приумица. Когато си позволяваш да твърдиш в „Капитал“, че добрите преводи на български на Елиът са рядкост, а твоето собствено изпълнение не отговаря на елементарни критерии, това не е редно да остане без реакция.
Нека обясня защо са важни пълните рими в хумористичната (а впрочем и в „сериозната“) поезия на Елиът и защо трябва да звучат уверено. Защото тук хумористичният ефект поне наполовина идва тъкмо от ироничното римуване, което сближава думи и понятия по неочакван начин и предизвиква изненадана усмивка. Опоскайте римите – и опосквате хумора. Ако ще превеждаш „Котките“, най-напред трябва да си дадеш сметка за това.
Е, с римата, както сочат горните примери, нещата са зле. Не са по-добре и с прозодията. Нашият език уж се чувства по-уютно от английския в трисричните стихотворни размери или поне поколения поети и преводачи са го доказали. В тази книга обаче трисричният размер се оказва много труден: текстът все се мъчи да ни убеди, че ударението е там, където очевидно не е, вкарва допълнителни срички и така някои стихове се разпадат напълно. На места пък изглежда преводачът не е забелязал, че оригиналът редува двусричен и трисричен размер.
Белите далеч не се ограничават до поетичната форма. Често лексиката на оригинала или е подложена на своеволия, или просто не е разбрана. Особено зрелищно е например препъването в популярния фразеологизъм no quarter („без милост“), произвело от no quarter was allowed безсмислицата „и петак не би дарил“. Другаде апартаментът се превръща в „палат“, козината – в „палто“, изтривалката – в „покривка“. Изданието е двуезично, така че справките не са трудна работа.
Прочутото откриващо стихотворение добре илюстрира как се съчетават тези различни преводачески неумения. В него четем явни безсмислици („умът й в момента дълбоко се взира / от мисъл към мисъл за име едно“). Рефренът с неговия силен хумористичен залог (All of them sensible everyday names) е предаден по два различни начина: „все актуални – и вчера и днес“ е доста далеч от оригинала, а „но все имена са като за всеки ден“ представлява тромав изказ, който при това руши ритъма. А пред словотворчеството на Елиът преводът капитулира, свеждайки effanineffable до „неизразимо“.
И все пак, като за нивото на цялата книга, това стихотворение е преведено прилично. Защото ето какво следва: За стара дунда мисля си, за Дженимноготочкова; / палтото й – на ивици; яката – леопардова. / Цял ден на стълбата седи, на стълбите, покривката: / Седи, седи, седи, седи – е, дундите са си така! Тези стихове (предполага се, римувани) ще оставя без коментар.
Накратко, преводът на Стефан Радев губи дълбочината и елегантността на тази илюзорно лека поезия, като при това си служи с неловък и неестествен изказ, допуска сериозни езикови грешки и прибягва до обидни компромиси по отношение на стихотворната форма. Причината изглежда не е само в несръчността и в колебливото владеене на езика, а и в неразбирането как работят тези текстове. Преди да преведеш едно стихотворение, трябва да си наясно в какво точно се корени художественото му въздействие. Не проумееш ли това, вече нищо не може да ти помогне по-нататък.
В последните години стряскащо свикваме с представата, че всеки може да пише поезия. Това издание сега тества идеята, че всеки може и да я превежда. Напук на сериозната ни традиция в превода на поезия и то конкретно от английски, напук на постиженията на майстори, като Цветан Стоянов, Владимир Свинтила, Любен Любенов, Александър Шурбанов – все имена, които за самонадеяния любителски порив изглежда не значат нищо. Тази книга стои така, сякаш досега никой не е превеждал поезия на български – и това е най-неприятното, защото говори за мащабна културна амнезия в публичната среда.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
