Георги Борисов
Нищо
ИК „Жанет 45”
Цена 11 лв.
Нeщото в Нищо на Георги Борисов
Георги Борисов. Този непоправим единак. Следващ винаги една, сякаш заинатена последователност – да е независим, да не изменя на себе си, да бъде това, което е в него, което гори от жизненост и настоява да се прояви... Упорстващ в тази неизменно своя, звъняща от рими и в същото време неспокойна, обсебена от жестове поезия. Поезия на човек по-тревожен, по-страстен, по-влюбен и преди всичко на човек в движение... в действие.
Ето че и най-новата му поетична книга с провокиращото заглавие „Нищо” потвърждава това. И тук виждаме същото оркестрирано единство на стиховете, наподобяващо структурата на музикална творба, но този път изградено около отчетлив идеен фокус: животът и смъртта. Пристрастен да преоткрива диалектиката на този мотив в смисъла на Албер Камю. Очарован и стреснат от света-загадка и сам носещ в душата си една загадка, все така неразгадана и нападана от неспокойния му дух.
Началната поема с приветствения си апломб напомня пролог. С право посветена на Сафо, „прамайката (по думите му) на Кавафис и Саферис”, но и на цялото поетично войнство от древността до днес.
Сафо видях. И бе по-свежа тя/ от ягодите в твоята уста,/ която аз докосвам в този миг/ с подути устни и пламтящ език...
Сафо, почувствана от зноя на устните му. И извикана по сетивен път. С ефекта за необозрима тишина, в която „слънцето се чува как пече”. С видението на фосфорната й пета. И с химеричния досег до легендарната й сласт: „Тя ягоди яде. Аз плюя кръв...”
Ала веднага след това дитирамбите изведнъж прекъсват, за да останат само като отделен жест към поезията. И причините са понятни. Защото заемките от конфликтните фабули на древногръцките легенди съвпадат с различните лица на днешното ни битие. Изглежда на съдбата й се нравят повторенията, щом и след поуките на толкова векове това неразумно човечество продължава да превръща злото в идол. И щом тази наша прокълната двойственост, по думите на Андре Малро, „приютява с еднаква страст светеца и чудовището в себе си”.
Съпричастни сме на една поезия, която гради своя свят върху интелекта, който тук се е заел с двойна роля – на демиург и катализатор. Поради активното участие на Аза, действащ неизтощимо навсякъде - и в непрекъснатата смяна на гледните точки, и в многообразието на мисловния рисунък, и в напрегнатата речева интонация. В целия този визуален глад и невероятни стълкновения в книгата, изпълнени в някаква странна едновременност с античен и съвременен персонаж.
Такъв е маниерът на нейното пресъздаване.
Това е и модерното при този неспокоен дух.
Поезията работи с неизразимото. Истинският поет не пише. Той твори. Той, по думите на Цвайг, заставя „обикновеното да се отдалечава, а вътрешната светлина да става свят”. Затова ме подсеща чудесното, с алюзията за ренесансова живопис, Борисово стихотворение „В едно изречение” със своето митологично въведение и с визираните два типа живот – изкривеното от битова алчност битие и битието на светостта на живота с хармоничния рисунък на един еротичен копнеж. Третирано едновременно като проблем на съществуване и като етичен проблем.
И веднага се сещам за стряскащата оптика на онова забележително стихотворение „Трамваят”, където на първата седалка седи Смъртта с тъмни очила и с дреха „втора, ако не и стотна употреба”. Слиза с него на една от спирките. „Задушница е”, казва и го пронизва с целувка. ”На тази възраст, господи”, изстенва в себе си той. А трамваят продължава нататък, прибира след работа гробарите и прави обратен завой. Преразказвам щрихирано стихотворението поради неговия белетристичен подход. Но и за да го свържа с идейния фокус на книгата, която с дълбоката си асоциативност все повече се напряга да проникне в съдържанието на заобикалящия ни свят.
Ще видим същите силни метафори и в следващите стихотворения ”Лабиринт” и „Пеещата глава”, в които заемките от легендите присъстват в активните му преживелици със същото критическо въображение и поетическа прозорливост. Така в „Лабиринт” с кошмара от примитивното убийство на кравата, която цяло лято го е хранила с „ухаещо на билки мляко”, преминават като „волтова дъга” през него безнравствените премеждия на легендата за Йо и запаметената огромна сълза във възпаленото око на животното.
И дори още не успокоили напрежението в погледа си, се взираме в напрегнатата драматургическа постройка на поемата „Пеещата глава” със задъхания диалог на нейната символична драма, която идва да ни напомни за артистичното alter ego на поета. С находчивия си замисъл за сизифовските усилия при овладяването на изкуството. И с любопитната трансформация на мита за Орфей. Защото създаването на поезия, освен сизифовски труд, е и тайнствена и субективна територия, в която самият поет се пресъздава и създава.
И най-сетне, мащабната финална поема „Одисей” със зловещите обертонове на великолепно издържаната и архитектурно изградена притча, с многоетажната техника на изображението и ярката хиперболизация на чувствата, в която животът е представен като съдбовна и демонична сила, с кръстосването на легендарните перипетии на Одисей и напора на настоящата бежанска вълна в едно библейски развихрено от облаци небе. И неволно ставаме свидетели как чрез множенето и разбиването на форми се развива мускулатурата на творбата и как фантастично оживява тази шеметна амалгама от антични и съвременни митове.
И съвсем по Борисовски, най-неочаквано в края на книгата изниква нещо като епилог, състоящ се от един единствен куплет, озаглавен „Нищо”. Ала това нищо се оказва всичко. Целият синтез на човека с неговите функции и с неговото житейско и историческо осмисляне.
Това странно анализиране на житейски преживелици чрез смесване на съвременни концепции с митологични прийоми е всъщност силата и своеобразието на Борисовата дарба, което не само впечатлява, но и привлича с простотата и красотата на думите и с наложената безстрашна мярка за откровеност. Така кратките сюжетни форми, присъстващи в стиховете му, със силно заплетената си образност и драматизъм действат като пружина в будилник. Изненадващи с внезапните си предупреждения и безотказна точност. Впрочем, само силен талант може да си позволи подобен лукс на писане.
Иван Теофилов
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
