Неофутуристът Попов
Филип Попов, освен художник с много изложби зад гърба си, е търсен графичен дизайнер – така си вади хляба. Затова специално обръщам внимание на оформлението на поканата му: зеленото във фона, и да е дошло от природата, е скъсало с нея и спокойствието на пасторала преминава в неясна заплаха, подхваната от изтребителите в предния план, които – безмилостни в своята устременост – летят и стрелят. Откосите някъде са бели, другаде червени и със зеленото между тях отпращат към трикольора, за да напомнят деликатно за спорната ни слава на оръжеен производител и търговец. А може би няма нищо такова (Кинтекс не е спонсор на изложбатаJ), просто във всеобща конспиративна изнервеност напоследък и пръст да ти покажат, виждаш български „калашник”. Още повече, че на гърба на поканата, освен мястото - „Algara gallery”, и времето - от 12 ноември до 10 декември 2015, е изписано на петнадесет езика „бойна единица” и латинското „Para bellum” („Готви се за война”).
Кое е накарало художника да „дрънчи оръжие” и да ни плаши – едновременно на едро и в детайл. Впрочем, той отдавна извлича стила си не от тялото, а от техниката в различните й експанзии, включително милитаристични, но въпросът тук не опира до стила, а до почерка, така, както го разбира Ролан Барт – като пресечна точка между изкуството и историята. На пръв сякаш е ясно коя е точката: Попов посрещна на собствен терен надигащото се безпокойство за бъдещето на Европа и Америка, създадено от тероризма и бежанската вълна, дава израз на художествени предчувствия – за фаталния петък в Париж, за сваления от турската въздушна охрана руски самолет и преди всичко - за започналата Трета световна война, за която още не знаем, защото не отговаря на представите ни, останали от предишните две. И засега, ако не броим спорадичните изхвърляния на политици и коментатори, само изкуството, чиято работа е тъкмо да руши готовите представи, може да съобщи за нея, да предаде тътена й, да я превърне в двуизмерна гледка за очите. Чувстваме се поканени в „окото на бурята” от автора, явно решил, че след постмодернизма, отново трябва да създаваме ангажирано изкуство, като в зората на модернизма.
Тук обаче следва изненада. Когато, воден от поканата, стигнеш да изложбата, се оказва, че на почерка „Попов” му липсва очакваната тревожна актуалност, че изкуството му не се подхранва от драматизма на историята, от воя на сирените. Неговите образи на бойни единици приличат на шарки върху тапет, на построение от лего, на компютърна игра; и ако въобще се занимават с войната, то това е по-скоро симулация на „добрата война”, такава, каквато я описва Жан Бодрияр по повод на операцията „Пустинна буря” в Персийския залив в началото на 90-те. Тогава врагът за европейците и американците е само светеща мишена върху телевизионния екран, която можеш да поразиш без болка, страдание и скръб. Започнало е най-щастливото десетилетие от дълго, а вероятно и за дълго време – Берлинската стена вече е паднала, а кулите на търговския център в Ню Йорк още не са. Половин век след фашизма, и комунизмът е пратен в музея, а появилите се прогнози за сблъсък между Исляма и Християнството звучат пресилено, като опит да се развали доброто настроение на либералната демокрация. Заговорило се е за „стачка на събитията”, за „край на историята”, за оттеглянето й от физическата във виртуалната реалност, където тя не може да засегне телата, където (по аналогия с безопасния секс) и тя е станала безопасна. Социалният свят е загубил фатализма си, технологиите са победили идеологиите.
Рисунките (ако това е думата) на Филип Попов са най-отдаденият естетически израз на тази победа в българското изобразително изкуство и от години я празнуват във форми и цветове. Бремето на миналото е свалено, погледът е върнал културната си невинност и по детски необезпокояван се наслаждава на даровете на прогреса.
Стилът „Попов” ползва двоен код, така че и най-зловещата, прилежно изрисувана бойна единица да изглежда като елемент от декоративна плетеница, от извънпланетарен десен; парадоксално, такъв стил може да бъде определен като „абстрактна фигуралност”. В единия си край тя попада на територията на опарта с характерното за него търсене на необременени с информация визуални ефекти, а в другия, разбира се, на територията на футуризма с характерното за него предпочитание на техниката пред натурата, на изкуственото пред естественото (най-малкото, защото онова, което ни се струва естествено, също е изкуствено, но от глупост не знаем, че е така, или от предразсъдъци не искаме да си го признаем). Само че, ако историческото раждане на футуризма бе инспирирано от бурното развитие на техниката преди Първата световна война с изобретяването на самолета, автомобила, кинематографа или радиото, то неофутуризмът на Попов е художествена рожба на компютъра, на изкуствения интелект и завладяването на космоса. Неговите картини са „обитаеми” интегрални схеми, попадаш вътре в тях, за да си дадеш сметка, че докато си мислиш, че те са твое творение, ти си се оказал тяхно – модел на битието ти. Развитието на технологиите е дало възможност на художника да продължи логиката на футуризма с още един обрат и естетическата идеализация на проектите на човека да включи и самия човек като проект. Така неофутуристичната естетика на Попов фактически оправдава човека „по условие” – отговорността за грешките му не е негова, а на неговия проектант. Картините в „Algara gallery” излъчват онтологичен покой, тавтологична напевност, която води към безкрая; и в тази перспектива дори войната не е нещо повече от сцена, на която технологиите максимално да се проявят в способността си да създават порядък, смисъл, тръпка... Както е известно, авторът на Манифеста на футуристите Маринети заявява в началото на ХХ век: „Не се срамувам да призная, че харесвам войната”.
Чак когато излезеш от изложбата на Попов и попаднеш в 2015-а обаче, разбираш посланието й: и технологиите са се превърнали в утопия, родена през щастливото десетилетие в края на ХХ век, която, като всяка друга, вече взима своите реални жертви.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
