Впечатляваща музика
Дни наред продължаваме да си говорим за концерта на СО на БНР с Емил Табаков и пианистката Маргарита Илиева. Но когато преживяването е толкова дълбоко, сякаш става много по-трудно да се намерят точните думи, които истински да го предадат – обичайните суперлативи зазвучават като протрити клишета, всякакви традиционни описания изглеждат бедни, повърхностни...
Програмата – дълбоко промислена, цялостна като сфера на тъмните матови багри и същевременно контрастна с толкова многопосочни внушения. Вглъбеното, излято на един дъх „Адажио” на Кюркчийски бе не само много подходящото начало, но и сякаш декларативното въведение в света на високи музикални прозрения и изпълнителско съвършенство.
Концертът за пиано и струнни на Алфред Шнитке бе онзи център в програмата, който вероятно бе привлякъл интереса на не толкова многобройната, но извънредно отбрана, просветена публика. И действително се превърна в кулминация на вечерта. Този концерт (създаден през 1979 г.) се откроява дори сред поредицата прекрасни инструментални опуси на Шнитке и не случайно е сред предпочитаните в клавирния репертоар от втората половина на ХХ век. В сложната форма на концерта изследователи се изкушават да видят и скрита програмност, и връзки с образността от прочутите следващи творби на Шнитке - „Историята на Доктор Фаустус” или „Пер Гинт”. Безспорно цялото необичайно музикално изграждане, изпълнено с внушение за непрестанното противоборство между светлина и мрак - в света, човешкото съзнание, Вселената, открехва част от постоянните дълбоки религиозни и философски размисли на композитора, съкровения му собствен духовен мир. И точно това бе провидяно и прочувствано от изпълнителите. Във великолепно постигнатото триединство на солист, диригент и оркестър концертът на Шнитке не беше „изпълнен”, а разкрит с висок емоционален градус и ангажираност пред аудиторията, разгърнат в цялата му многоплановост и контрасти – на медитативност и експресия, възвишена просветленост и зловеща катастрофичност, съзерцателност и динамика, полярни жанрови и тематични алюзии, полистилистика... Разтърсваща музика с високи духовни послания... Маргарита Илиева бе осмислила ролята си на „фаустовския герой” в сложното музикално повествование и с много изявена артистичност преминаваше гъвкаво през полярните емоционални и звукови трансформации. Стабилен пианизъм, богат диапазон на динамични и темброви нюанси на клавирния звук – от чистотата на деликатно изваяния отделен тон до обемните дълбини на мощните клъстери, усет за логиката на цялостната градация, ярко сценично присъствие. Сигурна съм, че младата талантлива пианистка ще се наложи бързо сред най-добрите ни интерпретатори на Новата музика.
И накрая на вечерта - програмната Дванайсета симфония „1917 година” на Шостакович. Един непопулярен, рядко изпълняван опус – може би и поради претенцията на посвещението на Ленин и конкретизираната програма на всяка част („Революционен Петроград”, „Разлив”, „Аврора”, „Зората на човечеството”). Замисляна дълго, завършена с усилие и изпълнена през 1961 от Евгений Мравински (прекръстен на Евгени Майски в листовката за концерта?!) с Ленинградската филхармония, тази творба не се нарежда сред най-високите постижения на гениалния симфоник (според някои източници, самият автор не я харесвал), по-скоро е документ за сложните взаимоотношения на твореца и диктата на времето. (Всъщност, една година по-рано, понеже е избран за председател на Съюза на композиторите, Шостакович е принуден да приеме партийно членство.)
Но и у най-предубедените в залата още първите минути от изпълнението на симфонията заличиха скепсиса, декларираната програмна конкретика потъна в потока на едно внушително музикално развитие, разгърнато от Емил Табаков с познатия симфоничен размах и звукова мощ и същевременно с внимателно вглеждане в детайлите, в динамичните и темброви контрасти, придавайки различни нюанси, ново осмисляне на мащабната творба. Задълбочен познавач и великолепен интерпретатор на всички симфонии на Шостакович, той съумя да съгради едно монументално цяло, да обедини с вътрешна логика и да балансира разнородния тематичен материал, да организира стройно и по-пасивните моменти в единна градация. И диригент, и оркестър (с перфектни, чудесни солистични изяви) разстлаха Дванайсетата симфония със силно сугестивно въздействие и дълбоко разбиране за колизиите на един сложен творчески мир, разкъсван между трагика и патетика.
Ще запомним тази вечер. Със зрялото, мъдро майсторство на Емил Табаков, който винаги съумява спонтанно да увлече и залата, и оркестъра, да го вдъхнови и води неотклонно с всеки нюанс на своя жест. Със срещата с млада, перспективна, обещаваща пианистка и с талантливите музиканти от СО на БНР.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
