Мащаб, еклектика, публика
10-ти Празник на киното в Рим
Мечтаех да попадна на фестивала в Рим. Случи се на 10-годишния му юбилей с новия артистичен директор Антонио Монда – писател и професор в Нюйоркския университет. Той редуцира дните и броя на филмите, прекръщава го на FestadelcinemadiRoma (Празник на киното в Рим), както всъщност е замислен (с образа на младата Вирна Лизи, наричана Мона Лизи, бе осеян целият Вечен град), премахва журито, официалните церемонии, а и голяма част от хартиените пресматериали (каталогът е online, както и всекидневната информация). Свиването и демократизирането на фестивала, от една страна, намалява бюджета, от друга – изцяло го обръща към зрителите.
Създаден е през 2006 като Festa Internazionale di Roma (международен празник в Рим) по идея на Валтер Велтрони (тогава кмет на града) и организацията FondazioneCinemaperRoma, чийто президент в момента е филмовият критик Пиера Детасис. Първите години Рим се опитва да конкурира Венеция. Неслучайно доскоро негов директор бе прочутият фестивален мениджър Марко Мюлер (2012 - 2015), минал през Ротердам, Локарно, Венеция... Организаторите вече са се отказали от съизмерването с най-стария филмов фестивал в света. Търсят облика на истинския празник – с филми и създатели, фотосесии (от светло до тъмно), автографи и пресконференции, а червените килими са навсякъде... FestadelcinemadiRoma се организира с бароков размах. Поддържан е от общината и търговско-промишланата палата на Рим, BancaNazionaledelLavoro, Mazda...
Фестивалът е разположен в импозантния Auditorium Parco della Musica, построен през 1995, с 8 зали, и има още 10 локации в Рим.
Програмите са много: официална (39 заглавия от 24 страни, създадени през 2015), алтернативна конкурсна секция Alicenellacitta(за филми, обърнати към подрастващите, вдъхновена от „Алиса в градовете“ от 1973 на Вим Вендерс, с 13 конкурсни заглавия и 26 други, включително с дигитализирана версия на самия филм на Вендерс);„Срещи отблизо” (с Джуд Лоу, Франсиз Макдорманд и Джоел Коен, Ренцо Пиано, Паоло Сорентино, Уес Андерсън и Дона Тарт, Уилям Фридкин и Дарио Ардженто, Тод Хейнс, Рикардо Мути...); „Отдаване на почит” (Ингрид Бергман, Франческо Рози, Еторе Скола, Хичкок/Трюфо, Луис Бунюел, братя Тавиани, Пиер-Паоло Пазолини...); ретроспективи: на Pixar, на Антонио Пиетранджели, на Пабло Ларейн... А преди прожекциите под надслова Ilcinemaelsempreunafesta (Киното винаги е празник) - клипове от любими филми на Чаплин, Фелини, Висконти, Баз Лурман...
Личната си програма съсредоточих в Auditorium Parco della Musica и по-точно в залите Sinopoli, Petrassi, TeatroStudioGianniBorgna и MazdaCinema. Богатият ми фестивален опит се сблъска със стъписващо обилна публика – от старци до ученици (и цели класове), петимни за качествено кино: ново и архивно. Опашките за филми и срещи с автори са валидни за всички големи фестивали, но наблюдатели твърдят, че в Италия са свръхголеми. Поне за Рим съм сигурна. Специфично за празника е, че често се смесват акредитирани журналисти и публика – две дълги опашки, строго охранявани, като хората с билети са привилегировани, разбира се. Поради гигантския наплив доста прожекции закъсняваха. И още една особеност на фестивала – ако изпуснеш началото на филма вSinopoli, няма влизане.
Официалната селекция бе възможно най-еклектична, предназначена за разнообразна зрителска аудитория. Обема и развлекателни, и авторски игрални, и документални, и анимационни, и 3D филми (попаднах на любопитния френски документален Ouragan, l'odyssée d'un vent на Сирил Барбансон и Анди Биат, посветен на урагана Луси в Куба) и дори сериали (гледах епизоди 1 и 2 от втория сезон на „Фарго“ на Рандъл Ейнхорн, пълни с кръв и досада). Сред заглавията в двете състезателни секции имаше и хитове от Кан, Сънданс, Торонто... и съвсем пресни, дошли специално в Рим. Демонстрираха добро средно равнище. Кинематографичните полети бяха кът. Доминираха филмите, създадени по действителен случай - дали като случка, дали като екранизация. За пореден път животът бе изведен на екрана като обиталище на кошмар, манипулация, наивност, смърт... Цигарите димяха почти неизменно – и на екрана, и извън него. Доста филми представиха с борбен автентизъм аспекти от обърканото съвременно оцеляване в кризата - финансова и етична - през травматичния окуляр на подрастващите.
Сред най-силните преживявания бе „Стая“ (Ирландия/Канада) на Лени Ейбрахамсън, познат у нас с прекрасния „Адам и Пол“. Екранизация по романа на Ема Донохю, спечелил няколко награди, филмът е и победител в Торонто, където също решава публиката. Разказва за 5-годишното дългокосо момченце Джак (извънреден Джейкъб Трембли), родено в коптор само с капандура, където 27-годишната му майка (Бри Ларсън) от 7 години е похитена от маниак (Шон Бриджес), който е негов баща. Детето не е напускало стаята, формира светогледа си през телевизията, майчините игри и общуването с предметите в стаята. Чуваме и задкадровите му мисли. В един момент двамата успяват да избягат. И в новия живот нещата се обръщат – детето се адаптира по-успешно от майката. Разтърсващ филм, в който невероятният ирландец Лени Ейбрахамсън изследва тънко психика и социум. Прочее, „Стая“ странно се римува с американския документален „Глутницата“ на Кристал Мозел, също показан в Рим.
„Мустанг“ (Франция/Турция) на дебютантката Дениз Гамзе Ергювен е друг потресен филм за затворническо израстване. Пет сестри сирачета напускат Истанбул и се отправят на село при баба. Лятната им ваканция започва с морска еуфория заедно с момчета. Нищо добро обаче не ги чака. Консервативните баба и вуйчо превръщат къщата в крепост, успяват да омъжат две от момичетата, да принудят едно да се самоубие, но останалите две все пак успяват да избягат обратно в Истанбул. Потопен в турските нрави и бит, филмът всъщност е вдъхновен от дебюта на София Копола „Девственици-самоубийци“. За разлика от него, тук няма декадентство, а чудовищни патриархални нрави, според които жената е без право на желание – независимо дали става дума за футбол или за дрехи. „Мустанг“ е не просто радикален и забавен феминистки филм – духът му е бунтовен, излъчва силна енергия за свобода най-вече през активността на най-малката сестра и главна героиня Лале (уникалната 13-годишна Гюнеш Шенсой). Той е френското предложение за „Оскар“, носител е на няколко награди, включително на Label Europa Cinemas от Кан, и е конкурент на нашия „Урок“ за наградата LUX.
„Детство“ (Франция) на Филип Клодел също като „Стая“ разказва за семейство, малтретирано от изверг, но на фона на изобилна природа. Джими (Алекси Матьо) живее в малко градче, има проблеми с учението, а иначе е добро дете. Мечтаейки за тенис, той се грижи за братчето си Кевин (Жул Гузелен), за бяло коте в двора, за майка си наркоманка (Анджелика Сар). Настоящият й съпруг (Пиер Деладоншан) е декласиран бохем, който безчинства, както диша. Успява да удуши котето, да бие жена си, да я пробута като проститутка, а и да поемат заедно свръхдоза. Точно в този момент Джими се намесва и отмъщава за всички. На финала детето най-сетне се усмихва - на бленувания тенис корт. Този скромен филм е и разтърсващ социален срез на бесовете из френската провинция, и интригуващо пътешествие из екзистенциалните колизии на дете, по-зряло от възрастните.
В Рим за първи път от не знам колко време (като изключим фестивала „Любовта е лудост”) изгледах 5 истински любовни филма, 2 от които – лесбийски. През призмата на бурните емоции и щастливата заедност се обглеждат важни проблеми на времето ни: провалът на житейския проект, дрогата на себеизявата, ужасът от различността...
„Аляска” (2015, Италия/Франция) на Клаудио Купелини е мелодрама с криминални елементи между Париж и Милано. Младият италианец Фаусто (Елио Джермано) е сервитьор в голям парижки хотел. На терасата му среща смелата кандидатка за модел Надин (Астрид Берже-Фрисби) по бикини. В стремежа си да й помогне, невъздържаният младеж пребива гост на хотела. Получава тригодишна присъда. Надин не идва на посещения, но го прибира от затвора. Вече е успешен модел в Милано. Заживяват заедно. Бурно. Фаусто се забърква в далавери около дискотеката „Аляска”. Заради него Надин едва не загива. Повече не може нито да е модел, нито да живее с него. Става сервитьорка. Той се жени за богатска дъщеря. Но любовта им е жилава. На финала Фаусто е на свиждане на Надин в затвора. Трескав филм за крехкостта на щастието. Незнайно защо, нямаше субтитри на английски.
„Царете на света” (2015, Франция) на Лоран Лафаргю е също за фатална любов и затвор, но създаден по пиеса, с флешбек-отскоци и ситуиран на село. Началото е злокобно - убит заек на пътя. Преди три години пламенната Шантал (Селин Салет) е певица и живее щастливо с взривоопасен мачо (Серхи Лопес). Младеж я задява в бара, той му се нахвърля и следва затвор. Вече е на свобода, но Шантал е започнала нов живот с местния месар (Ерик Кантона) и репетира с тийнейджъри спектакъл по книга на Луи Жуве. Мачото обаче не се отказва от нея. Тийнейджърите се друсат, майката на единия е влюбена нещастно в героя на Серхи Лопес. На финала той убива месаря, влачи с пикапа тялото му, а Шантал ридае, простряна на земята. Огнен филм, решен като съвременен уестърн с мрачна атмосфера и чудесни актьори.
„Птичката” (2015, Русия) на 23-годишния Владимир Бек разказва за 18-годишните възпитатели в летен лагер в Подмосковието Паша и Рита (Пьотър Скворцов и Маргарита Толстоганова) и питомците им Дима и Лента (Матвей Иванов и Александра Рибакова), обсебени от тях. Сред спорт и вода, видеокамера и задкадрови заповеди а ла Bigbrother, убиване на розова птичка и ласки, всеки от героите стига до прозрението за чувствата си. Умозрителен, напрегнат, чувствен филм, красиво заснет от Ксения Середа.
„Керъл“ (Великобритания/САЩ/Франция) на Том Хейнс бе показан в чест на „срещата отблизо“ с него. Създаден е по романа на Патриша Хайсмит „Цената на солта“ (1952). Дойде в Рим със славата от Кан - награда за женска роля на Руни Мара и Queer Palm. Разказва за влюбването между дама със съпруг и дъщеря (изискана Кейт Бланшет) и продавачка с фотографска мечта (старателна Руни Мара) в началото на 50-те в Ню Йорк. Връзката им разбива табута. Възприета като грях, тя е анатемосана. Филмът е филигранен. Бе сред пиковете в Рим. Кейт Бланшет участва в още един филм от официалната програма -„Истина“ (Австралия/САЩ) на Джеймс Вандербилт, но с него се разминах.
На фона на „Керъл“,сънародникът муFreeheldна Питър Солет, макар и създаден по действителен случай, изглежда сладникаво-пропаганден. Започва през 90-те и свършва през 2003. Разказва за любовта между детектив (Джулиан Мур) и автомеханик (Елън Пейдж) в Ню Джърси. Дори в наши дни тя предизвиква шок. След „Все още Алис“ Джулиан Мур отново играе безнадеждно болна, този път - от рак. За да направи любимата си своя наследница, героинята й настоява да сключат брак, но им отказват. С твърдост и намесата на либерални организации успяват. Джулиан Мур е прекрасна, Елън Пейдж - възмъжала...
Имаше и филми, фокусирани върху аспектите на женската власт. Интересното е, че, независимо от националността, жанровата стратегия или типологията на героините, те се занимават с проблемите за идентичността и смисъла. Сред тях най-ведър бе „Госпожица Америка” на Ноа Баумбах (вж. „Култура”, бр. 37 от 2015).
„Гневни индийски богини“ (Индия/Германия) на Пан Налин е находчива драматична комедия за съвременните светски индийски нагласи - първият филм в страната, фокусиран върху женското приятелство. Фрида (Сара Джейн-Диас) е моден фотограф, която кани приятелки в Гоа с новината, че се омъжва. Следва седмица на страсти и злост, тайни и смях... Филмът дойде в Рим с второто място от Торонто, а сега победи „Стая“. Пан Налин е самоук кинорежисьор, чийто прочут игрален дебют „Самсара“ (2001) е заснет от Рали Ралчев и Христо Бакалов.
„Вил-Мари“ на младия Ги Едуин е независим канадски филм. Започва със самоубийство на млада майка, след като е тикнала бебето си в ръцете на 17-годишния Тома (Альоша Шнайдер). Идва линейка с двама мъже, единият от които - нервак, дежурната сестра ги приема, момичето умира. Ошашавен, Тома отива на купон. В този момент от Европа пристига майка му актриса (Моника Белучи), за да се снима във филм на любовника си. Не е виждала сина си три години. Междувременно той прави тройка с приятеля от купона и любовника му. Майката организира луксозна вечеря по случай рождения му ден, дори му изпява песен, но той иска само едно - името на баща си. Тя отказва. Тома изхвърча от ресторанта, бута го същата линейка с нервака зад волана... „Вил Мари“ е маниерен филм във филма - от време на време в едър план изскача чай, кафе, шампанско. Но е човечен. А Моника Белучи е самата прелест.
„Ева не спи“ (Аржентина/Франция/Испания) на Пабло Агеро бе от малкото политически филми. Възкресява титаничната слава на Ева Перон през 25-годишната мистерия около тялото й, след като умира през 1952. Разделен на части, свързани с различни политически обрати в историята на Аржентина, филмът е обрамчен именно с връщането на тялото от Ватикана и признанието в любов на войник (Гаел Гарсиа Бернал) към неостарялата повелителка на народната възхита. В микс от архивни и игрални кадри, черно-бяло и почти непрогледна тъма, се появява и Дени Лаван.
Изгледах още филми през своята седмица в Рим, сред които и интересния „Краят на пътуването“ на Джеймс Понсолд, посветен на паметната среща между репортера на Rolling Stone Дейвид Липски (Джеси Айзънбърг) и радикалния писател Дейвид Фостър Уолъс (Джейсън Сигъл) през 1996, но мястото застрашително напредва и ще се огранича с двата, видени в секцията „Отдаване на почит“:новия френски „Хичкок/Трюфо“ на Кент Джоунс и класическия италиански „Терасата“ (1980, награда за сценарий от Кан) на Еторе Скола.
След „Писмо до Елиа“ (2010), посветен на Елиа Казан и създаден в съавторство с Мартин Скорсезе, сега Кент Джоунс е написал сценария на „Хичкок/Трюфо“ с директора на Френската синематека Серж Тубиана и сам се пробва в режисурата. 80-минутният филм е стъпил върху ценни архивни кадри от разговорите на Трюфо с Хичкок (с преводачка) сред дим от пури и цигари, публикувани в прочутата книга „Хичкок & Трюфо“ (1966, на български 2005, ИК „Колибри“). Върховно интересни и остроумни, те са „надстроени“ с кадри от филми, задкадрови обяснения, признания за величието на фундаменталните автори от десет съвременни режисьори: Скорсезе, Уес Андерсън, Дейвид Финчър, Ричард Линклейтър, Питър Богданович, Пол Шрьодер, Джеймс Грей, Оливие Асаяс, Арно Деплешан, Кийоши Куросава. Филмът е сериозен, но дебалансиран - в полза на Хичкок.
Що се отнася до „Терасата“, той продължава да е дяволски актуален, както, прочее, всеки филм на Еторе Скола. На екрана са Марчело Мастрояни, Виторио Гасман, Жан-Люк Трентинян, Уго Тоняци, Стефания Сандрели... а героите им, неизменно събиращи се на гостоприемна тераса, ядат, пият и си обменят нелепости. Филм за краха на илюзиите и стъпканите от апатията мечти. Интелектуален фарс. Всъщност, когато става дума за вторичността на „Великата красота“ на Паоло Сорентино (също показан сега в Рим), напразно е забравян „Терасата“. Той е дори по-пряко цитиран от „Сладък живот“. Сюблимно преживяване на фестивала бе новото гледане на реставрирания филм и виждането на 84-годишния Еторе Скола – снажен, свеж и остроумен, съдейки по реакциите в залата (пак нямаше превод на английски). Докато беше на сцената, телефонът му звъня два пъти и той дори проведе разговор.
Празникът на киното в Рим е вече сбъдната мечта. Оказа се изтощителен. А и някак високомерно самодостатъчен – недопустимо е за международен фестивал да неглижира превода на английски, какво остава за толкова мащабен. Прочее, въпреки отвореността на тазгодишната FestadelcinemadiRoma към публиката, прочетох не особено въодушевяващи данни: продадените 35 хиляди билета са с 21 на сто по-малко от 2014 г. Да му мисли Антонио Монда.
Награди:
Награда на публиката - „Гневни индийски богини“ (2015, Индия) на Пан Налин;
Награда в независимата секция Alicenellacitta- „Четирима крале“ (2015, Германия) на Тереза фон Елц;
„Златна камера Taodue“ за дебют (в секция Alice...) – „Глутницата“ (2015, САЩ) на Кристал Мозел;
Специално споменаване в „Златна камера Taodue“- „Мустанг“ (2015, Турция) на Дениз Гамзе Ергювен.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
