Украйна, Полша и ултрадесните
Последните две години аз на собствен гръб разбрах колко широко са разпространени в Източна Европа уязвеното самолюбие, историческият ревизионизъм и старомодният десен национализъм. При това, не ги търсех специално – те сами ме намериха. Ще обясня какво имам предвид, но трябва да направим малка екскурзия в недалечното минало.
През 2014 г. пристигнах в Киев, за да напиша цикъл статии за украинското общество след Майдана. Надявах се да привлека вниманието към политическите сили, които се стремят да създадат по-прогресивна, демократична и толерантна Украйна. Имах малко време и затова реших да интервюирам онези, които най-активно участват в значимите социални промени, а не официалните реформатори, десните националисти и бившите комунистически апаратчици.
Както се разбра, бях направил голяма грешка. Оказа се, че украинските националисти живеят в особен свят: в него само апологетите на Путин, които получават пари от Кремъл, критикуват Киев. Един читател ме попита колко са ми платили за „дискредитирането на украинското движение с комунистическа пропаганда”. Друг един ме нарече „путински трол”, като добави: „вместо да четете кагебейски учебници, вие би трябвало да изследвате, да изучавате историческите трудове и да общувате със свидетели”.
Това е доста смешно, като се има предвид, че в статиите си аз критикувах усърдно както Путин, така и съмнителните левичари, които или откровено оправдаваха Кремъл, или призоваваха читателите да не бъдат твърде сурови с него. Но това не бяха най-абсурдните обвинения. Някои сметнаха, че ме компрометира самият ми етнически произход: „Как може руснак да пише безпристрастно за Украйна и украинската политика?”.
Какво да кажа?! Въпреки че фамилното ми име е руско, аз съм американец от Ню Йорк. При това, както подробно обяснявах в една от статиите си, дядо ми се е родил в провинциален украински град, когато Украйна още не е била независима и е била в състава на царска Русия. Впрочем, в семейството му не обичали царизма, което и осигурило на роднините ми проблеми с властите.
Подобни нюанси изглежда са недостъпни за националистическата публика, която освирепява само от мисълта, че историята не е еднозначна. Един коментатор ме съветваше да избягвам „щекотливите теми”, свързани, например, с украинския националист Степан Бандера. Разбира се – за украинците не си струва да се губи време в дискусии с чужди хора за десните партизани по време на Втората световна война – а и „какво друго да чакаш от руснак?”. Същите тези ултранационалисти искрено не разбират, че някой може да се засяга от историята на казаците, които те наричат „истински украински борци за свобода”. Един от събеседниците ми даже заяви: „Не бъркайте казаци и козаци: руските казаци са убивали хора, а козаците са се борили за свободата на Украйна”.
Друг мой събеседник започна вежливо: „За съжаление, не мога да не отбележа, че, като цяло, вие разбирате неправилно украинските обществени движения”. Според него, да се акцентира на „ултранационализма”, било вредно и опасно, защото означавало „да се поддържа изкривената интерпретация, насаждана от руската пропагандна машина”. „Моля ви – продължи той – следващия път се постарайте да прекарате повече време в Украйна и да проучите ситуацията по-подробно.”
На което отговорих: „Извинете, но с нищо не мога да ви помогна. Аз съм независим журналист и не работя в украинското министерство за връзки с обществеността. Ако не ви харесват статиите ми, нищо не ви пречи да заминете за Украйна и да разговаряте с хората, чиито възгледи ви се струват по-актуални.” Тук събеседникът ми се вбеси: „Независим журналист – прекрасно! Поздравявам ви! Хората гинат, а вие мислите само за „нюанси” и за своето его. За съжаление, вие пишете не за актуалните проблеми, а за самия себе си. С вашите антиукраински настроения вие даже не знаете кои проблеми са актуални за Украйна.”
Следващият ми опит бе свързан с Полша – още една страна, която най-вероятно ще играе важна роля в бъдещото противопоставяне с Владимир Путин. В една от своите статии аз я сравних с Украйна, която в голяма степен не успява да се ориентира в противоречията на собствената си история – при това, сравнението беше в полза на Полша. Освен това, статията даже имаше заглавие: „Полша приема своето многонационално минало, защо не и Украйна?”. В нея разказвах за полския град Кутно, който се старае да възроди отдавна загубената от него еврейска култура и уважението към нея. „Начинът, по който Кутно се отнася с миналото си, може само да бъде приветстван”, пишех аз.
За ултранационалистите обаче статията ми се оказа недостатъчно похвална. Във Фейсбук някакъв полски интернет-партизанин реши да ме поучава за правилната история, като заяви, напълно в тона на украинските му събратя: „Преди да пишете за Източна Европа, отворете учебника и прочетете кой с какво се е занимавал по време на Втората световна война”. Какво беше разсърдило нашия патриот? Оказва се, че съм пропуснал да напиша, че в концлагера Хелмно евреите са били изпращани от немците, а не от поляците. Или по-точно: материалът на ВВС, на който се позовавах, не обясняваше, че геноцидът в Полша се е извършвал от немци – за което, между другото, разказват хиляди статии, книги и филми. Когато в отговор го посъветвах да се обърне с жалба към ВВС, събеседникът ми се възмути и ми написа: „Става дума за скандално мълчание. Пасивният читател може да сметне, че след като лагерът е бил в Полша, той е бил управляван от поляци.”
Интересно, какви са тези „пасивни читатели”, които не знаят как се е държала Германия в Полша? Едва ли в наше време има някой – като изключим пълните невежи – който да не знае поне основните факти. Подчертавам, че никой не омаловажава страданията, които полският народ е преживял по време на войната и окупацията. Обаче би било глупаво постоянно да се твърдят неща, които на всички така и така са известни. Изглежда, конкретният полски националист всъщност се е разсърдил от споменаването на полския антисемитизъм, което е неприемливо за онези, които се опитват да представят Полша като вечна жертва и мъченица.
Ако човек се замисли, в поведението на моя събеседник нямаше нищо учудващо. Самият президент Обама неотдавна се сблъска с уязвеното самолюбие на поляците, когато на церемонията по връчването на медала на Свободата спомена „полския лагер на смъртта”. Разбира се, той имаше предвид нацисткия лагер, но полското правителство не пропусна случая да се възмути. Обама се опита да успокои Варшава, като поясни официално, че е говорел за „нацистките концлагери в окупирана Полша”. Но това не удовлетвори полския министър-председател Доналд Туск. Той заяви, че опровержението би трябвало да е такова, че никой никога да не нарича лагера на смъртта „полски”.
След статията за Кутно публикувах материал, като цяло крайно благосклонен към Полша и историческото й наследство. Там в частност разказвах как украинските десни партизани са унищожавали поляци по време на Втората световна война. Въпреки това, въпреки всички ужаси на миналото, „Полша успя да се примири с престъпленията през военните времена и да изгради здрави връзки с Украйна”, подчертавах аз. Украйна, за съжаление, „не направи ответна стъпка и не се опита да смекчи полските тревоги и обиди”.
Можеше да се предположи, че тази публикация в известна степен ще облекчи участта ми – обаче не, скоро върху ми се стовари поредната вълна полски гняв, този път в Туитър. Без да гледат предишните ми заслуги, ултрадесните националисти ми се нахвърлиха за това, че в друга статия съм разкритикувал „Право и справедливост”, наричайки я дяснокатолическиксенофобски бастион на реакцията, увличащ се по съмнителни ревизии на историческото минало.
Полша е в ЕС и смята себе си за съвременна и напредничава страна. Въпреки това, ако се съди по реакцията на моята статия, една част от полското общество не се отличава много от украинските десни. Като тях, един от моите анонимни кореспонденти започна разговора със съмнения в моята компетентност. „Здравейте – написа ми той (или тя?) в електронната поща – Искам да ви питам кога за последен път сте били в Полша, колко често ходите там, живели ли сте там, знаете ли полски?”
През това време в Туитър полските националисти – след украинските – ме наричаха платен путински пропагандатор. Особено не им харесаха цитатите от историка Ян Грос, който се осмели да предизвика официалната версия на полската история. В статията си се позовавам на него, говорейки за достойните за съжаление антисемитски инциденти. „Още един неграмотен идиот разпространява лъжата за Полша и нарича Грос историк” – възмути се един мой читател. „Ужасна, непрофесионална статия, базирана на предубеждения. Грос не е историк, а дилетант и пропагандист” – заяви друг читател. Всъщност, аз нямам за какво да се оплаквам - всичко за мен се сведе до натъпкана с ругатни пощенска кутия. Грос имаше по-малко късмет, полските власти заведоха срещу него дело за клевета.
Съдейки по всичко, в Източна Европа немалка част от населението и досега не е преживяла нискочелия трибализъм.
Huffington Post, 29 октомври 2015
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
