Ходене по буквите
Здравка Константинова. „Българската журналистика (1842-1944). Актуални ракурси”. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2015
Знаете ли, че първият български селски вестник се появява през 1893 г. във великотърновското с. Мусина. (Прочее, от самото си начало този „Селски вестник” се занимава с проблемите на лихварството, данъците и конкуренцията.) А знаете ли, че дори гари и манастири у нас са издавали вестници – не се подсмихвайте, когато следващ път чуете за гара Каспичан. А че в Швейцария са излизали цели три български вестника? Че от публикуваните до 9 септември 1944 г. 10270 български периодични издания цели 504 са на чужди езици в България или са списвани от българи в чужбина? Че сме имали в. „Спиртомразец”? А знаете ли, че един и същ закон за печата се прилага по три различни начина в българските земи – османският Закон за печата от 1864 г. продължава да бъде в сила в Източна Румелия до Съединението през 1885 г., а в Княжество България е въведен с режима на пълномощията от 1881 г. – и чрез един и същ нормативен текст в княжеството се погазва свободата на печата, а в Източна Румелия възпрепятства исканията за смяна на държавната система? А знаете ли, че според в. „Утро”, най-масовият вестник в България до 9.IX. (достигнал еднократен тираж 320 хиляди), „вестникът е културомерът за един народ”? А знаете ли, че П.Р. Славейков създава първото периодично издание за жени у нас – сп. „Ружица или ред книжки за жените” (Цариград, 1971), защото „въспитанието на женский пол е най-първата нужда на всякой народ изобщо…”. А какво знаете за Димитър Мацанкиев?.. Увличащият сборник статии на изследователката изобилства от такива факти, но важното в случая е, че Здравка Константинова внимателно ги интерпретира и контекстуализира от гледна точка на съвременността. В нейните добросъвестно написани статии има „изненади” за невежи, благодарение на които вразумен виждаш колко пъстра и противоречива е отечествената журналистика, в която дори има примери за професионално достойнство, на които да се опрем днес. Вярвам в загрижеността на Константинова, когато разказва журналистическото ни несъзнавано и настоява върху невъзможността да го поставяме в тесни рамки – нейната грижа за паметта винаги е грижа за настоящето. Защото в този сборник малките истории побеждават Големия разказ.
Хюсеин Мевсим. „Никола Фурнаджиев и Истанбул”. ИК „Жанет 45”, Пд, 2015, цена 15 лв.
Скрупульозното изследване на проф. Мевсим от Анкарския университет разказва за времето, в което големият „септемврийски” поет е учителствал в българското училище в Истанбул. Самите заглавия за отделните учебни години са многозначителни: „Блазе му на оня, който дойде тук на екскурзия” (1933/34); „Нека се надяваме, че ще настъпят по-честити дни” (1934/35); „Една случайност ги е спасила” (1935/36); „Едва ли може да си представи човек по-еднообразно, безцветно съществувание от моето” (1936/37)… Фурнаджиев се връща в „най-красивия град на света” чак през 1967. (А от книгата можем да научим дори как е варирала даскалската му заплата.)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
