Окончателен пир
Откакто е в плен на мигрантските вълни, официална Европа отчаяно се опитва да докаже, че досегашният европейки начин на мислене и действие все още е способен да въодушевява, че мисловните парадигми – съпричастност, солидарност, взаимопомощ, все още са в сила. В същото време е очевидно, че европейските държави една след друга показват някои свои не осветявани досега страни – егоизъм и пренебрегване интересите на съседа. Националното, отхвърляно през последните десетилетия, се опитва да се завърне.
Очевидно е, че Европа ще трябва честно и без превземки да погледне новата действителност – и, по всяка вероятност, по нов начин да действа в нея.
Затова, струва ни се, днес е важно да бъдат чути всякакви – различни от досегашните - съмнения, твърдения, прозрения, размисли за бъдещето на Европа.
Тъкмо затова публикуваме Кертес.
К
Имре Кертес. Данните от живота му са известни: откаран е в Аушвиц на 14-годишна възраст, оцелява и цял живот преработва тази травма. Живее отчужден от света – насилствено вписан в категорията „евреи“, позната единствено на антисемитите. Кертес твърди, че „цял живот пише един и същ роман“ и смята, че след явление като Аушвиц, вече нищо не е същото – нито морала, нито литературата. До началото на 90-те години живее изолирано, отдаден на творчеството си, непознат за унгарската литература. Написаният през 60-те и издаден през 1975 г. роман „Безсъдбовност“ става известен едва, след като писателят Дьорд Шпиро пише положителна рецензия за него в литературния вестник „Живот и литература“ в средата на 80-те. През 90-те към творчеството му има интерес предимно в Германия, често пътува и, освен от публикациите си, живее от стипендии и награди. Нобеловата награда през 2002 г. коренно променя „безсъдбовността“ му – тя го извежда на върха. В същото време се затвърждава и така характерния за писателя нихилизъм – той продължава да живее „безсъдбовно“. Негови интервюта и изказвания рефлектират силно в политизирания вътрешноунгарски дискурс. Кертес неведнъж иронично отбелязва, че публичните изявления са принуда, която води към лъжа. „Окончателен пир“ е последната книга на Имре Кертес (издадена през 2013 г. в Германия, а през 2014 г. – в Унгария). В нея са публикувани текстове (записки от дневник, бележки за интервюта, откъси от бъдещ роман), писани между 2001 и 2009 г. Според критиката, тя е най-откровената и безпощадна (към самия себе си) книга на писателя, отразяваща цялото му величие и човешка греховност.
Св. К.
Окончателен пир
Призори. Призрачният миг на света и хората. Хората сякаш не съществуват, сякаш са само призраци. Призрак съм и аз, без да знам чий призрак, не знам на какви закони съм подвластен, нито какво движи призрачното ми същество, какво го ръководи на тази земя.
*
Бъбривото есе на Кундера за романа. С типично френско красноречие, което донякъде смекчава безумието. Впрочем, Кундера стига до извода, че от Кафка насам романът изобразява дирижирания външно човек, загубил всякакъв шанс срещу властта, която е поела всичко в ръцете си. Познати мисли от времето на „Безсъдбовност“. Ала въпросът остава: ако властта и приспособяването към нея са тотални, за кого изобразяваме подвластния на тоталността човек – и защо изобразяваме негативно подвластния на тоталността човек за някакъв загадъчен обект, който е извън тоталността и ни съди; нещо повече – тъй като става въпрос за роман – евентуално се забавлява и учи от миналото; нещо повече, евентуално извършва критическа работа, извлича естетически заключения в интерес на произведения, които тепърва ще бъдат създадени? Абсурдността се крие в това, че откак Бог умря, няма обективен поглед, тънем в състоянието „панта рей“, няма за какво да се уловим и въпреки това пишем, все едно има; или все едно, въпреки всичко, съществува гледната точка sub specie aeternitas[1], божествена или вечна човешка гледна точка; къде се крие решението на този парадокс?
*
Тези ми записки коренно се различават от предишните. Бих искал да поясня защо днес пиша толкова плоско. Възможно е просто да живея в един по-трезв свят, без метафизика или (отговаряйки на изискванията на света, нека кажем така) без потребност от метафизика. Няма загадки, има единствено материална-духовна нищета, историческо изоставане, стадно битие, политическа безпомощност. Всичко това днес не е дело на външни обстоятелства, а факт, резултат от собствената, самостоятелна и независима дейност на държавата и обществото. И ако възникне въпросът какво общо имам аз с това, тогава трябва да търся граждански отговор, тъй като привидно съм гражданин на една свободна и независима страна, а в същото време опитът ми свидетелства за нещо съвсем друго. Труден въпрос, на който единствено емиграцията може да даде релевантен и недвусмислен отговор. Ала и да се емигрира е плоско. Макар че днес все повече съм склонен да призная, че в това мое „аз“ – в създаването му – доста голяма роля имат и обществените обстоятелства. В известна степен съм пленник на обществената среда и това важи и за духовните ми изяви. Когато казвам, че съм еврейски писател (защото именно този факт обществената среда е наслагвала и наслагва като главен отпечатък върху мен), с това не искам да кажа, че и аз съм евреин – тъй като предвид културата и убежденията си, за съжаление, не мога да твърдя това. Бих могъл да кажа, че съм писател на една анахронична еврейска форма на живот, на еврейската диаспора, на евреите асимиланти; носител и писател на това битие, хроникьор на унищожаването му, глашатай на неизбежното му изчезване. В това отношение основна роля има Endlösung[2]. Този, за когото единствената еврейска идентичност е Аушвиц, този опит за унищожаване на еврейството в известен смисъл не би могъл да бъде наречен евреин – той е от типа „нееврейски евреин“ на Дойчер[3], европейски вариант без корени; има огромна роля – а навярно и важна – в европейската култура (ако все още съществува такава), но няма никакво отношение към най-новата история на еврейството, нито към неговото обновление – и тук отново трябва да кажа: ако има или ако ще има такова. „Евреин“ е ясно определена категория единствено за антисемитите.
*
„Към записките на един унгарски католик“... Но скъпи Приятелю! Нима не сте разбрали, че еврейството и всичките му ереси (например християнството, да не говорим за католицизма) са престанали да съществуват, разпаднали са се, изпарили са се и са ни изоставили, нас, бившите вярващи?! Вие, драги ми унгарски католически Приятелю, който иска от унгарската католическа църква да приеме циганите за наши братя и да обяви това от амвона: нима не познавате историята на църквата, на Католическата църква? Нима не познавате наказанията, анатемите, преследванията, серията от физически и абстрактни инквизиции, в резултат на които бе унищожено европейското еврейство? Нима не знаете, че всеки един етап от този процес, всеки закон и всяка наредба - от жълтите звезди до институционализираната обществена анатема и изолацията (нарича се гето, Приятелю) - нацистките власти са заимствали от католическата църква, а иновацията им се състои „всичко на всичко“ (вместо клади и погроми) в газовите камери на Аушвиц? Нима не знаете, че епископите на църквата ви гласуваха в парламента унгарските еврейски закони? Нима не сте наясно, че католическата църква (както и еврейската, и всяка друга) в продължение на четиридесет години тотално колаборира с комунистическите власти и предаде в полицейски ръце онези католически свещеници, които бяха взели насериозно призванието си и бяха действали в унисон с освещението си? Нима не знаете, че този „крехък човек“, това астрално тяло, Вашият папа, тъй да се каже, поиска извинение за „Холокоста“, ала божият агнец не прие греха върху себе си?
*
Едно твърдение не се превръща в истина, само защото имаш полза от него. Затова, ако искаш да си справедлив, трябва основно да проучиш всяко твърдение, което е неизгодно, дори вредно за теб.
*
В пристъп на лудост в Париж Целан се нахвърля върху съседа си, когото подозира, че е малтретирал детето му. Когато го отвеждат в полицията, той вика: „Аз съм французин! Французин съм!...“ А е бил само евреин. Но не му правят нищо. Завеждат го в психиатрична клиника.
Как е възможно никога досега да не съм полудял? Или съм луд?...
*
Що се отнася до литературната ми принадлежност, трябва да си изясня някои факти, за да не живея в заблуда. Не съм част от унгарската литература и никога не съм се чувствал привързан към нея. Всъщност, принадлежа към създадената в Източна Европа еврейска литература, която в Хабсбургската монархия, а след това и в наследилите я държави, е била писана преди всичко на немски език, но никога на езика на националната среда и никога не е била част от съответната национална литература. Тази линия може да се проследи от Кафка до Целан, а ако трябва да се продължи – да се продължи с мен. Моето нещастие е, че пиша на унгарски; късметът ми обаче е, че произведенията ми са преведени на немски – макар и преводът да е само сянка на оригинала. Колкото и да е странен този факт, аз в крайна сметка принадлежа на тази, създадена на съмнителен немски език литература, която разказва за унищожаването на европейското еврейство, езикът й е случаен, но какъвто и да е той, никога не е майчиният език. Езикът, на който разказваме, е жив само, докато говорим; замълчим ли, изчезва и езикът, освен ако някой голям език не се смили и го издигне до себе си. Този език днес е немският. Ала и немският език е само временен подслон, временно убежище за бездомници. Добре е да се знае, за да се примирим с това знание, хубаво е да си част от тези, които не принадлежат никъде, хубаво е да си смъртен.
*
Край на екзистенциалния сантиментализъм, на следвоенния либерализъм – сексуален, философски и на темпераментите: отново идва „мъжка“ епоха, брутален конформизъм, навярно война. Фашизъм (или както там го наричат). Бих казал, че е дошла епоха на хедонизъм, ако хедонизмът не бе практика на общество от реални мъже и жени. Ала къде има тук мъже и жени? Според един либерален естет, който смята себе си за изтъкнат публицист (Зюддойче цайтунг), настъпил е краят на всяка сериозност, днес сериозността е представена единствено от ръкомахащи в лошо скроените си костюми източноевропейски творци, които не знаят как да се справят с неудачите си. Или поне не умеят нищо друго, освен да тровят света с лошото си настроение. Значи ли това, че западният свят е отвъд всяко добро и зло и иска само да се забавлява? С какво? И защо? Освен това, няма нищо по-скучно от забавлението.
*
Изпълвам се със самосъжаление, помисля ли си, че по-голямата част от живота ми премина в лошата диктатура на една провинциална държава с лоши нрави във време, когато в по-добрата част на Европа е процъфтявал сладък живот, благополучие, блясък, еднократно предоставена възможност през тези четиридесет щастливи и безоблачни години. Сега, когато руснаците им пробутаха Източна Европа, и там започнаха неприятностите. Наричат го политическа отговорност, каквато – като цяло – в продължение на четиридесет години не са дължали никому. Който е прекарал в Европа тези четиридесет години, трябва да е преживял нещо ново, в което обаче все още се чувства ароматът на ancien regime – на неговата стабилност, образованост и европеизъм.
*
В западноевропейските държави, според обществения договор, органите на властта са под контрол и не могат да тормозят беззаконно хората. Населението е защитено с гаранции и не може да бъде пращано в лагери и да бъде интернирано, диктатурата може да се установи единствено по незаконен начин – ако въобще може – и през цялото време трябва да държи сметка за незаконността си и за по-късното си подвеждане под отговорност. Всичко това е резултат на исторически процеси, на обществена активност. В Централна и Източна Европа обаче демокрацията беше обявена през главата на населението, а политическите процеси през последните десет години навеждат на мисълта, че всеки момент може да бъде отменена. За източно- и централноевропейските държави все още не е сигурно, че демокрацията е условие за съществуването им; в тези общества още не е налице самосъхранителен инстинкт срещу диктатурите. Напротив, по-скоро се развиват инстинкти, с които да бъде измамена тираничната власт, в подкрепа на авторитаризма и за оцеляване. И колко е огромна тази разлика, не знае нито едната, нито другата част на Европа: нито западният, нито източният човек, а най-голямата беда е, че от време навреме си мислят, че говорят на един език.
*
Аушвиц продължава навсякъде, във всичко. Ню Йорк = Аушвиц. Кой не го вижда? Вечерта някаква американска дама. Разказва как всички обвиняват Израел и евреите. Защо не можаха да го изтребят този народ? А и да бяха успели, до какво ли щеше да доведе разочарованието, че, в крайна сметка, освобождаването от еврейството не е довело до никакво облекчение? Каква илюзия е щастливият и уравновесен световен ред! Изглежда човекът, как да го кажа, е тип неудачник. С каквото и добро да се захване, все зле завършва. Така накратко би могла да се обобщи тъй наречената история.
*
Напоследък Будапеща, в ръцете на безбожни и алчни млади политици, е станал морален град; този град, в който бездомниците замръзват на улицата, корупцията издига къщите на новобогаташите на забранени природозащитени територии, а хората се задушават в отровния и зъл въздух, та в тази Будапеща властва християнски дух; и докато в най-долнопробните английски и германски хардпорно филми курвите говорят на унгарски, забраняват с постановление обявите със сексуално съдържание, а по улиците не търпят надписи на чужд език. Пъбът става кръчма, модният бутик се превръща в не по-малко отвратителен магазин за конфекция; ужасявам се да се върна в тази сива пустиня.
*
Това, че млади хора се самовзривяват с неописуемо удоволствие (между другото казват, че плащали по двайсет и пет хиляди долара на семействата им), показва, че става въпрос не за образуването на палестинска държава, а за нещо съвсем друго. Тези самоубийци се обявяват за аутсайдери в живота. В делата им намира израз огромна степен на огорчение, което не може да бъде обяснено с никакъв национализъм. Впрочем, трябва да се изоставят думите, които призовават към разум. Иначе как може да се проумее, че в една Аржентина (!) се провеждат антиизраелски демонстрации. А е така, защото близо двехилядигодишната антиеврейска враждебност се е превърнала в светоглед. Омразата се е превърнала в светоглед, предмет на тази омраза е един народ, който никак не иска да бъде унищожен. Да предположим, че склонността към фанатизъм е по-силна в ислямската култура, отколкото другаде; този безпътен гняв обаче е обърнат не към хората, а към боговете. В меката светлина на Ерусалим, в златистите вечери, сред засадените с маслинени гори живописни хълмове, при едно свое предишно пътуване бях проумял - по-скоро със сетивата си, отколкото с разума - защо боговете са се родили точно тук. Днес трябва да проумея защо ги убиват тук с ексхибиционистичната страст на кървава човешка саможертва. Признавам, че нищо не разбирам и ни най-малко не вярвам, че всичко това е само политически въпрос. Възможно е - целта на политиката е да приемаме нещата не само като политически въпрос, а аз да се поддавам на манипулацията; и докато милиони се поддават на манипулацията, нейната същност се променя – някой, някои изведнъж сериозно започват да смятат, че лудостта им не е причинена от външни внушения, а извира от собствената им душа, че е потребност на душата им; и тук започват непоправимите беди.
*
М. замина за Будапеща, не я пускам на драго сърце, липсва ми. Вечерният полет е пълен с нещастни араби, които се прекачват в Будапеща на някакъв близкоизточен самолет. Странен тип, измъчени семейства, жени, едроглави агресивно крещящи деца; вместо да ми се свие сърцето за тях, асоциирам с бомби и терористи. Европа скоро ще се самоунищожи в собствения си либерализъм, който се оказа детински и самоубийствен. Европа създаде Хитлер и след Хитлер няма повече аргументи: вратите пред исляма се разтварят широко, повече никой не се осмелява да говори за раси и религии, а в същото време ислямът като че ли не познава друг език, освен езика на омразата срещу чуждите раси и религии.
*
Водя безсмислена борба за запазване на интегритета си: журналисти и други медийни личности ме преследват в най-буквалния смисъл на думата, искат да направят от мен говоряща машина. Откак сме се върнали в Щутгарт, вчера на Кнесебекщрасе купих плочи, „Песни на Гуре“[4], както и „Сан Себастиян“ на Дебюси. Кога ли ще имам пак възможността отново да слушам часове наред музика задълбочено, опиянен от отчаяние и творчество, както някога, това е друг въпрос. Марци чакат второ дете, М. е щастлива. Аз не го разбирам това, най-вече не разбирам вътрешната си съпротива срещу всяко размножаване; от една страна, вероятно е обикновена ревност, идва от страха да не загубя нечия обич, от друга е някакво вътрешно скъперничество и декадентство. Струва ми се, че съм лош човек, който вече и не се стреми да го смятат за добър. И между впрочем, съм много уморен. А трябва да кажа едно-друго и за политиката, макар че ще е излишна и досадна загуба на време. Става въпрос за това как арабите заливат, после се настаняват, с една дума – опустошават Европа; как Европа се отнася към това, самоубийствения й либерализъм и глупавата й демокрация; демокрация и избирателни права на шимпанзета. Винаги това е краят: цивилизацията достига степен на израждане, когато не само че е неспособна, но и не желае да се защитава; когато по един видимо безсмислен начин обожава собствените си врагове. И отгоре на всичко, това не бива да се казва публично. Защо не? Въпросът не би ме вълнувал, ако междувременно не бях станал т.нар. „публична личност“. Започвам да разбирам принудата, която захранва голямата всеобща лъжа: просто е невъзможно да се пребориш с принудата, политикът, понеже ще загуби популярността си, писателят също; добрият тон е лъжа и тотален отказ от себе си.
Впрочем, отдавна съм разбрал защо либералните евреи се радват на такава неприязън в целия свят. Въпросният еврейски либерализъм не е нищо повече от фрустрация (поне в Източна Европа), самоотрицание, догматизъм (често комунизъм), страх и – всъщност – да, национална поквара – макар че, друго е аз да го кажа, друго означава, не е същото, което са казвали унгарските фашисти.
*
Понеделникът след Великден, през деня продължих да пиша „Окончателен пир“. Чета книгата на Нисли: има доста неприятно въздействие върху мен. Отвикнал съм от концлагерите и съм привикнал към нобеловата си награда: не е ли това фалшиво съзнание?
*
Размислих се – по повод статията на Т.Г.М.[5] – върху този странен европейски типаж, така наречената левица, тези отдадени на слепите си страсти и, нека признаем, преди всичко от еврейски произход, разпространители на червената чума. Този охранен, подскачащ около краката ми червен плъх е един от най-видните представители на типажа и добре илюстрира, че да си комунист, е преди всичко характер и поза, и едва на второ място убеждение. Този тип е значителен цивилизационен продукт на късното европейско декадентство. И той, както и фашистът, напада собствените си устои. Но нека да останем на комуниста: еврейската надежда, че в интернационализма на комунистическата утопия еврейството ще се разтвори и ще изчезне, рухва поради антисемитизма на Сталин и комунистите. Така, след като загубват предмета на любовта си, остава им и дори нараства омразата им към цивилизацията, която е направила възможно съществуването им. И докато нападат „глобализацията“ и „империализма“, и се солидаризират с народите, стопански осакатени от американци и европейци, забравят, че и те самите живеят със стандартите на европейските потисници. Няма никакво значение, че доходите им са по-ниски от тези на банкерите: пак са по-високи от онези на гладуващите в Африка или на палестинските пътуващи търговци. Те обаче не искат да знаят това; борят се за правдата, защото ги сърби старата рана на свободата. Ако е евреин, тогава отдава право на палестинците, ако не е евреин, тогава на всички, които унищожават омразната му цивилизация.
*
В светлината на тероризма разбрах далновидността на моя голям Учител, а именно, че е искал да освободи Европа от нечиста съвест, макар и тази „хлапашка лудория“ да се е оказала известно преувеличение. Никой философ, социолог (педагог, гинеколог и т.н.) не е успял да види толкова ясно проблемите на бъдещето, както Ницше. Така нареченият тероризъм обаче – в образа на който и да е звяр – несъмнено е резултат на отчаяна фрустрация; арабите, които винаги са били прочути с гордостта си и с лесно наранимото си самосъзнание, от 1948 насам са били подлагани на ужасни унижения, чиято връхна точка е Шестдневната война през 1967 г. Абсолютно е безразлично дали и самите те имат вина за тези унижения, грешките им, нетърпението им, безсилният им мързел, неспособността им за държавна организация; ако прибавим и това колко територии, какви богатства имат на разположение, които водачите им използват не в интерес на народа си, а за собствена полза, трябва съвсем да се откажем от съчувствие; и все пак, тези опустошителни страсти са създадени от фрустрацията, от поражението, нищо друго. Битите народи трябва да бият някого, за да намери удовлетворение нечестивата им душа. Най-добър пример за това е австрийската и германската фрустрация след Първата световна война, чиято мръсна тръба бе насочена и се изля изцяло в блатото на омразата срещу евреите. Чак след това идва въпросът до каква степен са затънали в похотта на унижението; и това, че на практика политиката им се е превърнала в политика на омразата и невъзможността за изкупление.
*
Едва имам какво да отбележа за изминалата седмица; успях да съчиня две писма, едно до канцлера, друго до кмета на Берлин. При Баренбойм по случай рождения му ден, на следващия ден – на концерта му. Несъмнено ще ми направи предложение: иска да ме въвлече в мелницата на политиката. Не бих искал да се обърна срещу Израел, макар и да ме дразни политиката им – политиката въобще. Отказах статия за „Нойе цайтунг”, макар с охота да бих изложил мнението си за предстоящите промени. Задал се е убийствен свят, национализъм, расизъм; Европа започва да разбира докъде ще я доведе либералната мигрантстка политика. Внезапно осъзнавам, че няма такова животно, наречено мултикултурно общество, не съществува. Интересна и парадоксална задънена улица: докато Европейският съюз разширява граници, отделни страни на Съюза ги стесняват. Очакваните закони са в противоречие с конституцията на Съюза, от друга страна, кой би отрекъл основополагащата им важност. Бедата е, че не диференцират: да има отделни закони за свободните граждани и други закони, които да се отнасят за мюсюлманите. Това обаче би било политика на изолация. От друга страна, абсурдно е да си представим как след две-три поколения Франция ще бъде мюсюлманска държава. Всеобщият страх и истеричните настроения разбъркаха дълбинни пластове, из тях наизлязоха политици, които се опитват да обърнат ситуацията в своя полза, вместо да си блъскат главите над реални решения. С една дума: откриха се възможности за нови диктатури, които, вземайки за повод извънредната ситуация, ще бъдат изпитание предимно за собствените си граждани.
*
В Будапеща. Мене – казват – не ме интересувало какво означава да бъдеш унгарец. Не – казвам – мене ме интересува какво означава да бъдеш.
*
Горещи дни. Жега в Берлин. Безброй глупави фактори, които носят напрежение. Не мога да свикна със семейството. Току-що оставих слушалката: говорих с Танкред, оплака се, че му се ражда трето внуче. Die Fortpflanzung[6], казва, не го интересува. Сякаш чувам собствените си думи. На това място заседнах в „Досието К.“. Романът трябва да се отвори именно там - като една вълшебна врата, която изведнъж показва безкрайния хоризонт; искрящото небе, зелените поля, залязващото слънце. Слънцето, което все още прежуря и покрива картината с рижа светлина. Днес Магди заминава за Будапеща с цяла торба играчки, детски дрешки и т.н. Вдругиден и аз ще я последвам. И моят куфар е до половина пълен с подобни дрънкулки. Въпрос: дали ще заведем любимата си в леглото, ако знаем, че по този начин се раждат деца?
*
Жалките дни на опустошението на Европа. Европа се моли за милост на исляма, хълца и тръпне в смирение... Отвращава ме този театър; Европа се затрива от страх и морална дебилност, от неспособността да се защити и заради очевидната морална яма, в която тъне от Аушвиц насам... Започна се с въстанието срещу източната тирания (войната в залива) и завърши, като се предаде на най-недостойната източна власт (палестинците)... Requiem aeternam…
*
В Париж три дена измъчвали, след което захвърлили върху железопътните релси, едно нещастно момче, чиято единствена вина била, че е евреин. Пресата отбелязва, че от времето на германската окупация във Франция се случва за първи път някой да бъде убит единствено заради еврейството си... Спомням си за пристъпите на омраза на някои леви интелектуалци след излизането на „Някой друг“[7]; главният им аргумент беше, че очертавам апокалиптична картина, насочваща към хаоса. Оказа се, че съм бил доста „по-блед“ от действителността, която ни заобикаля оттогава насам.
*
Струва ми се, че записките ми от онзи ден за връзката между смърт и възраст може да станат добро начално изречение за роман. Да, все по-силно става желанието ми още веднъж, един-единствен път да напиша роман. Малък, красив. „Окончателен пир“ все повече губи чара си: 1. не искам да пиша нов дневник, самодокументация. 2. сегашното състояние на текста, независимо от многото материал, си остава конспективен, с много липси. И така: „В младостта връзката ни със смъртта е драматична, по-късно навлизаме във философски отношения, а на старини тя се превръща в реалност, в най-обикновен практически въпрос.“ И всеки стадий си има своя стил.
*
Европа отново преживява един от най-срамните си периоди. Дойче опер сваля от репертоара си „Идоменей“ на Моцарт, тъй като действието, тъй да се каже, обиждало исляма.
*
Не мога да приключа... Не мога да приключа писането, не мога да приключа и живота си...
*
„Зората ме свари на писалищната маса“ – бих могъл да напиша на езика на тривиалността, използван от така наречената литература, докато смяташе себе си за литература. Как и защо се промени езикът й? Не си заслужава да се разсъждава по въпроса; ще вземе да се разкрие истината и тогава ще стане ясно, че всичко е лъжа и всички лъжат. Нима истина се гради с лъжливи изречения? Лъжливите изречения ли създават истината? Важно ли е истината да бъде създадена? Защо е важно? Какво е истина?
Превод от унгарски Светла Кьосева
[1]От гледна точка на вечността.
[2]Endlösung (нем.) – Окончателното решение на еврейския въпрос по време на Втората световна война.
[3]Исак Дойчер (1907-1967) – британски политолог и публицист от полски произход.
[4]Шьонберг.
[5]Миклош Гашпар Тамаш (1948), унгарски философ и публицист.
[6]Създаване на потомство.
[7]Kertész Imre. Valaki más. Не е превеждана на български. (Други книги на автора: „Безсъдбовност”, Стигмати-Жанет45, 2003; „Кадиш за нероденото дете”, Стигмати, 2004; превод Светла Кьосева. „Досието К.”, Рива, 2008, превод Стефка Хрусанова. „Английското знаме”, Алтера, 2011, превод Николай П. Бойков.)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
