За музея отвъд нацията
- харта и молитва
„Музеят отвъд нацията?” Под това въпросително заглавие протече двудневната конференция в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей – БАН, която се проведе в края на септември с финансовото съдействие на Фонд „Научни изследвания” на МОН[1].
Тя бе трета поред от цикъла „Дебати в музеологията”.
Конференцията бе разделена на няколко части: откриваща лекция на доц. Михаил Груев - председател на Държавна агенция „Архиви”; представяне на книгата на д-р Иглика Мишкова „Образование в музея. Състояние и перспективи в България” и разглеждане на важни за музеологията проблеми, като етнографският музей и националният разказ; нови музейни разкази; музеят и глобалният „туристически поглед”; музеят и предизвикателствата на „постнационалната констелация”; нови музейни траектории; следите на „героичното време” в музея.
При обговарянето на тези въпроси участие взеха учени и изследователи както от Института за етнология и фолклористика с етнографски музей – БАН (ИЕФЕМ-БАН), така и преподаватели от НБУ, от Пловдивски университет – филиал „Любен Каравелов”, Кърджали, от Национален университет „Одеска морска академия”, гр. Измаил, Украйна, от УНИБИТ, от НХА, от СУ „Св. Климент Охридски”, от университет „Проф. д-р Асен Златаров”, Бургас, както и уредници от няколко музея.
Да разкажа накратко и интересно всички доклади в двудневната конференция, е непосилна за мен задача, затова ще предложа на вниманието на читателите задължителен списък с музеи, които те трябва да посетят, за да усетят с кожата си сложността на повдигнатия въпрос „Музеят отвъд нацията?”
1. Националният етнографски музей при БАН (за идеята за националното в неговите експозиции говори доц. Светла Рашкиева от ИЕФЕМ-БАН и уредник Ваня Ангелова);
2. Музеят на диаспората в Бесарабия (за него разказаха д-р Елена Водинчар от ИЕФЕМ-БАН и доц. Ирина Татарко от Национален университет „Одеска морска академия”);
3. Островът музей „Света Анастасия” край Бургас (филм за него показа проф. Диана Радойнова от Университет „Проф. д-р Асен Златаров” в Бургас);
4. Регионален исторически музей – Велико Търново (за инвестициите и иновациите в него сподели уредникът Емил Врежаков);
5. Исторически музей – Велинград (за промените в него през годините на прехода разказа Георги Куманов);
6. Исторически музей – Поморие (за птиците в неговите обредни практики разказа Анелия Дончева);
7. Регионален исторически музей – Кърджали;
8. Исторически музей – Чипровци;
9. Регионален исторически музей – Русе.
Преди да пристъпите към обикалянето на изброените музеи, което ще ви помогне за разбирането на проблема „Музеят отвъд нацията?”, е добре да имате теоретична подготовка, за която допринесе встъпителната лекция на Михаил Груев, припомняща теоретиците, занимаващи се с националния въпрос.
Още в края на XIX век в науката се очертават два подхода – материалистичен и идеалистичен - първият, който разглежда нацията като изцяло субективна категория, а вторият – като историчен феномен, продукт на специфични обективни процеси и фактори. Тези два подхода, както и опитите да се комбинират техни елементи, доминират в целия теоретичен дебат по проблема и очертават основните разделителни линии в него. Груев отбеляза, че до този момент материалистичният подход, въплътен в школата на примордиализма, изглежда неоспорим - той се основава на еволюционната теория, разглеждаща стадиално и непременно възходящо еволюцията на човешките общества по логиката на род – племе – народност – нация. Но тъй като примордиализмът има много значения, Груев сметна за по-коректно да се спре на т. нар. социобиологически примордиализъм. Абсолютната доминация на примордиалната концепция в теорията започва да бъде оспорвана едва в края на ХIX век и една от знаковите фигури в този процес е Ернест Ренан. В есето „Какво е нация”, прочетено в Сорбоната на 11 март 1882 г., Ренан заявява: Нацията е една голяма общност от солидарност, която се образува чрез чувството за жертвите, които се принасят и които сме готови да принесем. Тя предпоставя минало, но може да се обобщи в настоящето чрез един осезаем факт – доволство и ясно изразена воля да продължи общият живот. Съществуването на една нация е всекидневен плебисцит. Както съществуването на личността е едно постоянно укрепване на живота. Включването на Ренан в теоретичния дебат внася важен обрат в него и сериозно ерозира примордиалната концепция. Онези от нейните последователи, които все пак остават на полето на науката, а не на идеологията, са принудени отчасти да ревизират схващанията си. Така се появява т. нар. „културен примордиализъм”, който признава изначалното наличие на своеобразно етническо ядро, но същевременно отчита въздействието на социалните и културни фактори, които го моделират.
На по-късен етап, при опитите за компромисно съчетание между културния примордиализъм и модернизма, се ражда конструктивистката школа, като неин важен първопроходец е Фредерик Барт с концепцията си за корелацията между етническа група и граница. След Барт настъпва „комуникационният подход” с връзката между елит и маса на Карл Дойч. Според Дойч, човешките общности се изграждат чрез езика на общуване, състоящ се от определена символика. Дойч обяснява националното единство като стремеж на народа да постигне ефективен контрол върху собствените си членове. Така мнозинството от членовете на народа започват да се стремят към създаването на държава или пък към овладяване на властта в тази, в която живеят. Всъщност, това откритие на Дойч от 60-те години до голяма степен е доразвито от Антъни Смит в „Националната идентичност”.
На по-късен етап се появява откритието на Фридрих Майнеке за западен и източен модел при формирането и функционирането на нациите, което, според Груев, ако приемем за даденост, трябва да се съгласим и че в някои точки на света се живее в постнационална констелация, в други – че това все още не се е случило, а в трети – че е възможно и въобще да не се случи.
Къде сме ние? Тук е мястото да посоча още някои музеи, които не попаднаха в задължителния списък, но чиито практики ще помогнат за отговарянето на въпроса.
Къща-музей „Баба Илийца“ в село Челопек, Врачанско. В доклада си „Туристическите употреби на националния разказ” доц. Николай Папучиев от Софийския университет започна с мнения и отзиви на посетители, отразени в книгата за гости на къща-музей „Баба Илийца“. „Поклон пред великите хора, живели преди нас“, „Горди сме, че сме българи!“ „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира! На българската героиня Баба Илийца – вечна й памет“.
Според Папучиев, къщата музей е създадена не просто да привлича масови туристи, а самата тя да се превърне в един от топосите на паметта, маркиращи трагичните и величави пътища на националната история. Получава се обаче парадоксална ситуация – колкото повече се настоява за героизма на баба Илийца, толкова повече се делегитимира баба Пена, чиито наследници по-късно са създали къщата-музей. По този начин литературният текст, който е основният мотивиращ елемент за съществуването на музея, съдържа в себе си и основанията за усъмняване в претенциите му за автентичност. Проблемът това да се случва се дължи на факта, че хората, инициирали възникването му, настояват за неговата национална значимост и присъствие в полетата на колективната памет и общностна идентичност.
За да се постигне тази цел – и туристически ефект същевременно – е необходимо да се подсили представата за автентичност и екзотика, която къщата внушава у посетителите. На помощ в случая идва етнографията, която запълва създалите се дефицити. Цялата експозиция е подредена така, че у гостите да се създаде представа за селско домакинство, представително за бита в колективната култура. От мненията на посетителите се вижда, че този ефект е постигнат. Етнографията успешно допълва историята, което е ключово в наратива, съпътстващ националното форматиране на цялостната културна индустрия, обобщи Папучиев.
Новооткритият музей на София в столицата. Според проф. Георг Краев от НБУ, посетителят ще се ужаси от „обекта”, представен в него – „софийска улица” с магазинче за шапки, защото в него няма нищо градско, тъй като принципно и във всяко село се правят шапки. Но примерът с музея в София бе само илюстрация за проблемното ни „овъргаляне в кашата на псевдоградското ни живеене”, което ни пречи не само да развием условия за попкултура, чиято функция е музеят, но и затруднява отговора на въпроса: „Защо ни е потребно да съхраняваме своята българщина?”.
Краев коментира, че този въпрос е много сложен, защото България няма дори харта за национално самосъзнание. Възмутен, Георг Краев постави и въпроса колко деца в средното училище изобщо знаят какво е СБНУ (Сборник от български народни умотворения), с чиито томове трябва да се започне още в първите седем години, за да може след това, някой ден, те да посетят етнографския музей.
„Куфарът на емигранта”. Този български виртуален музей на емиграцията в Северна Америка, появил се т.г., бе само споменат от д-р Светла Казаларска от ИЕФЕМ – БАН в нейния доклад „Музеите на миграциите и апориите на постнационалния разказ”. Тя посочи, че музеите на миграциите, които възникват масово през последните няколко десетилетия, регистрират нова социална необходимост, възникнала в резултат на новата реалност. През 2013 г. в Антверпен, например, врати отваря най-новият музей в града. Той е на корабна компания, на чиито плавателни съдове около 2 млн. души, сред които и Алберт Айнщайн, се отправят към Новия свят между 1873 г. и 1935 г. Първите музеи на миграциите се появяват през 80-те и 90-те години на ХХ век - първо в Австралия, в Канада, в САЩ. Подобни музеи се създават в Аржентина, Бразилия, Южна Африка, като и в двата случая акцентът е върху европейските емигрантски общности, които се заселват там през XVII и XX век. В Европа подобни музеи започват да възникват в края на 90-те и в първото десетилетие на ХХІ век. В Германия подобни музеи са открити още през 90-те, но идеята за създаване на национален музей на миграцията намира отзвук едва през 2015 г. Проект за национален музей на миграцията готвят в момента и във Великобритания. Според Казаларска, в поставянето на акцент върху темата за миграциите може би има известна интелектуална мода, но тази тенденция подкрепя тезата, че суверенитетът на националните държави е заместен от детериториализиращата и децентриращата империя на мобилната власт – власт без център, без граници, без бариери (по Харт и Негри). Освен това, продължи Казаларска, миграцията е разбирана и в по-широк смисъл - като мобилност; и именно това е централното понятие в експозицията на музея на европейските култури в Берлин, създаден през 1999 г. след сливането на музея на фолклора с европейския отдел на етнографския музей. Любопитното е, че музейният предмет, който служи за въведение в първия тематичен „остров” в експозицията, е гондола – дълга 11 метра и с тегло 700 кг, подарена на берлински бизнесмен от венециански търговец през 1975 г. Във втория тематичен „остров”, озаглавен „Граници”, посетителят вижда традиционните костюми – представени като пример за вкорененост в мястото, в процес на промяна на функциите им във времето, включително чрез инструментализирането им от националния разказ и от съвременните им туристически употреби. Изложен е и кратък етнографски преглед на униформите на различни общности – сред тях са дрехи на доброволческа пожарникарска бригада, на скаути, на индиански уестърн клуб, на последователи на готик културата и др. Особено внимание в този тематичен кръг е обърнато на техниките за производство на локалното. Не на последно място, в експозицията са изложени и предмети, които визуализират с известна доза хумор националните стереотипи и посетителят излиза от музея със съмнението - има ли изобщо европейска идентичност?
На този въпрос по особен начин отговори презентацията на д-р Леонора Бонева от НИМ, която разказа за проекта на ЮНЕСКО „Представата за Балканите. Идентичност и памет през дългия ХIХ век”. Бонева обясни, че под „дългия ХIХ век” се разбира периодът от Великата френска революция до Първата световна война. Целта на проекта била да се създаде изложба, в която да участват всички балкански страни. От българска страна в нейната подготовка, продължила около четири години, освен Бонева, участвала и проф. Цветана Кьосева от НИМ. В резултат на продължителната работа специалистите от различните страни подредили изложбата в няколко тематични кръга: животът в стария свят; пътуване и комуникации; новият социален ред с акцент върху формирането на средната класа; създаване и разпространяване на знанието; обществени празници и образи на нацията. През 2013 г. изложбата е официално открита от Ирина Бокова в Словения по време на среща на министрите на културата. Календарът на изложбата е следният: в Любляна стои четири месеца, в Белград – два, в Букурещ – четири и половина, в Скопие – около четири месеца, в Атина – близо 5 месеца, в Цетине – два месеца. Накрая изложбата предстои да бъде показана и в Баня лука в Босна и Херцеговина. Бонева предложила между Букурещ и Скопие изложбата да спре в София, но се оказало, че от НИМ имат възражения по отношение на македонските експонати, а освен това, от българска страна не можели да се осигурят необходимите пари. В крайна сметка, за Бонева би било утешение, ако поне каталогът към изложбата се преведе и разпространи у нас. А на въпрос на присъстващите в залата какво да се направи, че все пак изложбата да се покаже и в София, Бонева отговори: „Молете се.”
И макар тези думи да бяха казани с усмивка, те бяха уместен преход към следващата презентация - на доц. Ана Лулева от ИЕФЕМ – БАН „Мемориализация на жертвите на тоталитарните режими: европеизиране на не-националната памет?”. В нея тя разказа за инициативата на католическия свещеник в Белене Паоло Кортези. През 2014 г. той обявява създаването на обществен комитет за превръщането на Белене в място на памет по същия начин, по който в Европа са направени мемориализации на бивши лагери. Желанието на Кортези е проектът му да е надпартиен, надетнически и надрелигиозен, в плоскостта на общочовешките ценности и хуманизма, базиращ се на европейските резолюции и т. нар. „закони за паметта”. Лулева отбеляза, че на политическо равнище проектът на свещеника не се приема особено добре, докато на местно ниво той среща одобрение. Накрая Лулева разказа и за един скандал около инициативата на Кортези, случил се това лято заради „театрална възстановка”, изпълнена от ученици от Белене по текстове на лагеристи. Това станало по време на възпоменание на жертвите в затвора, организирано на острова под надслов „Мост между поколенията”. По думите на Лулева, депутати от левицата видели в сценката злоупотреба с децата. Според нея обаче, левите принципно не харесват, когато Белене – „мястото” на Съюза на репресираните, попада в публичния дебат. Защо левицата не говори за своите жертви в Белене, каквито се знае, че е имало? – попита Лулева и показа кадър от празната стела в крайдунавския град, на която репресираните от 7-8 години се канят да напишат имената на всички, които са били в лагера, но така и не могат да постигнат съгласие кои са точно.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
