До себе си и обратно
В края на август в София се застъпиха няколко важни изложби, фокусирани върху младите автори и свежия полъх в съвременното българско изкуство. „Внимание! Прясна боя“ и изложбата на номинираните за Наградата БАЗА в СГХГ представиха двете лица на това обновяване. Първият проект събра автори, изцяло работещи в класическа медия като живописта, а вторият представи съвременни форми на изкуство. На 13 август в Националната галерия беше открита и изложбата Образ и подобие, която включи 77 автопортрета от частната колекция на Николай Неделчев. Тази специфична част от колекцията е събирана в период от една година, а концепцията на проекта е изготвена от куратора Надя Тимова. Изложбата привлече вниманието на публиката с екстравагантната си рекламна кампания, а на 24 септември бе представен и каталог, който, заедно с произведенията на всички участници, включва и текстове на изявени български имена в съвременната литература, чиито редактор е Елин Рахнев. Сред тях са Силвия Чолева, Бойко Ламбовски, Владимир Левчев, Георги Господинов, Елин Рахнев, Иван Ланджев, Стефан Цанев и др.
Проектът е мащабен и много амбициозен, преплитащ в себе си няколко важни момента. Първо, трябва да се има предвид, че колекцията е събирана в изключително кратък период от време, като по-голямата част от произведенията са рисувани след покана в последната една година. Но по-важно е да се отбележи друго, в което се изразява връзката с изложбите в СГХГ, а именно акцентирането върху новото поколение живописци и скулптори. В мащабите на експозицията трудно може да се долови този акцент (включени са автори, родени между 1923 и 1988), но за сметка на това, той е добре изведен в каталога. Важен аспект в цялостното начинание е задачата, поставена на авторите – претворяването на собствения образ. Автопортретът е труден жанр (не само за самите автори, но и при възприемането от страна на публиката), който изисква определена доза задълбоченост и нужда от самоанализ. Към автопортрета не се обръща всеки художник. Жанрът изисква не само умението да се портретира собствената външност, а се преплита със специфичната необходимост на всяка личност да погледне навътре към себе си. Обикновено създаването му е провокирано от нуждата за самооценка, а опитът да се дистанцираш от самия себе си и да се погледнеш с „чужди“ очи винаги крие известна доза риск.
Разбира се, задълбочеността и авторефлексията са различни при всеки автор, а мащабът на изложбата прави почти невъзможно извеждането на акценти. Усеща се драматизмът в борбата със себе си, с околния свят, желание за съпротива или пък пълно отричане. Подобна линия на развитие може да се открие в работите на Греди Асса, Десислава Минчева, Динко Стоев, Сашо Стоицов, Светлин Русев, Станимир Видев, Чавдар Петров, като в работата на Спартак Дерменджиев („Викът на Парис“) този дух на пълна съпротива е най-подчертан. За сметка на това, триптихът на Вихрони Попнеделев и автопортретът на Любен Зидаров задават една самоиронична гледна точка. Опит за пълна дистанцираност и безпристрастност, от една страна, както и усещане за тревога, се наблюдават в портретите на Зоран Георгиев, Калия Калъчева, Калина Мавродиева, Кирил Чолаков. Най-екстравагантно е решила проблема Стела Василева – поглеждайки навътре към себе си, тя вижда единствено своите вътрешности, а от стичащата се кръв се храни една котка. Някои предпочитат да пренебрегнат образа си максимално, като Станимир Генов или Богдан Александров. Интересен е контрастът между Деян Янев и Константин Костов. Деян се представя като тотемен идол, към който са вперени всички погледи и светлини. Той подчертава по много ироничен начин творческото его, поставяйки главата си върху статив, по който се движи асансьор с „поклонници“. Константин Костов прави точно обратното. Без метафори или символи, той е в центъра на композицията, като физиономията му умишлено не е подчертана. Напротив – лицето е оставено почти незавършено, а погледът се рее в пространството. Усеща се тревожността от търсенето на вярната посока и най-вече нуждата от това търсене.
Индивидуалността и личността са центърът, около който се развива съвременният живот във всеки един аспект. Егото изскача на преден план и често, робувайки на него, сме способни да унищожим не само ближния, но и себе си. В търсенето на собствено място в света се губим многократно, а да застанеш честно пред себе си не е задача, посилна за всеки. Необходима е задълбоченост, ясна преценка, аналитичност и в крайна сметка - да прескочим собствената представа и изградена визия за себе си, за да достигнем отвъд образа и подобието. Въпрос на зрялост е да свалим лъскавата опаковка, за да видим какви сме всъщност. А това е възможно само със задаването на правилните въпроси, което наблюдаваме и в „Образ и подобие“.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
