Индивидуално авторско дело
Проф. Александър Грозев бе първият от завършилите кинознание наши сънародници, който преведе и издаде у нас теорията на руските киноавангардисти от 20-те години на ХХ век. После, като болшинството кинокритици, се изкуши от журналистиката. А и от фестивалното строителство – Варненският международен „Любовта е лудост”, с всичките си 23 досегашни издания, е негово творение.
При все това, той успя да осъществи лайтмотива на професионалното си дело – историята на киното в България. Започна го с „Началото. Из историята на българското кино 1895 – 1956 г.”, томче, което се появи през 1985 г. и до днес служи като буквар на изучаващите киноизкуството. В него положи подхода, който спазва и по-нататък – да разглежда раждането на националното кино във връзка с предшестващото го разпространение на чуждестранните филмови продукти по нашите земи; да търси зависимостите му от социално-икономическите и културните явления.
Очаквахме продължението на „Началото”, но тогава започнаха радикалните промени в обществото ни. Авторът навярно е изчаквал да се излеят страстите на „прехода” към крайното отричане на сътвореното в миналото. А и да съзрее неговата собствена закономерна преоценка. През 2011 г. той публикува „Киното в България, част І (1897-1956)”, в която не продължи започнатото преди, а подхвана наново описанието и осмислянето на киното в неговото българско битие чрез по-пространен обхват, в разширен кръг на фактите и личностите, с извеждане към явления и от световното кино.
Неотдавна се появи „Киното в България, част ІІ”, отразяваща периода 1956 – 1969. Територията на този том се разширява от умножаващото се филмово производство и от по-сложната му кинематографична природа. А и от идеологическите и политическите условности, с които то е свързано. Тук по-категорично се откроява и основният тон на авторовото отношение към отразяваното: личностната оценка за произведенията (при раждането на някои от тях той е участник и свидетел) органично се съчетава с обективността на историка. Именно този тон, осъществен балансирано и ненатрапчиво, но с осезаема воля и последователност, прави труда и в двете вече публикувани части (подготвя се и трета) различен от модела на безлично-обективистичните колективни истории, осъществявани в миналото. Макар че за българското кино ние дори такава не притежаваме.
Искрено казано, и новият том на „Киното в България” - като първият, ме шокира със своя мегаобем. Но при запознаване с вътрешността идва убеждението за неговата целесъобразност: той съдържа голям брой текстове с обобщаващ характер, индивидуални портрети на двайсет водещи кинематографисти от периода и много, много фотоси. Те, фотосите, обогатяват съдържателната част, тъй като са ярки елементи от екранната памет; но и формалната - с доброто им вплитане в композицията на изданието.
В годината на стогодишния юбилей на българското игрално кино проф. Грозев разшири познанията ни и с друга своя изява – богат на факти и тълкувания сценарий за документалния филм „Васил Гендов – мит и реалност”. В него съчетава личното си преклонение пред делото на пионера-кинематографист с точното осветляване на противоречията и странностите в биографията му.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
