Гратисчиите на историята
Ангел Игов. „Кротките“, роман. Пловдив: Жанет-45, 2015
Ангел Игов е автор на белетристични произведения, литературни изследвания и критика, множество преводи – тъй като добре познавам работата му, още преди да отворя новия му роман, можех да бъда сигурна, че той ще е написан професионално, сръчно, стилистично издържано, интелигентно. Дали ще бъде нещо повече от това обаче, гаранция в техничността няма. Оказа се, че наистина е нещо повече. „Кротиките“, според мен, се нарежда сред най-добрите романи от последните години. При това той се вписва в редицата на романите – като „Възвишение“ на Милен Русков, „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов – които отварят травматични епизоди от миналото, за да ги видят в двойната светлина на историческата интерпретация и на размисъла върху днешните ни грижи.
Епизодът, избран от Игов – събитията около Народния съд - е особено травматичен и особено рисков, тъй като и в собственото си време, и в днешното ни мислене за него е удавен в идеологически екстремизъм и политически клишета, които се опитват да въведат ред в хаоса и абсурда на случилото се. Трябва да признаем проблемите, пред които е бил изправен Игов. Истински внимателно историческо изследване на Народния съд, както историкът Иван Еленков ми потвърди в разговор, все още няма, сериозна научно-изследователска основа принципно липсва. Има есеистични размисли и оценки, но редица моменти около организацията, начина, по който са били сформирани различните състави, и прочее, не са изяснени. Като се има предвид тази сложност и някои тенденции от последните години, човек би могъл да очаква някоя по-едричка тухла, която, преоравайки морета от документи, да търси брод през мътните страсти, преплетените трагични съдби, фаталните политически залози. Вместо това, Игов ни предлага един сравнително кратък роман, който със забележителна елегантност и почти минималистична изчистеност разсича драматичните събития, без да направи компромис с тяхната кървава многомерност и без в никакъв момент да се изкуши от обичая ни да противопоставяме злокобния комунизъм на прекрасното време преди него или пък обратното. Едно зло се оказва залято от друго зло, но и вътре в тази супа плуват какви ли не разнопосочни вектори: в това отношение разказът на Игов никъде – или почти никъде – не удря фалшива нота, погледът му остава трезво дистанциран. Дали за тази сигурност на почерка на Игов са допринесли решените и нерешени питания, поставени от съвременната ни епоха? Несъмнено.
Същественото обаче, тъй като става дума за роман, е, че Игов е намерил ярко художествено решение за подхода си към тази объркана материя: в очакване на голямото историческо изследване, интуициите на литературата предлагат ключ за разбиране на неразбираемото. На първо място, това става чрез един особено ефектен ход, въвеждането на множествен разказвач, анонимния хор на разиграващата се драма, който определя сам себе си в последното изречение на романа като „хората зад ъгъла, гратисчиите на историята, снишените и незабележимите, надарени с безброй очи, кротките, които ще наследят земята“. Този множествен разказвач ту говори, обръщайки се във второ лице към главния герой и обект на неговия разказ, ту минава в трето лице, а понякога почти изчезва като присъствие, но винаги – с едно изключение, към което ще се върна – осигурява предимствата на специфичната си гледна точка, която релативизира идеологическите конфронтации в хоризонта на един конформизъм, може би не точно циничен, но със сигурност неподдаващ се на идеализация. Умелото модулиране на този разказвачески глас е сред постиженията на Игов. Да се определи отношението на романа към този хор, да определим собственото си отношение към него е едно от големите морални предизвикателства на „Кротките“. Тези анонимни ючбунарци, които нямат нищо общо нито с народа от комунистическото клише, нито с дребния човек, защитаван от класическия реализъм, са майстори на оцеляването, наследници на хилядолетната приспособимост на някогашния Ойкумен, приспособимост по-обширна и по-древна от писаната ни история, древна поне колкото жеста, с който преливаме вино. Така тези безлики посредници, заети основно да разнасят новините, които другите произвеждат, поставят голямата питанка относно недъгавото в тяхната добродетел и относно добродетелта в този недъг. Чрез техния образ Ангел Игов се вписва в дебата, подхванат още от Възраждането и Ботев, преминал през текстове като „Втората част на разговора“ на Цветан Стоянов, оцветил много от политическите ни памфлети днес – защо не е българският народ по-героичен? В този дебат Ангел Игов внася собствената си иронична мяра, която поне на мен, при това като живяла известно време в атмосферата на този толкова колоритно уловен Ючбунар, ми допада: дребни градски тарикати, да, крадливи мошеници, може би, но не и убийци; и ако някой си мисли, че те са лесната глина на големите исторически разкази, патосът на Игов е, че това е заблуждение, тъй като те ги и правят, и надживяват тези разкази.
Героите на фона на този хор, протагонистът Емил Стрезов, въображаемият му съперник, жертва и своеобразен буржоазен двойник Ростислав Щилиянов, двата образа на новата власт Ценев и Крумов, ремсистката Лиляна, двата образа на човешка нормалност в ненормални обстоятелства Коста и Елиас, с характерната за романа притчова лаконичност обхващат различните страни на разиграващата се драма. Една от сполуките е да се поставят в центъра не деятелите по високите етажи на властта, не най-страшните злодеи и най-покъртителните жертви, при все че наличието им е отчетливо отбелязано, а случайно привлечените и повлечените – така, ако субект на разказването са гратисчиите на историята или, ако ми е позволен този каламбур, нейните (юч)бунарци, централен обект стават нейните бунаци. Този поглед към баналността на злото – с всички възражения, които би могъл да събуди – е важен коректив на доминиращите представи, които приписват на участниците прозорливост, каквато те в повечето случаи нямат, тикани насам-натам от собствените си недоразбрани емоции, травми, амбиции, вражди и фантазии. Никога не трябва да се подценява ролята на човешката глупост в историята, не е ли това добра поука и днес?
Това безмилостно наблюдение важи най-вече за Емил Стрезов, който, въпреки разузнавателно-интелектуалните внушения на името Емил като Боев и инспектор Стрезов (герой на криминални загадки от епохата на списание „Космос“), си остава едно объркано в чувствата си момче. На тази обърканост се гради и основната дъга на иронията в романа: Стрезов, пък и ние като читатели, едвам накрая ще си дадем напълно сметка какво го е движило като обвинител, какво тласка постепенната фиксация на всичките му стари и съвсем реални страдания, на всичките му обиди и неосъществени щения върху Щилиянов - един враг, колкото различен от Стрезов по оперетната си светскост, в която Стрезов привижда сваляча, какъвто той не е, толкова и подобен, доколкото като него е будала, попаднал на неточното място в неточното време. Истината ще блесне, когато в превъзходната финална сцена Стрезов осъзнае, че с неблаговидните си занимания е осигурил жилище - конфискувания апартамент на жертвата си Щилиянов - за брака на Лиляна, в която тайно е влюбен, и номенклатурчика Ценев, който го е въвлякъл като участник в процесите. Защото да, Ангел Игов не е пропуснал и тази основна движеща сила в българската история, апартамента, припомняйки ни, че поне по нашите земи злото е не просто банално, то е битово банално и миризмата на кюфтета все ще полъхне насред разрушенията.
С пестеливи, но точни щрихи са уловени и другите персонажи в романа - Крумов, алкохолизиран и мрачно разяден от онова, което той, за разлика от другите, добре знае; Ценев, хитрец и бандюга от масов комунистически тип; включително толкова трудните и по принцип, и в този труден контекст позитивни герои Елиас и Коста. Все пак, с последните е свързан, според мен, единственият спад в разказването, сцената със самия народен съд. Гледната точка започва да минава през тях или през неясен третоличен разказвач от един доста по-стар вид, невъзможен в един модерен роман, какъвто е „Кротките“; малко набързо са въведени препратки към сложните реалности – включително с оглед на конкретни и добре познати участници - на процеса. Невъзможно е, след като целият роман внимателно е проследил трансформацията на Стрезов от махленски поет в национален обвинител, в няколко реда да се постави и реши енигмата на биографичната трансформация на Никола Ланков, една твърде различна трансформация, с други параметри… Накратко, романът изневерява на двойната перспектива, създавана през бунарците и бунаците, и за няколко страници губи почвата под краката си. От друга страна, моралната загадка около това как въобще е било възможно да се случи такова нещо като Народният съд, очевидно е изкушила в този момент автора да напусне ироничната си повествователна дистанция: той буквално дерайлира, сменя тона, сменя стила. Можем да разберем това.
Специално трябва да се отбележи усетът на Игов за софийската атмосфера от онази епоха (урбанистичната тема е сред изследователските му интереси), за социалната география на града. Истинско удоволствие е да бъде следван из софийските улици, въпреки внимателното напомняне за разрушенията и нищетата – толкова пълни с живот продължават да бъдат те! В бележка Игов припознава значението на автори и книги, които са му били важни за пресъздаването на събитията; както и на сайтовете „Изгубената България“ и „Стара София“. Струва ми се обаче, че пропуска навярно несъзнавания отпечатък на българското кино, включително на филм като „А бяхме млади“, чиито идеализирани герои са сякаш пренесени, метаморфозирали в светлината на десетилетия по-късен опит, в перспективата на „Кротките“. Така или иначе, точността в детайлите е важен и бих казала, задължителен аспект на доброто романно писане, като специалист и преводач на английска литература Ангел Игов добре разбира това. Ето защо ще си позволя да отбележа една от малкото си конкретни въпросителни: случайното попадане на Стрезов във вихъра на историята е подчертано от факта, че се успал в деня, когато народът е взел властта, тъй като било събота. Че е било събота на 9 септември 1944, било е, но това няма как да е било повод за успиване, тъй като съботата е пълен работен ден тогава и продължава да бъде работен ден до първата половина на 1970-е. О, мъка, когато бях сутрешна смяна на училище и пропусках „Джубокс“, четиричасовото съботно предаване на югославското радио, откъдето през жестоко пращене можех да науча какво се случва в света на рока!
Пряко и непряко, „Кротките“ задава още една загадка: защо в екстремумите на българската политика се вихрят толкова много поети и писатели. Тук няма да продължавам с тази тема, все едно да питаме защо толкова френски интелектуалци стават дипломати и толкова британски – разузнавачи. Вместо кротко да си пишат. И тъй като реалните залози на критиката да анализира, преди да хвали или порицава, са позабравени днес, ще повторя, за да няма недоразумения: за мен „Кротките“ застава сред най-добрите съвременни романи. Наред с другото, Игов помни, че литература се прави с език, а това е инструмент, който не крие тайни за него.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
