За Мазето на баба Васа и други особености на културния пейзаж
Основано през 2002 година, „Мазето на баба Васа” е некомeрсиално пространство за съвременно изкуство, намиращо се в Шабла, град в Северна България с население от 4500 души. Изложбената площ, обхващаща около 10 кв. метра, чиято архитектоника следва принципите на white cube, се помещава в мазето на стара къща. „Мазето на баба Васа” съществува благодарение на гостоприемството на една, днес 86-годишна жена и ентусиазма на постоянно увеличаваща се група от хора на изкуството с различна националност. За тринайсетте години съществуване в Мазето са представени произведения на повече от 60 автори, а ежегодните откривания са съпроводени с DJ програма.
„Мазето на баба Васа” не се опитва да надскочи себе си и не претендира за важност. Най-малкото изложбено пространство в малкия провинциален град и малката държава търси своята публика първо сред местните жители, говори на диалект, работи с ограничен бюджет, импровизира и се наслаждава на природните дадености. „Мазето” намира удовлетворение най-вече в удоволствието да създава и забавлява, без да бяга от отговорността да допринесе за нечие развитие и да децентрализира тепърва оформящата се сцена за съвременно изкуство в страната.
В основата на създаването на пространството стои Лазар Лютаков – художник, който от години живее и работи във Виена, внук на баба Васа.
Повече информация и изображения можете да намерите на http://baba-vasa.blogspot.bg/
Разговор с Лазар Лютаков
- Каква е твоята мотивация да правиш културно събитие в Шабла?
- Всъщност, не го правя сам. По-сложно е, получава се преплитане на интереси. Моята мотивация е съвсем различна от тази на баба ми, от тази на Карин (приятелката ми) и от тази на всички останали хора, които ни помагат и приемат проекта като свой.
- Така е, но ти си в центъра на цялото нещо.
- Опитвам се това да не изглежда точно така, но баба Васа е моя баба и е трудно да не се погледне под този ъгъл. Аз очевидно съм някаква свръзка в цялата тази система, но не непременно даващата насока. Не държа всичко под контрол, по-скоро ми харесва други хора да поемат различни функции и приемам това като нещо съвсем нормално.
- Живееш във Виена, която няма нищо общо с Шабла. Може би хората тук нямат нужда от такъв тип събитие... за разлика от теб или мен...
- Точно това се опитваме да разберем. По-голямата част от хората тук не са подготвени за такова събитие; то е и единствено по рода си. Обаче това е, което го прави особено и точно тези хора за мен са най-интересната част от посетителите. Например, спечелилата преди малко второ място на конкурса Мис Шабла, след като видя купата-скулптура, връчена на победителката от двама от нашите автори, реши да дойде и да види какво е това мазе на баба Васа. Тази непринуденост в една, да я наречем, провинциална среда води със себе си интересни случки и наблюдения и това е нещото, което сме разчитали да е продуктивно. Хората, които са тук, може да имат, а може и да нямат нужда от събитието, но то се случва и предлага тази връзка със света на изкуството. Съседките на баба ми, така или иначе, ще дойдат и ще се сблъскат с нещо, което не са виждали преди – за тях то е вид комуникация, с която не са свикнали. А за художниците, които каним, това е идеалистично бягство от света на изкуството в неговата по-развита и комерсиална форма.
Също така, личната ми мотивация е такава, че бих могъл да организирам или съорганизирам това събитие дори и да не съм художник. Един такъв тип събиране с много хора заради това, че е лято, че е толкова готино тук и още не е застроено, че имам много приятели, които ми идват на гости, баба, която да ни посрещне, и т.н. Всичко това за мен е заредено с доста емоции.
- Въпросът е в крайна сметка за кого правим това, което правим.
- На първо място, за себе си. Нали така са ни учили? Че изкуството не трябва да се ръководи от външни фактори, а да бъде директна изява на личността. На второ място, за местните – за циганския барон, за съседките на баба ми, за нея самата, за някакви хора, по-алтернативни и на тийнейджърска възраст, и след това за всички останали.
- Според теб, у художниците, които идват тук, пречупва ли се начинът, по който правят изкуство?
- Нещо случва ли се?Ами вероятно не се случва много.
- Т.е. те донасят техния арсенал от артистични тактики, без да го променят? Аз, например, не съм сигурна дали, когато гледам нещо, то е някакъв атрибут на къщата или е работа.
- Така се получи тази година и това доста ми харесва. Всяка година е различно. Този път всички художници решиха да дойдат без вече готови произведения, защото сметнаха за най-логично и най-смислено да направят нещо на място, като на пленер. Участниците имаха възможност да останат тук известно време, защото от австрийското министерство на културата и от посолството ни отпуснаха пари, което позволи да съберем толкова много хора, които да работят на място.
Не мисля, че има един-единствен път, по който да се случват нещата. Има момент, в който следваш някакво развитие, обаче все пак се опитваш да не изглежда така, сякаш е случайно. Този тип динамика е, която ме интересува.
- А самите художници, които идват тук, как реагират на цялата ситуация? Ясно е, че те знаят, че няма да дойдат да ги видят много професионалисти, както би било във Виена или някъде другаде.
- Те ужасно се кефят. Чувството е такова, сякаш съм им дал спрей с кислород, каквито дават в Япония. Идват тук да прекарат добре, да създадат произведения.
- А ти каниш ли ги тук с условието, че трябва да направят конкретна работа?
- Аз и Карин каним хора, които от своя страна могат да канят други. Когато поканих Максимилиан Праматаров, например, му казах: Моля те, покани други хора, които са важни за теб, за да сме повече и да се получи някаква свръзка. И тогава дойдоха „100Names” и свириха в градината... И всеки път е различно.
Имам чувството, че всички ние, които живеем в по-развити среди, сме ужасно критично настроени към комерсиалността, свързана с изкуството, защото тя сякаш поглъща вече всичко... Като контрапункт, тук сме създали територия, която се опитва да плува срещу течението. И не толкова с идеята, че може изобщо да стане, а повече заради самото усилие. Обичаме да се потим.
- Как ти се струва начинът, по който художниците използват пространството? Визуалният език е ясен за арт средите. Но, например, някоя баба може да приеме една от работите за простор или за някакво друго практическо приложение. Как ти виждаш реакцията на другите хора?
- Не забравяй, че го има и мазето, което е грубо сглобен бял куб.
- Мазето е бял куб. Там нещата са ясни, но в един момент ти излизаш навън и виждаш някакви неща, за които е ясно, че са човешка намеса, но оттам насетне един местен човек, който няма художествен бекграунд...
- Той няма да го разпознае като произведение, така ли?
- Да. Или поне няма да го приеме като изкуство, а като някакъв вид шега.
- Аз си мисля, че това на хората им харесва и че точно това е характерна черта за тази изложба. Всичко е направено от намерени материали и е едно такова “арте поверовско”, макар и само на пръв поглед. Мисля, че това е една критична точка, защото това прави нещата по-затворени в себе си. Не знам как се приема, защото тук има всъщност сбор от много най-различни хора.
- Имам чувството, че ние не можем да излезем от това, в което си живеем.
- Много е възможно да е така. Обаче, например, миналата година Карин имаше едни рисунки – не реалистични, а леко комиксови, спекулиращи със странно наивистичен стил. Докато се разхождах из партито, чух някакви тийнейджъри, един от които каза: “Влизам пак в мазето да видя ония рисунки със зайците. Човек, направо ми се издуха мозъкът!”. И ето, виж, значи не е невъзможно... Вероятно не може всеки път да се получи, но когато стане един-два пъти... Или, примерно, в момента виждаме как баба ми стои, а до нея свири на пиано Дора Делийска. Важното в случая е, че сме си направили усилието да докараме пиано, което да бъде акордирано два пъти – един път преди концерта и един път, като го върнем. Това пак създава някаква ситуация и може би точно това е моментът, който би накарал хора, които по принцип не биха разбрали останалото, да преживеят нещо. Но всичко това се слива в едно общо събитие, то е като вид хепънинг.
Всъщност, трябва да се отбележи, че тук никой дори не си поставя за водеща цел да направи най-страхотната изложба. Като цяло, мен много малко ме вълнува дали тази или онази работа трябва наистина да я включваме. В общи линии, всеки си поема отговорността до каква степен работата му се е получила. Бих искал всичко това да функционира като цялостен организъм и да провокира различни случки.
- Нали знаеш, тук, в България, има сравнително малко алтернативни пространства за изкуство. И винаги се гледа към тях с голямо внимание и с много критичен интерес. Смяташ ли, че съществувате в тази конфигурация на културен живот в страната или изобщо не се интересувате?
- Така или иначе, има само “Пистолет”, “Фридж”, “Мозей” в София, “Контемпорари спейс” във Варна и “Баба Васа”. Значи, те са пет. Тези, които го правят, са много малко, а тези, които имат критичен поглед, са петнайсет.
- Въпросът е дали тези пространства са истинските пространства, дали те съумяват да продуцират изкуство, различно от тази култура, която претендира да е представителната.
- Със сигурност точно българските off space не са никак лоши. Всички, които са оцелели и имат някакво присъствие, са ОК. Във Виена някои от този вид пространства се утвърждават, а други изчезват. Но ето, възможно е едно пространство да има години наред слаба програма, а в един момент да се развие в позитивна посока. Колкото повече неща се случват, толкова по-добре. Но в България сцената е толкова малка, че някои хора са се оказали в позицията на монополисти, без да са го искали. Например, и ние не можем да поканим всеки; и да харесваме работата на всеки. И ние имаме някакви граници. Проблемът е, според мен, че в България нямаме инфраструктура и културни пластове, на които да прилегне това, което се случва. Неща, чието присъствие и роля виждам във Виена. Виена е горе-долу толкова голям град, колкото София. Лиза Ройтер, която написа статия за нас в „Арт Форум“, се опита да направи гид на пространствата във Виена, но се оказа абсолютно невъзможно, защото за седмица четири затваряха, шест отваряха. Всеки постоянно нещо иска да направи...
- Съществуват художници, които, правейки изкуство, го адресират съзнателно или несъзнателно към една определена класа заможни хора и се надяват творенията им да бъдат разпознати от техния перцептивен апарат. В един момент си задаваш въпроса какво е изкуството, което не е комерсиално и не е самодостатъчно, което би могло да влезе в комуникация с някаква общност; и каква е тази общност? Това може да е общността на хората, които сте поканили (творците), или, да кажем, общност от хора, които живеят в Шабла?
- Може би имаш предвид, че има художници, които следват пазара, независимо дали е този на магазин за сувенири в София или този на Арт Базел. Нашата публика тук я описах по-горе, тя е доста многообразна, но в началото беше само местна и тази й част за мен е много ценна. Тези хора все още са тук и стават все повече. Ние се разбираме, получава се.
- Какво мисли баба ти за всичко това?
- Баба ми се чувства страшно добре на тези вечери. Тя е изпълнена с много позитивна енергия и любопитство. Тя е и доста известна личност в Шабла, не само заради мазето, а защото винаги е била много мила с всички, а и вече е на 86 години, надживяла е много. Усещам как с възрастта започва да се интересува по-малко от самите произведения тук и повече от гостите и партито. Това и преди беше така, но вече е по-ясно изразено. Също така наблюдавам как всяка статия или репортаж за нас, тоест за нея, я кара да се чувства доволна и щастлива, приема го като свой успех, което, разбира се, си е точно така. Мисля, че тя преценява много добре важността на случващото се. Когато Лудвиг, един от участниците тази година, помоли за 20 кочана царевица за една от скулптурите, баба ми нареди да се изберат най-хубавите и го повтори многократно.
- Смяташ ли, че проектът е изцяло закотвен в мазето в Шабла? Би ли направил франчайз?
- Проектът има няколко важни характеристики, без които бихме загубили твърде много от неговия замисъл. Аз лично съм мислил над него по същия начин, по който измислям произведенията си като художник. В случая не може без малък град в дълбоката българска провинция, без баба, без миниатюрно мазе „white cube“, без лято и море... и без международни автори. В това е неговата ексклузивност, неговите предимства. Ако някой иска да присъства, ще трябва да направи усилието да дойде при нас. Иначе има блог, който поддържаме, издали сме книга, пишат за нас.
- Какъв е най-големият риск пред проекта? Смяташ ли, че може да се изчерпи и мислиш ли каква ще бъде следващата ти стъпка?
- Може би най-големият риск е проектът да се разраства в грешната посока, да търси по-големи пространства, да се опитва да привлича по-известни автори самоцелно, да търси постоянно спонсори. Мислил съм за бъдещето му и без един от основните му елементи, който, като всички нас, има някаква давност. От друга страна ми се струва трудно да се изчерпи нещо, което се случва толкова рядко, не изисква много време и средства и всеки път привлича външна енергия от някой нов „донор“. Не мисля за следваща стъпка, иска ми се нищо да не се променя и всяка година да е така. Но няма как да стане.
Разговаря Вера Млечевска
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
