Български  |  English

Кореспонденция между Алберт Айнщайн и Зигмунд Фройд (1931-1932)

 
В писмото, което Айнщайн изпраща на Фройд, вероятно през 1931 г. или през 1932, по повод идеята за създаване на организация от изявени интелектуалци, пише следното:
Силно се възхищавам от вашата страст да установите истината - страст, която е доминираща в мисленето ви. Вие показахте по категоричен начин колко неразривно в човешката психика са свързани агресивните и разрушителни инстинкти с тези на любовта и жаждата за живот. В същото време, вашите убедителни аргументи разкриват дълбоката ви отдаденост на голямата цел за вътрешното и външно освобождаване на човека от злините на войната. Това бе голямата надежда на всички онези, почитани като морални и духовни авторитети отвъд границите на собственото им време и родина, от Исус до Гьоте и Кант. Нима е без значение фактът, че такива хора са били всепризнати авторитети, въпреки че желанието им да повлияят върху хода на човешката история е било твърде непродуктивно?
Убеден съм, че почти всички велики хора, които поради своите постижения са признати авторитети дори в малки групи, споделят същите идеали. Но те имат слабо влияние върху хода на политическите събития. Сякаш онази сфера от човешката дейност, която е от решаващо значение за съдбата на народите, е в ръцете на напълно безотговорни управници.
Политическите лидери и правителства дължат своята власт или на употребата на сила, или на избора на мнозинството. Те не могат да бъдат възприемани като представители на най-висшата морална или интелектуална прослойка на една нация. В наше време интелектуалният елит няма никакво пряко влияние върху историята на света; самият факт на разделянето му на много отделни части прави невъзможно членовете им да си сътрудничат при решаването на актуални проблеми.
Нямате ли усещането, че промяна може да бъде извършена от една асоциация, в която свободно участват хора, чиято досегашна дейност и постижения гарантират способностите и честността им? Подобна многонационална група, чиито членове ще поддържат контакт чрез постоянна обмяна на мнения, би могла морално да повлияе – в значителна и благотворна степен, върху решаването на политическите проблеми, стига нейните становища, подкрепени с подписите на членовете й, станат публично достояние посредством печата. Разбира се, една такава асоциация ще страда от всички дефекти, които толкова често водят до израждания в научните общности. За съжаление, съществува такава опасност, предвид несъвършенствата на човешката природа.
Независимо от това и напук на този риск, не трябва ли поне да направим опит да създадем подобна асоциация? Струва ми се, че това най-малкото е императивно задължение!
Веднъж, след като на бял свят се появи такава асоциация на интелектуалци от голям мащаб, трябва да се положат усилия в борбата срещу войната да се включат и религиозни групи. Асоциацията би овластила морално много хора, чиито добри намерения са парализирани от мъчителното примирение със съдбата. Вярвам също, че подобна асоциация от високо уважавани хора - именно заради техните индивидуални постижения, ще окаже необходимата морална подкрепа на онази част от Обществото на народите, която активно се бори за голямата цел, в името на която тази институция бе създадена.
Именно към вас, а не към някой друг, отправям това предложение, защото вашето усещане за реалност, в сравнение с онова на другите, е в най-малка степен замъглено от пожелателното мислене. Освен това, вие съчетавате качествата - критична преценка, сериозно отношение и отговорност.
 
Кулминацията в отношенията между Айнщайн и Фройд настъпва през лятото на 1932 г., когато под егидата на Международния институт за интелектуално сътрудничество Айнщайн инициира публична дискусия с Фройд върху причините и възможните начини за премахване на войната. Официалното писмо на Айнщайн е с дата 30 юли 1932 г. То е придружено със следната бележка от същата дата:
Бих искал да използвам възможността да ви предам сърдечни поздрави и да ви благодаря за многото приятни часове, прекарани в четене на вашите произведения. Винаги ми е било забавно да установя, че дори онези хора, които не вярват в теориите ви, много трудно устояват на вашите идеи; и когато не са особено внимателни, използват термините ви в своите разсъждения и изказвания.
 
Следва отвореното писмо на Айнщайн до Фройд, което също досега не е получило широка известност:
 
Уважаеми г-н Фройд,
Предложението на Обществото на народите и на неговия Международен институт за интелектуално сътрудничество в Париж да поканя някого, по мое усмотрение, за да обменим открито мнение по проблем, който аз избера, ми предоставя изключителната възможност да обсъдя с вас въпрос, който, по всичко изглежда, е най-належащият от всички проблеми, пред които цивилизацията е изправена. А именно: има ли начин човечеството да се избави от заплахата на войната? Общоизвестно е, че с напредването на съвременната наука, това е въпрос на живот и смърт за цивилизацията, такава, каквато я познаваме днес. Но въпреки всички усилия, досегашните опити за решаване на проблема са завършвали с неуспех.
В същото време смятам, че онези, чието задължение е да се справят професионално с проблема, стават все повече, но резултатът от това е осъзнаването на тяхната безпомощност. Те обаче имат много силното желание да чуят мнението на онези хора, които, погълнати от своите научни занимания, могат да видят световните проблеми в дългосрочна перспектива. Що се отнася до мен, предметът на моите разсъждения не ми дава възможност да надникна в тъмните ъгълчета на волята и чувствата на човека. Така в запитването си, което ви излагам, единственото, което мога да направя, е да потърся начини да си изясня въпроса и разчиствайки терен за най-очевидните решения, да ви дам възможност да хвърлите светлина върху проблема, използвайки вашите задълбочени познания за инстинктите в живота на човека. Има някои психологически пречки, за чието съществуване вероятно един лаик в сферата на психиатричните науки се досеща, но чиито взаимовръзки и особености той е неспособен да проумее. Вие обаче, убеден съм, ще бъдете в състояние да предложите възпитателни методи, които малко или много попадат извън сферата на политическите възможности, но биха премахнали тези пречки.
Лично аз, като човек, имунизиран от националистически пристрастия, виждам лесен начин за справяне с външния (т.е. с административния) аспект на проблема: създаването, с международен консенсус, на законодателна и съдебна инстанция, която да урежда всеки конфликт, възникнал между народите. Всяка нация ще е задължена да се придържа към заповедите, издадени от този законодателен орган, да се позовава на неговите решения при всеки спор, да приема безрезервно решенията му и да прилага всяка мярка, която трибуналът смята за необходима при изпълнението на указите му. Но тук, в самото начало, изпадам в затруднение; трибуналът е институция, която не е в състояние да наложи своите решения предвид размера на властта, с която разполага. Освен това, той може да допусне решенията му да бъдат отхвърлени в резултат на извънсъдебен натиск. Това е факт, с който трябва да се съобразяваме; законът и властта вървят неотменно ръка за ръка, а съдебните решения се доближават до идеала за справедливост, който общността търси (и в нейно име, и в неин интерес се произнасят присъдите) и притежава реална власт да налага зачитането на този идеал.
Но в момента ние сме далеч от това да притежаваме наднационална организация, подготвена да издава присъди, разполагаща с безспорен авторитет и налагаща абсолютно подчинение при изпълнението им. Така стигам до своята първа аксиома: Стремежът към международна сигурност предполага всяка нация в определена степен да се откаже от свободата си на действие, с други думи – от суверенитета си. Извън всяко съмнение е, че това е единственият път към подобен тип сигурност.
Незадоволителният успех, въпреки очевидната искреност на всички усилия, полагани за постигането на тази цел през последните десетилетия, не оставя никакво съмнение, че онова, което парализира действията, са силни психологически фактори. Някои от тях се виждат лесно. Жаждата за власт, характерна за управляващата класа във всяка нация, я настройва враждебно към всичко, ограничаващо националния суверенитет. Тази жажда за политическа власт често пъти се подхранва от действията на друга група, която преследва користни цели с чисто икономически интерес. Тук имам предвид онази, съществуваща във всяка нация, малка, но непоколебима група от хора, които са безразлични към социалните фактори и ограничения и възприемат военното дело, производството и продажбата на оръжие само като възможност да разгърнат личните си интереси и да увеличат авторитета си.
Но признаването на този очевиден факт е само първата стъпка към оценяването на реалната ситуация. После следва още един въпрос: Как е възможно тази малка клика да пречупи волята на мнозинството, което рискува само да загуби и да страда в състояние на война, обслужвайки нейните амбиции[1]. Очевидният отговор на този въпрос е, че малцинството, управляващата класа в момента, упражнява изцяло влияние върху училищата, печата, Църквата. Това му позволява да организира и насочва емоциите на масите, превръщайки ги в свой инструмент.
Но дори и този отговор не предлага изчерпателно решение. От него възниква следващ въпрос: Какви са тези механизми, които успяват да предизвикат в мъжете такъв див ентусиазъм, че те да са готови да жертват дори живота си? Тук е възможен само един отговор. Вътре в себе си човек таи страст към омраза и унищожение. При обикновени условия тя съществува в латентно състояние и се проявява само при необичайни обстоятелства; но е сравнително лесно да бъде провокирана и възбудена до степен да придобие мощта на колективна психоза. Тук може би е скрит основният въпрос за всички комплексни фактори, върху които трябва да помислим; една загадка, която само експерт в сферата на човешките инстинкти може да разгадае.
И така стигаме до нашия последен въпрос. Възможно ли е да се контролира психическата еволюция на човека, така че той да стане устойчив срещу психозата на омразата и разрушителните сили?И тук имам предвид далеч не само т. нар. „некултурни маси”. Опитът показва, че по-скоро т. нар. „интелигенция” е най-склонна да приеме тези катастрофални колективни внушения, тъй като интелектуалецът няма пряк контакт със суровия живот, а се сблъсква с него в неговата най-приятна, изкуствена форма – върху напечатания лист.
Заключение: Досега говорих само за войните между народите, известни още като международни конфликти. Наясно съм обаче, че агресивният инстинкт работи и под други форми, и при други обстоятелства. (Тук имам предвид гражданските войни, в ранни времена предизвикани от религиозни стремежи, а днес – от социални фактори, като преследването на расовите малцинства.) Аз обаче умишлено се спирам на най-типичната, най-жестоката и най-унищожителната форма на конфликт между хората. И оттук нататък имаме най-добрата възможност да открием начините и средствата, чрез които всички въоръжени конфликти да станат невъзможни.
Знам, че във вашите трудове ние можем да открием отговори, ясно формулирани или подразбиращи се, на всички въпроси, свързани с този неотложен и всепоглъщащ проблем. Но на всички нас вие ще направите най-голяма услуга, ако представите проблема за световния мир в светлината на най-новите си открития. Подобно представяне би огряло пътя към нови и плодотворни методи на действие.
Искрено ваш,
Алберт Айнщайн
 
Леон Щайниг, представител на Обществото на народите и вдъхновител на тази кореспонденция, пише на Айнщайн:
12 Септември 1932:
… Когато посетих професор Фройд във Виена, той ме помоли да ви благодаря за милите думи и да ви кажа, че той ще направи всичко по силите си, за да изследва трудния проблем с предотвратяването на войната. Той ще е готов със своя отговор в началото на октомври, но по-скоро смята, че това, което има да каже, няма да е много окуражаващо. „През целия си живот трябваше да казвам на хората истини, които бяха трудни за преглъщане. Сега съм стар и със сигурност не бих искал да ги заблуждавам.” Фройд дори изразил съмнение, че Боне[2] би искал да публикува песимистичния му отговор.
 
Четири дни по-късно Айнщайн отговаря на Щайниг с думите, че дори и отговорът на Фройд да не е нито весел, нито оптимистичен, той със сигурност ще бъде интересен и ще окаже своя психологически ефект.
 
Следва отговорът на Фройд от септември 1932 г., Виена, който досега също не е получил вниманието, което заслужава.
 
Уважаеми г-н Айнщайн,
Когато научих за вашето намерение да ме поканите на обща среща, на която да обменим виждания по въпрос, от който не само вие лично се интересувате, но който като че ли заслужава и общественото внимание, аз учтиво приех. Очаквах да се спрете върху проблем, който е на границата на познаваемото. Това е тема, която всеки от нас, физик или психолог, може да разгледа от свой собствен ъгъл, за да стигнем все пак на едно и също място, макар и да сме тръгнали от различни отправни точки. И така, въпросът, който ми поставихте – как да се постъпи, за да се избави човекът от угрозата на войната? – ме хвана неподготвен. Сетне се сащисах от мисълта за своята (едва не написах „нашата“) некомпетентност, тъй като това ми се стори въпрос от областта на приложната политика, науката за държавността. След това обаче осъзнах, че вие не повдигате въпроса в качеството си на учен или физик, а по-скоро като човешко създание, милеещо за събратята си, което се отзовава на призива на Обществото на народите точно както Фритьоф Нансен, полярният изследовател, се зае да помага на бездомните и гладуващи жертви на Световната война. След това се досетих, че не ме бяхте извикали, за да формулирам практически предложения, а по-скоро да обясня как един психолог тълкува въпроса за предотвратяването на войните.
Но с това бихте приключили същината на писмото си и така бихте спрели развихрянето на моите предположения! И все пак, радушно ще ви последвам и ще се задоволя с това да потвърдя вашите заключения, които обаче предлагам да подсиля с помощта на своите познания или предположения.
Вие започвате с връзките между власт и справедливост и това несъмнено е правилната отправна точка за нашето изследване. Но термина „власт“ аз бих заменил с по-силна, по-красноречива дума: насилие. Днес в образа на справедливостта и насилието ние виждаме очевидно противоречие. Лесно е да се докаже, че едното е произлязло от другото и че когато се върнем към корените и разгледаме примитивните условия, решението на проблема се явява мигновено. Моля за вашето великодушие, ако в онова, което следва, говоря за всеизвестни и добре познати факти - така, сякаш са новооткрити истини. Контекстът изисква този метод.
Теоретично, конфликтите на интереси между хората се решават чрез прибягване до насилие. Същото важи и за животинския свят, от който човекът не може да претендира да бъде изключен. Освен това, хората са склонни да влизат в конфликти заради мнения, засягащи понякога висини на абстрактното мислене, и които изискват решения, следващи съвсем друг метод. Този тип усъвършенствания се дължат на по-късни развития.
Да започнем с това – в малките общности факторът, който решаваше въпросите за собствеността и за това чия воля да надделее над останалите, бе силата на групата. Много скоро започна да се прилага физическата сила, а след това тя се замени от употребата на различни помощни средства - така победител ставаше онзи, чието средство бе по-добро или който по-умело боравеше с него. Сега, за първи път, с появата на оръжията, по-развитият интелект започна да измества грубата сила, но обектът на конфликта си остана същият: едната страна трябва да бъде ограничена чрез нанасяне на щета или чрез намаляване на нейната сила с цел оттегляне на претенцията или отказ от нея. Постигнатият резултат е най-ефективен, когато противникът окончателно е изваден от играта - с други думи, падне убит. Тази процедура има две предимства: първо, врагът не може да поднови военните действия, и второ, неговата съдба възпира останалите да последват примера му. Нещо повече, посичането на врага задоволява едно инстинктивно страстно желание – момент, към който ще се върна отново. От друга страна, има едно съображение, което може да имаме предвид като противодействие на волята да се убие: възможността врагът да се употреби за роб, стига обаче духът му да е сломен, а животът - пощаден. Тук насилието намира отдушник не в клането, а в подчинението. Оттук идва практиката да пощадиш противника; но победителят, който от този момент нататък трябва да се съобразява с жаждата за отмъщение, измъчваща жертвата, до известна степен трябва да се лиши от личната си сигурност.
Така, в примитивни условия превъзхождащата сила – животинското насилие - или насилието, налагано с оръжия - властва навсякъде. Ние знаем, че в хода на еволюцията това състояние на нещата се е променяло и е прокаран път, който ни отдалечава от насилието и ни води към закона. Но какъв е бил този път?
Несъмнено той е тръгвал от една-единствена основна истина: превъзходството на силния мъж може да се надмогне от обединяването на много слаби хора на принципа l’union fait la force. Животинската сила е сломена чрез съюз; съюзническата мощ на разпръснатите малки части възстановява справедливостта срещу изолирания колос. По този начин ние можем да определим „справедливостта” (т.е. законът) като силата на една общност. И все пак, тя също не е по-различна от насилието и може да се използва срещу всеки индивид, изпречил се на пътя й, със същите методи, но с една единствена разлика: тук говорим за насилието на общността, а не на индивида.
Но за да се извърши преходът от грубо насилие към възцаряване на закона, трябва първо да се изпълни определено психологическо условие. Съюзът на мнозинството трябва да бъде траен и стабилен. Ако единственото му основание - raison d'etre - е разгромяването на някой арогантен индивид, то след неговото поражение този съюз би се разпаднал, а това не би довело до нищо. Ще се появи някой друг, уверен в своята превъзхождаща сила, който ще се стреми да възстанови властта си над насилието. И този цикъл непрестанно ще се повтаря. Ето защо съюзът трябва да съществува постоянно и да е добре организиран; той трябва да приема правила, с които да може да посрещне риска от възможни бунтове; той трябва да въведе механизми, които да гарантират, че неговите правила - законите – ще се спазват и че онези актове на насилие, изисквани от закона, надлежно ще се прилагат. Това признаване на една общност, събрана около определени интереси, поражда сред членовете на групата чувство за единство и братска солидарност, което всъщност представлява истинската й сила.
Тук стигаме до онова, което смятам, че е същността на проблема: потискането на грубата сила чрез прехвърлянето на властта върху по-голяма група хора, обединили се заради общи възгледи. Всичко останало е вече казано и разтълкувано. Оттук нещата са прости, стига общността да се състои от голям брой равностойни индивиди. Законите в такава група могат да определят до каква степен индивидът трябва да загуби личната си свобода и правото да прибягва до сила като инструмент за насилие с цел гарантиране сигурността на групата.
Но подобно обединяване на хора е възможно само на теория; на практика ситуацията е винаги по-сложна поради факта, че още в самото начало групата включва елементи с различна власт, мъже и жени, старци и деца, а малко по-късно, в резултат на войни и завоевания, победители и победени - господари и роби. От този момент нататък обичайното право взима под внимание тези властови различия; законите се правят от и за управляващите, като на робските класи се дават по-малко права.
Оттук, в рамките на държавата съществуват два фактора за правна нестабилност, които същевременно обаче са и фактори за законодателна еволюция: първият са опитите на членовете на управляващата класа да се поставят над ограниченията на закона, а вторият – постоянната битка на управляваните за увеличаване на правата им и вкарването на всеки интерес в буквата на закона с цел законодателните несъвършенства да бъдат заменени от еднакви закони за всички. Втората от тези тенденции по особен начин се забелязва, когато е налице положителна промяна в баланса на силите в рамките на общността, често пъти резултат на определени исторически събития. В такива случаи законите могат постепенно да бъдат адаптирани към променените условия, но (както по-често се случва) управляващата класа не е склонна да започне да се съобразява с новите развития и резултатът от това са въстания и граждански войни. Настъпва период, в който законът не се прилага и всичко се решава от силата, но след него идва нов законодателен режим.
Има и друг фактор за конституционна промяна, който функционира напълно миролюбиво, а именно: културната еволюция на мнозинството в общността. Този фактор обаче е от по-различен порядък и може да се регулира на по-късен етап.
Така виждаме, че дори и в рамките на самата група, упражняването на насилие не може да бъде избегнато, когато на карта са заложени конфликтни интереси. Но общите нужди и навици на хората, които живеят заедно под едно небе, благоприятстват бързото разрешаване на конфликтите и, съответно, възможностите за намиране на решения, без прилагане на сила, непрекъснато се подобряват.
И най-бегъл поглед обаче върху историята на света ще ни покаже безкрайна поредица от конфликти между общности, между групи от общности, между големи и по-малки елементи, между градове, държави, раси, племена и царства, като повечето от тях са били създадени именно в резултат на войни. Те завършват или с плячкосвания, или със завладявания на нови територии, а техният плод е упадък на онзи, който ги е загубил.
Някои войни, като тези между монголите и турците, доведоха до абсолютно разорение; други пък поставиха началото на прехода от насилие към закон, когато създадоха по-големи съюзи, в чиито граници прибягването до насилие бе забранено и един нов режим започна да определя решаването на споровете. Така римските завоевателни войни донесоха по Средиземноморските земи благото Pax Romana. Страстта на френските кралете по все по-големи територии пък създаде една нова Франция, процъфтяваща във времена на мир и единство. Колкото и парадоксално да звучи, трябва да признаем, че войната може да проправи пътя към онзи непрекъснат мир, който толкова много желаем. Именно заради него войната създава огромни империи, в чиито граници цялото военно дело е отречено от силната централна власт. На практика обаче не може да говорим за край на войната, тъй като по правило плодовете на победата са краткотрайни. Новосъздадените съюзи постоянно се разпадат, тъй като принципно не е възможно да има истинска сплотеност между елементи, събрани с насилие. Досега подобни завоевания са довели само до съвкупности, които, независимо от своята големина, имат граници, а споровете между отделните единици могат да бъдат решени само като се прибегне до употребата на оръжие. А за човечеството единственият резултат от всички тези военни действия бе, че вместо пред честите, да не кажа непрестанни малки войни, то ще се изправи пред големи войни, които, колкото по-рядко избухват, толкова са по-разрушителни.
Що се отнася до днешния свят, същото важи и за него. Вие също сте стигнали до това заключение, макар и по по-кратък път. Има само един сигурен начин да се сложи край на войната и това е установяването, с общо съгласие, на централен контрол, който трябва да има последната дума във всеки конфликт на интереси. За това са необходими две неща: първо, създаване на върховен съд; и второ, той да има адекватна сила на действие. Ако второто условие не бъде изпълнено, първото е напълно безполезно.
Очевидно е, че Обществото на народите, в качеството си на Върховен съд, отговаря на първото условие; но не отговаря на второто. То не разполага със сила и може да я получи само ако членовете на новия орган, народите, които го съставляват, му я предоставят. За което имам слаби надежди, така, както вървят нещата. И все пак, ние ще сме недалновидни по отношение Обществото на народите, ако пренебрегнем факта, че тук става дума за рядък експеримент, който се прави за пръв път в историята.
Това е опит да се придобие властта (с други думи, влиянието на принудата), което досега е почивало изключително върху притежанието на властта, като добавите и някои идеалистични нагласи на ума. Видяхме, че има два фактора за сплотеност в една общност: насилствената принуда и емоционалните връзки („идентификации”, казано на професионален език) между членовете на групата. Ако един от тези фактори престане да работи, вторият все пак може да успее да задържи групата заедно.
Очевидно такива понятия могат да имат значение само когато са израз на дълбоко вкоренено чувство за единство, което се споделя от всички. Необходимо е, следователно, да се прецени ефикасността на подобни настроения. Историята показва, че в някои случаи те са били ефективни.
Например, панелинистичната концепция - увереността на гърците в тяхното превъзходство над техните съседи, варварите - намерила израз в гръцката митология, Олимпийските игри и била достатъчно силна, за да хуманизира методите за водене на война между гърците, макар и неизбежно да се е провалила в предотвратяването на конфликтите между различните елементи на елинистичната раса или дори във възпирането на различни градове от съюзяването им с техния расов враг, персите. Солидарността на християнството по време на Ренесанса е била неефективна, въпреки своя огромен авторитет, да попречи на християнските народи, големи и малки, да повикат, когато им се наложи, на помощ султана. И в наши дни ние напразно търсим някаква обединяваща идея, чийто авторитет да бъде безспорен.
Факт е, че националистическите идеи, които във всяка страна днес са от първостепенно значение, работят в доста противоположни посоки. Една от тях поддържа тезата, че болшевишката концепция може да сложи край на войната, но, както вървят нещата, целта отива много по-далеч и вероятно би могла да бъде постигната само след брутална, кръвопролитна война. Изглежда всеки опит да се замени грубата сила от мощта на идеала при сегашните условия е обречен на неуспех. Нашата логика обаче би ни подвела, ако пренебрегнем факта, че справедливостта почива на грубата сила и дори и днес на нея й е необходимо насилие, за да се поддържа.
Сега бих могъл да коментирам едно друго ваше становище. Удивен сте от лекотата, с която се заразява човек с треската на войната и допускате, че човек таи в себе си активен инстинкт за ненавист и унищожение. Напълно съм съгласен с вас. Вярвам в съществуването на този инстинкт и от известно време усилено работя върху изучаването на неговите проявления. Дали бих могъл в тази връзка да изложа една малка част от това познание за инстинктите, която ние, психоаналитиците, след толкова много трудове и лутане в мрака най-сетне проумяхме? Ние приемаме, че човешките инстинкти биват два вида: онези, които запазват и обединяват – наричаме ги „еротични“ (в значението, с което Платон натоварва Ерос в „Пирът”) или „сексуални“ (явно разширяващи популярното значение на „секс“); и онези инстинкти, които унищожават и убиват, които ние определяме като агресивни или деструктивни. Това са, както сам виждате, добре познатите противоположности - любов и омраза, трансформирани в теоретични единици; те навярно са друг аспект на онези вечни противоположни сили, отблъскване и привличане, за които се говори във вашата област. Ала не е редно да подминаваме някак набързо понятията „добро” и „зло”. Всеки един от тези два инстинкта е точно толкова необходим, колкото и неговата противоположност; и всички явления в живота произхождат от дейността на двата инстинкта, независимо дали работят в съзвучие или в разрез един с друг. Тези два инстинкта като че ли много рядко функционират самостоятелно; винаги единият от тях е смесен („отлят“, както казваме ние) с известно количество от другия, който изменя неговата цел или дори, при конкретни обстоятелства, е основна предпоставка за постигането й. Така инстинктът за самосъхранение несъмнено има еротичен характер, но за да постигне своята цел, този същият инстинкт налага агресивни действия. Точно както любовният инстинкт, след като е бил насочен към даден обект, налага смесване с инстинкта на алчността, за да може да се сдобие с този обект. Тъкмо трудността двата вида инстинкти да се изолират в своите проявления толкова дълго ни е пречела да ги разпознаем.
Ако благоволите да повървите още малко с мен по този път, ще видите, че човешките отношения са сложни и по още един начин. При стимулиране на даден инстинкт, който е смесица от Ерос и разрушителност, само в много редки случаи следва действие. По принцип, за да се стигне до действие, трябва да са налице няколко мотива. Този факт бе надлежно отбелязан от ваш колега, проф. Георг Кристоф Лихтенберг, някогашен професор по физика в Гьотинген; той навярно се слави повече като психолог, отколкото като физик. Разработва понятието „Карта-компас на мотивите“ и пише: „Ефективните мотиви, подтикващи човека към действие, могат да се класифицират като тридесет и двете точки на компаса и да се опишат по абсолютно същия начин; например храна-храна-слава или слава-слава-храна.“ Така, когато един народ бъде призован да воюва, на този призив могат да реагират широк набор от мотиви – благородни и низки мотиви, някои открито изразявани, други неясно промълвявани. Жаждата за агресия и разруха без съмнение присъства; безчетните жестокости от историята и ежедневието на човека потвърждават нейния превес и мощ. Като се замислим върху зверствата, записани в историята, оставаме с впечатлението, че идеалистичният мотив често служи за камуфлаж, зад който скриваме разрухата; понякога, какъвто е случаят с жестокостите на Инквизицията, сякаш идеалистичните мотиви заемат предни позиции, като същевременно черпят своята сила от деструктивните инстинкти, потопени в дълбините на несъзнаваното. И двете интерпретации са правдоподобни.
Вие се интересувате от предотвратяването на войните, а не от нашите теории. Въпреки това, бих желал да се спра по-подробно върху този деструктивен инстинкт, който рядко получава вниманието, съответно на значението му. Без излишни спекулации ние стигаме до заключението, че този инстинкт функционира във всяко живо същество, стремящо се да се самоунищожи и да сведе живота до най-първичното му състояние на инертна маса. Ето защо можем спокойно да го наречем „инстинкт към смъртта“ като противоположност на еротичните инстинкти, които стоят зад борбата за живот. Инстинктът към смъртта се превръща в импулс към унищожение, когато с помощта на дадени органи той насочва действието си навън - срещу външни обекти. Това ще рече, че живото същество защитава собственото си съществуване, като унищожава чуждите тела. В едно от своите проявления инстинктът към смъртта действа вътре в живото съществото и ние се опитваме да проследим редица нормални и патологични явления, водещи своето начало от интровертността на деструктивния инстинкт. Дори сме извършили прегрешението да обясним произхода на човешката съвест с подобно „обръщане навътре“ на агресивния импулс. Очевидно е, че когато тази вътрешна склонност оперира в твърде голям мащаб, не става дума за тривиално явление, а по-скоро за едно морбидно състояние на нещата; докато отклоняването на деструктивния импулс към външния свят трябва да има положително въздействие. И ето я биологичната обосновка за всички тези злонамерени, вредни склонности, с които се борим в момента. Няма как да не признаем, че те са наистина много по-близки до естественото, отколкото до виждането ни, насочено срещу него.
Всичко това може да ви остави с впечатлението, че нашите теории се свеждат до митология, която на всичкото отгоре е доста мрачна! Но не води ли всяка естествена наука, в крайна сметка, тъкмо до това – някакъв вид митология? Да не би да е другояче с физиката днес?
Изводът от тези наблюдения по отношение на обсъждания въпрос е, че няма как да потискаме агресивните наклонности на човека. Казват, че в някои блажени краища на света, където природата предоставя в изобилие всичко онова, което човекът възжелава, виреят раси, чиито живот преминава мирно, без агресия или принуда. Това не мога да го потвърдя; бих желал да науча повече за тези щастливи народи. И болшевиките се стремят да изкоренят човешката агресия, като осигурят задоволяване на материалните нужди и създадат равенство между хората. За мен тази надежда изглежда напразна. Междувременно трескаво си усъвършенстват оръжията, а ненавистта им към външни лица не е незначителен фактор за сплотеността помежду им. При всяко положение, както и вие сте забелязал, изобщо не говорим за пълното потискане на агресивните наклонности на човека; това, което можем да опитаме, е да го отклоним към канал, различен от този на войната.
От „митологията“ на инстинктите можем лесно да изведем формула за индиректно елиминиране на войната. Ако склонността към война се дължи на деструктивния инстинкт, ние винаги имаме подръка неговия контрагент, Ерос. Онова, което създава емоционални връзки между хората, трябва да послужи като противоотрова срещу войната. Тези връзки биват два вида. Първо, отношения като тези, които изпитваме към любим обект, макар и да са лишени от сексуални намерения. Психоаналитикът не трябва да страда от угризения, когато споменава „любов“ в тази връзка; религията използва същия език: обичай съседа си така, както обичаш себе си. Богоугодна повеля, която е лесна да се изрече, ала мъчна за изпълнение! Другата емоционална връзка е чрез идентифициране. Всичко онова, което подчертава съществените прилики между хората, предизвиква усещане за общност, идентифициране, върху което до голяма степен почива цялото здание на човешкото общество.
Вашата критика на злоупотребата с власт ми дава идея и за друг индиректен начин за справяне с деструктивния импулс. Фактът, че хората се делят на водачи и водени е още едно проявление на тяхното изначално и непоправимо неравенство. Втората група се съставлява от широкото мнозинство. Те имат нужда от върховно ръководство, което да взима решенията вместо тях - решения, пред които те безропотно скланят глава. В този контекст следва да подчертаем, че хората трябва да полагат повече усилия, отколкото са полагали до момента, за да създадат една висша класа от независими мислители, които не се поддават на заплахи и които пламенно търсят истината; и чиято функция ще е да напътстват масите под своята опека. Не е нужно да изтъкваме с колко малко забраните на политиците и на Църквата върху свободата на мисълта са допринесли за насърчаването на такава новост. Идеалните условия очевидно могат да се намерят в общност, в която всеки човек подчинява инстинктите си на принципите на разума. Нищо по-малко от това не може да допринесе за един така пълен и така траен съюз между хората. Дори това да наложи прекъсването на общите емоционални връзки. Няма съмнение обаче, че при настоящата ситуация тази надежда е изцяло утопична. Другите косвени начини за предотвратяване на война със сигурност са по-реалистични, но не гарантират бързи резултати. Те извикват омразни картини на мелници, които мелят толкова мудно, че преди брашното да е станало готово, хората са измрели от глад.
Както виждате, почти нищо добро не може да излезе от един теоретик, странящ от контакт със света по практически и неотложни проблеми! По-добре е да подхождаме към всяка следваща криза със средствата, които имаме подръка. Бих искал обаче да се занимая с един въпрос, който, макар и да не е повдигнат в писмото ви, дълбоко ме интересува. Защо ние, вие и аз, а и мнозина други, толкова пламенно роптаем срещу войната, вместо да я приемем просто като поредния удар от живота? Все пак, тя изглежда естествен развой на събитията, биологически и практически неминуема. Вярвам, че няма да се шокирате от повдигането на този въпрос. За по-адекватното провеждане на изследването може да е по-добре да наложим маската на престорената отдалеченост. Отговорът на запитването ми може да е следният: роптаем, тъй като всеки човек има право на свой живот, а войната унищожава животи; тя насилствено вкарва индивида в ситуации, които погазват човешкото му достойнство, като го задължава да убива събратята си човеци против неговата воля; тя опустошава материалните блага, плодовете на човешкия труд, а и не само. Нещо повече, войните - така, както се водят днес, не дават възможност за героични постъпки съгласно старите идеали заради съвършенството на съвременните оръжия. Те се свеждат до това просто да заличиш единия от сражаващите се, ако не и двамата. Това е толкова очевидно, че само можем да се чудим защо воюването не се забрани по всеобщо съгласие. Несъмнено, и двете идеи, които изложих по-горе, подлежат на разискване. Може да се попита дали общността, на свой ред, не може да претендира за право над живота на отделните си членове. Освен това, не всички форми на война могат да се осъждат; докато съществуват народи и империи, които са готови жестоко да унищожат съперника си, всички трябва да имат необходимите за война оръжия. Но няма да се спирам върху тези проблеми. Те не са по темата на дискусията, за която ме поканихте.
А сега преминавам към друга идея, основата, както с изумление установявам, на нашата обща омраза към войната. Ето я и нея: няма как да не я мразим. Ние сме пацифисти, тъй като органичната ни природа ни заставя да сме такива. Следователно, не изпитваме трудности да намираме доводи в подкрепа на това отношение.
Тук обаче трябва да поясня. Ето моята гледна точка. Културното развитие на човечеството (някои, доколкото знам, предпочитат да го наричат цивилизация) не е спирало от памтивека. На тези процеси дължим всичко най-добро в нашата същност, но и много от онова, което носи страдание на човека. Неговите корени и причини са неясни, проблемите му са мъгляви, но някои от характеристиките му лесно се долавят. То може да доведе до изчезването на човечеството, тъй като уврежда сексуалната функция в различни аспекти и дори днес нецивилизованите раси и изостаналите класи във всички народи се множат по-бързо, отколкото културните. Този процес вероятно може да се оприличи на ефекта от опитомяването на дадени животни – ясно е, че включва физически промени на структурата – но виждането, че културното развитие е органичен процес, все още не е широко разпространено. Психическите промени, придружаващи този процес на културна промяна, са поразителни и не могат да се отрекат. Те се състоят от прогресивното отхвърляне на инстинктивните цели и туширането на инстинктивните реакции. Усещанията, които са очаровали нашите прадеди, за нас са станали неутрални или непоносими. И ако нашите етични и естетически идеали са претърпели изменение, причините за това са, в крайна сметка, органически. От психологична гледна точка две от най-важните явления в културата са, първо, засилване на интелекта, който обикновено укротява инстинктивния ни живот, и, второ, насочване навътре на агресивния импулс с всичките произтичащи от това ползи и рискове. Сега войната най-категорично противоречи на психическата същност, наложена ни от растежа на културата; ето защо е неизбежно да ненавиждаме войната, да я смятаме за крайно непоносима. При пацифистите като нас тя не е просто интелектуално и емоционално отвращение, но органическа непоносимост, странност в най-крайна форма. И изглежда, че естетическите безобразия на войната играят точно толкова ключова роля за тази неприязън, колкото и зверствата й.
Колко още трябва да чакаме, докато и другите хора станат пацифисти? Не може да се каже. И все пак, вероятно нашата надежда, че тези два фактора – културната същност на човека и основателният ужас от формата, под която ще се водят войните утре – ще допринесат за изкореняването на войната в близко бъдеще, може и да не е напразно въжделение. Но по какви преки или непреки пътища ще се случи това, можем само да предполагаме. Междувременно можем да сме спокойни, че онова, което тласка културното развитие, работи срещу войната.
С дълбоко уважение и в случай, че това изложение ви разочарова, с искрени извинения,
Искрено ваш,
Зигмунд Фройд
 
Изглежда Айнщайн не е бил разочарован, когато получил отговора на Фройд. Той пише следното писмо до Фройд на 3 декември 1932 г.:
Вие направихте един превъзходен подарък на Обществото на народите и на самия мен със своя първокласен отговор. Когато ви писах, бях напълно убеден в своята несъществена роля, която трябваше просто да демонстрира добрата ми воля. Трябваше да играя стръвта на въдицата, която да изкуши великолепната риба да захапе. В замяна на това, вие дадохте едно истинско бижу. Не знаем какво ще покълне от такова семе, тъй като никога не може да се предугади въздействието на дадено действие или събитие върху човека. Това е отвъд нашите възможности и не трябва да ни притеснява.
Вие спечелихте моята признателност и признателността на всички хора затова, че сте посветили цялата си енергия на търсенето на истина, и затова, че показахте изключително рядко срещаната доблест цял живот да изразявате убежденията си.
 
Когато тези писма на Айнщайн и Фройд биват публикувани през 1933 г. със заглавието „Защо война?“, Хитлер, който впоследствие изпраща и двамата мъже в изгнание, вече е на власт и писмата така и не постигат предвидената широка разгласа. Твърди се, че първото им немско издание е било ограничено до едва 2000 бройки, точно както и оригиналното английско издание.
 
Open culture; кореспонденцията е предоставена на сайта от проф. Джон Пауъл от Хумболт Стейт Юнивърсити, 3 септември 2015 г.
Превод от английски Росен Асенов


[1] Говорейки за мнозинството, аз не изключвам военните, независимо от чина им, които са избрали войната за своя професия с увереността, че по този начин служат на защитата на най-висшите интереси на своята раса, както и че атаката често пъти е най-добрата отбрана.
[2] Анри Боне, директор на Института за интелектуално сътрудничество в Париж.

 



  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”