Български  |  English

О, миг, поспри! и през ХХI век

 

В деня на София – 17 септември, в който се припомняше мотото „Расте, но не старее”, Антоанета Колева от издателство „Критика и Хуманизъм” и Енцио Ветцел – директор на Гьоте-Институт - направиха подарък на софиянци, организирайки представяне на книгата „Ускоряване. Промяната на времевите структури в модерността“.
За мащабното изследване, което се смята за нов етап в критическата теория, говори неговият автор – Хартмут Роза. Той е професор по социология в университета „Фридрих Шилер” в Йена, а освен това често изнася лекции в други университети в Европа и САЩ.
В началото Хартмут Роза диагностицира проблема, на който е посветена книгата му: все по-голямото ускоряване на живота. Той започва още от ранна възраст и е придружен с чувството на страх – родителите се притесняват дали детето ще се справи в училище, дали няма да изостава с все по-обемния материал. По-късно младите напускат селото или градчето и заминават за големия град, защото там имат повече възможности – не само за работа, но и за развлечение. Увеличават се заниманията, интересите, познатите – неща, свързани с описаните в книгата три измерения на социалното ускоряване: на техниката, на социалната промяна и на темпото на живот. В същото време обаче времето, с което човек разполага за всичките тези безброй увеличаващи се неща, си остава същото. Роза обърна внимание, че още през XVIII век е поставен въпросът с недостигащото време и припомни как в свое писмо Гьоте посочва: „В нашето съвремие има нещо скороциферно (veloziferisch).” Той създава тази нова дума, използвайки „скорост” и „Луцифер”, защото смята, че в това да намаляваш времето, необходимо на всяко нещо да узрее, се крие нещо демонично.
Социалните процеси се нуждаят от време, а ние непрекъснато го скъсяваме, подчерта Роза. Същевременно той отбеляза, че за разлика от онези векове, когато се е смятало, че ускоряването е нещо полезно, защото почива на идеята за напредък и прогрес, днес необходимостта да се произвеждат по-нови, по-бързи и по-големи неща е свързана със страха от криза и банкрут.
Тук Роза обърна внимание, че в наше време бизнесменът трябва да увеличава капитала си и да се разраства не защото не може да овладее алчността си, а защото иначе ще фалира. Освен това, натискът към ускоряване се наблюдава във всички сфери от живота. И докато някога културата се е възприемала като съкровището, което трябва да се предава от поколение на поколение и от точно определени хора (ритуалите се предавали от един шаман на друг), днес хората на изкуството са принудени непрекъснато да предлагат свежи идеи и да правят нови прочити.
Всичко това, според Роза, е проблематично, тъй като изисква от стремящите се да се задържат в динамичната система много енергия. Тя е и електрическа – за големия брой уреди, и психическа – за пренастройване към различните изисквания. Не на последно място, колкото и човек да е бърз, той трябва да поеме риска от провал, тъй като природните ресурси, които използва, не могат да се възстановят с неговата скорост. Същото важи и за политическите процеси - демокрацията е твърде бавна за икономическите трансформации; пазарите се разрастват по-бързо от процеса на взимане на политически решения. Резултатите са изчерпване и все по-зачестяващи депресии.
След като постави диагнозата, Роза попита: „И какво следва да направим?”, но категорично забрани решението „ставаме по-бавни”, тъй като то би имало изключително неблагоприятни последици. В неговия университет в Йена работят по намирането на отговора и се опитват да открият механизма, който би премахнал необходимостта от постоянно ускоряване. Обсъждайки евентуалните решения, Роза подчерта тяхната неотложност и поради факта, че дори Ислямска държава привлича младите западноевропейци с обещанието за непроменящо се общество.
Накрая социологът разкри, че ключът към загадката е промяна - както в принципите на функциониране на глобалния капитализъм и на финансовите пазари, така и в начина, по който човек оценява живота си.
Свикнали сме да смятаме, че животът ни догодина ще бъде по-добър, ако ни увеличат заплатата, а в същото време, ако попитаме някого какво е най-доброто, което му се е случило миналата година, той споделя за някоя своя специална среща или за незабравимо естетическо преживяване. Тук Роза даде пример с концерт, излет в планината, а в книгата е посочил молитвата и съзерцанието в манастир. Тези моменти социологът нарича „резонанс”. А за да онагледи понятието си, по време на срещата Роза показа колаж с котка, застанала пред огледало, в което вижда лъв.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”