Реплика от ложата (театър), брой 32 (3089), 25 септември 2015" /> Култура :: Наблюдатели :: Несполучливо, за съжаление
Български  |  English

Несполучливо, за съжаление

 
„Ние сме вечни“ от Кирил Буховски, режисьор Василена Радева, сценография Даниела Николчова, музика Емилиян Гацов – Елби и Константин Кучев, видео Никола Налбантов. В ролите: Боян Арсов, Юлиян Рачков, Антон Григоров, Симона Халачева, Дария Симеонова, Лора Мутишева. Театър „София“, премиера на 15 септември 2015 в рамките на ЕМТФ „Сцена на кръстопът“, Пловдив
 
Проектът е колкото амбициозен, толкова – и артистично, и социално – значим. Изцяло младежкият екип на „Ние сме вечни“ иска да представи „собствената си реалност“ и то на своя си език. Държи да го направи не в сравнение с нещо друго, а непосредствено, не през метафори и обобщения, а почти документално, в контекста на съвсем реални скорошни събития: протестите след злополучната номинация на Пеевски през 2013 г. Наистина, тези протести остават само мултимедиен фон за „екзистенциалното самоизричане“ на поколението, родено през 90-те. На „тоталитарно необремененото“ поколение, което тепърва „взима думата“ или поне би трябвало.
Спектакълът настоява да качи на сцената младите с техните мечти и разнокалибрените им хоризонти, с разочарованията, бунтовете, примиренията, възторзите. С гнева и усмивката, с безразличието и любовта. Желае да го направи в най-висока степен автентично. Длъжен съм да призная, че авторите му влагат сериозни и ненапразни усилия. Като се започне с впечатляващата деликатно-монументална (не е оксиморон!) сценография, премине се през музикалната картина и се стигне до актьорските решения. Младите и съвсем млади актьори (Арсов е още студент), без да са еднотипни или равноценни, търсят и на места успяват да постигнат нива на сценично присъствие, незадължително налични във всичките им досегашни изяви. Целият екип се води от вече доказалата моженето си Василена Радева. Би следвало спектакълът да стане. Но не, не става.
Всичкият ангажиран потенциал се оказва неспособен да преодолее основния си противник: текста. „Ние сме вечни“ е пиесата, спечелила тазгодишния конкурс за драматургия на театър „София“. Тя е дебют на 25 годишния Буховски, който я характеризира като „проста, искрена, непретенциозна“. От салона се вижда, че това значи: повърхностна, епидермално-елементарна, разчитаща почти изцяло на евтини „лафове“, обилно подправени с псувни, но затова пък без някаква съществена връзка между тях. Изграждането, задължително за всеки уважаващ себе си драматургичен текст: на характери, сюжет, фабула, конфликти, е оставено за по-нататък.
Оттам идва усещането, че пиесата може да започне както дойде и да свърши когато и да е. Декларативността, заложена в почти всяко изречение (обикновено сякаш нарочно построено като трудно за произнасяне), и разпиляността на цялото водят, въпреки всички усилия, до декламативност и нарушавания: както на връзките между актьорите, така и на действието (за каквото впрочем почти не може да става дума).
По време на гледането в паметта ми натрапчиво нахлуваха спомени за „младежките пиеси“, станали модни през 70-те години на ХХ век. Колкото и техните автори да бяха цензурно ограничавани, колкото и наивни, често неадекватни, да бяха пиесите, „Ние сме вечни“, сравнена дори с тях, звучи сломяващо самодейно, което неизбежно се прехвърля и върху спектакъла.
Не зная дали режисьорката е имала шанс за някакво по-агресивно организиране и преобразуване на текста. От външна гледна точка такава възможност не се забелязва. Във всеки случай, въпреки болезнената актуалност на темата и глада за подобен тип нейни решения, въпреки положения труд, налагащият се резултат е рано пораждаща се и нарастваща досада, а най-сигурното постижение на спектакъла се оказва неговата краткост. Не се е получило. За съжаление.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”