Да, точно сега
Хасан Бласим. „Лудият от площад Свобода“. Превод от арабски Мая Ценова. ИК „Жанет 45“, поредица „Кратки разкази завинаги“, 2015. Цена 12 лв.
Ако си писател и бежанец от Близкия Изток, има един очевиден път към литературната слава: суровия реализъм, може би на ръба на документалното писане, който може да отправи заявка, че разказва на западния читател как е там. Пътят, избран от живеещия във Финландия иракчанин Бласим, е по-заобиколен, по-литературен и – наглед парадоксално – по-честен. Дванайсетте му кратки истории наистина разказват за свирепи ужаси, станали всекидневие в живота на иракчаните – дали по времето на Саддам Хюсеин, дали после в кръвожадния хаос, погълнал страната, или по унизителния път на миграцията към Европа. Но не суров реализъм има тук, а напротив – изкусно фантастично писане, кипяща гротеска, хумор толкова черен, че сам се довежда до абсурд. Има също – дори в най-бруталните истории – една ненаситна игра с литературността и действителността, с множеството епистемологични капани, които поставя внимателно удържаният модус на дочутото, преразказаното, слуха, идещ винаги от втора и трета ръка. Тази игра вероятно се корени отчасти в разказваческата традиция на ислямския свят, но също така в разклоняващите се пътеки на латиноамериканския постмодернизъм. Поне афинитетът към борхесовите „Измислици“ ми се струва очевиден; а като добавим бруталното насилие и черния хумор, сигурно никой няма да се учуди, ако отпратя към Роберто Боланьо.
Така че, неслучайно в книгата има разказ, наречен „Кошмарите на Карлос Фуентес“, в който иракски бежанец си избира това намерено във вестника име и, въоръжен с него, се запътва към бляскава пълноценна интеграция до момента, в който сънищата му не започват да подриват всичко, което е постигнал. Условността на историите е подчертана още в първия текст, „Архив и реалност“, който безкомпромисно заявява: „Всеки от обитателите на Центъра за прием на бежанци има две истории: едната реална, другата – за архива“. (Впрочем, така в самото начало ни става ясно, че книгата няма за цел да представя иракчаните и изобщо близкоизточните мигранти само като невинни жертви, на които агресията и катастрофата просто „им се случват“). Фантастичният слух маркира и втория, особено силен и болезнено актуален разказ – „Камионът за Берлин“, гадаещ какво може да се случи с група мигранти, затворени в изоставен и заключен камион. Тук се достига може би пределната степен на зловещото – както, впрочем, и в „Девицата и войникът“, още един текст, експериментиращ с клаустрофобично затворено пространство. Тук можем да забележим и сянката на Едгар Алан По. Но все пак, това не са истории на ужасите. Бласим не акцентира на ужаса – обратното, през цялото време се старае да го представи като обикновен и неизменен спътник в живота на героите. Може би тъкмо това прави разказите му толкова въздействащи.
Не знам доколко излизането на сборника тъкмо в този миг е плод на издателски замисъл или е донякъде случайно. Но, така или иначе, „Лудият от площад Свобода“ трябваше да излезе точно сега, в разгара на бежанската криза, призвана да изтръгне Европа от унеса на нейната удовлетвореност. Апропо, не е ли това по принцип една от задачите на силната, истинската литература? Да смущава и разтърсва с целия си арсенал от художествени средства... Нищо чудно, че книгата е забранена в арабските страни! Тук не трябва да спестяваме и предговора към българското издание, писан преди година, в който Бласим показва, че не е прикован към гротесковия стил на творбите в сборника и съвсем конкретно обяснява какво му се е случило при опита да премине турско-българската граница. Изобщо, книгата крещи да бъде прочетена. Точно сега.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
