Български  |  English

За оползотворените и изпуснатите шансове

 
- Помните ли къде бяхте на 10 ноември 1989 г.?
- Помня, да. Бях в „Яйцето“. Бяхме много голяма компания и пяхме „Многая лета“. През деня се въртяха телефони: „Абе, вярно ли е…“. Споменът е за някаква лека еуфория.
- А очакван ли беше за вас този ден?
- Не, представях си, че цял живот ще караме с Лили Иванова и Тодор Живков. Следях например Полша, но в България искаше промяна само много тънка люспа интелигенция. То си пролича. Трудно стана промяната, защото нямаше кой да поеме властта. Неформалите - така наричаха тези шепа хора с бради и шушлеци - трябваше да поемат властта, да създават новия ред. Най-мъчителното откритие за мен през 90-те беше това, че демокрация и правова държава не са свързани и изобщо не се предполагат взаимно, както наивно си мислех. Грешна беше самата ни представа за комунизма: смятахме, че той е твърде много ред и трябва свобода. А той беше невероятен хаос, поддържан, разбира се, с користни цели от определени прослойки. Оказа се, че едни бунтари-неформали трябва да наложат ред. Не знам дали помните пиесата на Мрожек "Танго" - там синът иска да се бунтува, но семейството му е съвсем разпасано, така че първо се хваща да ги дисциплинира. Този абсурд се случи с нас - и в последна сметка, тънкият слой на неформалите беше използван от едни по-невидими хора, за да спечелят доверието на Запада. Според прочутата фраза от "Гепардът" на Лампедуза, "всичко трябва да се смени, за да си остане същото".
Комунистическата власт беше нелегитимна и тя се мъчеше да се хареса по всякакъв начин. В днешния свят не можеш да си извън световната икономика, това е очевидно. И те се мъчеха да се впишат в света - и заеми взимаха, и децата им ходеха по света, и камбани за мир биеше Людмила Живкова, какво ли не. През 89-а ми се виждаше, че нещата ще тръгнат натам.
- Конвергенция...
- Не. Просто има такъв механизъм в историята - поглъщане на врага. Вижте Османската империя – до едно време те са най-голямата заплаха за християнството, а във времето на Кримската война Франция и Англия ги бранят срещу Русия. Империята е станала част от западната системата. Поне така е в Европа, където постепенно врагът се приласкава, заразява се с различни вируси и се обезсилва. Америка има друга тактика: точка първа - унищожаване на врага, точка втора – мислим какво да правим в освободеното пространство. Ние минахме по тази американска технология. В ГДР беше друго, там почнаха да се подготвят още с Източната политика на Вили Бранд от началото на 70-те; в страни като Полша и Унгария пък имаше огромна диаспора на запад. У нас беше като в Ирак. Първа точка – събаря се режимът и неговите статуи. Втора - почваме да строим институции, да търсим интелигенция, да възпитаваме граждани.
Но имаше и други преходи, освен политическият, например, преходът от масово към индивидуализирано производство. Той се случи у нас заедно с другия, затова не го осъзнахме. Но драмата там е не по-малка. В един момент големите маси хора, които правят едно и също нещо от 9 до 5, станаха ненужни. Хората изобщо някак се оказаха в повече. При първата модерност (която у нас съвпадна със социализма) има глад за работници, войници, масовки. И изведнъж се озоваваме в безтегловност, никой не те търси, трябва сам да ходиш да се предлагаш. Това съвпадна с идеологическата промяна, но е световен процес: новото производство има нужда от шепа хипер квалифицирани, от една страна, от обслужващ персонал, от друга, а по средата - машини. Обръщам внимание на психологическия момент: изведнъж милиони хора усетихме, че няма нужда от нас. Не само, че предишният ни живот е бил напразен, а и че сега няма за какво да послужим, освен за консуматори или електорат. "Преди ме караше милиционерът на обекта, сега ходя да се моля да работя", както казал циганинът. Рязката приватизация още повече изостри това. Социализмът експлоатираше квалифицираните кадри - след него те сякаш се освободиха от населението. Директорът на предприятие, който взимаше 300 лв. заплата, го приватизира и сега взима 300 хиляди. Адвокатът, лекарят, компютърджията...
Другото, което се случи, е „териториалният преход”. Вече никой не е съвсем тук - едни си държат парите в чужбина, други ходят на гурбет, трети се забавляват с клипове от далечни места. И това е както субективно разхлабване на връзката с територията, така и обективен процес - физически близките неща не са ти вече най-важни. За моя живот е по-важно както ще каже американският президент, отколкото българският президент. Моят син свири с група, където един е от Австралия, един от Русия, един от Индия. От време на време се събират някъде по света, правят "проект"...
- Казвате, техниката...
- ... но и идеологията! Главното е пацифицирането на света, това, че насилието взе да става нелегитимно. Не че го няма, тъкмо напротив, непрекъснато се убиват хора. Но насилието все повече се мисли като грешка, върху него не може да се строи легитимен политически ред (както е било хиляди години). Войната е дегенерирала във вътрешни безредици, тероризъм. Който казва насилие, казва граници - тук сме ние, там сте вие, кой докъдето е стигнал. Според модния напоследък Карл Шмит, прокарването на граници между приятел и враг е в основата на политическото. Няма граници - значи няма политическо, светът се юридизира.
Аз съм от онези, които мислят, че интернет не е причина, а следствие на тази промяна, която почна по-рано - с катастрофата на национализмите след Голямата война, с катастрофата на идеологиите след Втората. Хората в развития свят днес не приемат, че са фатално закрепени към едно парче земя, преживяват се като свързани едновременно с много места. Разни думи се търсят за това ново състояние - "космополитност", "глобализация", "мултикултурализъм"... но в основата е отхвърлянето на абсолютния характер на границите. Комунизмът опита да ги върне по един абсурден начин и тъкмо това го подкопа най-дълбоко. Ние тогава живеехме тук, но нашият копнеж беше там, нали? Музика, филми, дрехи. Границите бяха загубили екзистенциалната си дълбочина, а някакви идиоти се опитваха да ги възстановят с бодлива тел и лозунги.
Случи се преход и в културата, той дойде откъм англосаксонския (не френския, не немския) свят. Изведнъж високо и ниско се смесиха. Това, което в Англия течеше от 50-те години насам, у нас се случи за десетилетието на 90-те: размножиха се каналите на разпространение, сринаха се творческите съюзи, изчезна отдел "идеологически" и всички онези стожери на културните йерархии. Загуби всяка легитимност експертът, който да казва, че едно е по-добро от друго. Шокът от това свързваме с "чалгата", която извади на повърхността един вид културно несъзнавано, изтласквано с десетилетия. Но въпросът е по-сериозен: има ли още някой право да прави ценностни съждения? Това е по-добро от онова. Мисля, че и религиозните общности имат този проблем - кое е чудо, кое е в канона, кое е магия, кое е вещество. Легитимни съждения правят икономисти, които боравят с числа, или пък познавачи на някакви евродирективи. Но кой да каже "това е по-добро от онова"? В историята подобно право се извоюва с готовността да загубиш нещо - свободата, живота си. Но днес никой не те заплашва, отваряш фейса и изливаш каквото ти е на душата. В резултат, още една такава шокова терапия - усещането, че няма истина, няма център, няма ценности.
- Това не е само български феномен.
- Разбира се. Свързан е със свръхпроизводство на културни форми и твърде лесното говорене - никой не иска да умира за думите си, никому не се и налага. Говорим за златния милиард и половина, нали?
- Пропускливостта на границите, разлитането на хората поставя въпроса за идентичността на оставащите между границите...
- Голямото деление днес – не само в България - е между протекционисти, които най-често се самоопределят като националисти, и глобалисти, разположени по широкия спектър на либерализма. (Левите у нас или във Франция са по-изкушени от протекционизма; към либерализма се насочват нови леви проекти на Блеър или Матео Ренци).
Националистите се кичат с разни карнавални дрехи, тупат се в гърдите. Но зад това има нещо по-сериозно и то е желанието за протекция, за възстановяване на защитената територия. Например, аз да имам привилегия при наемане на работа, чужденецът да чака. В историята територия означава оградено, контролирано от някаква власт място. В хода на капиталистическото развитие започна разграждане. Помните при влизането в Европейския съюз какво трябваше да се направи - да се отмени забраната за продажба на земя на чужденци, да се отворим за инвестиции. Хубаво ли е това само по себе си? За икономиката е добре. За наука, за култура - разширяват се хоризонтите. За консуматора е добре - повече избор. Но за човека, застрашен от нахлуването на конкуренти, не е добре. Конкуренцията е стимулираща, но в големи дози убива. Очевидно въпросът е в баланса – колко да се отвори вратата, кога да сме готови да я притворим. Оттук и основната политическа битка днес.
- Балансите зависят от силата.
- И в идеалния случай биха зависели от усещането на хората. Етиен Балибар има една чудесна (утопична, според мен) теза, че границите трябва не да изчезнат, а да се демократизират. Не да насилиш хората, да им разбиеш вратата и всеки да влиза по волята на Невидимата ръка на пазара, а ти да решиш кога, колко, при какви условия. Нали си го представяте - пристига един бизнесмен, много по-богат, най-малкото заради абсурдните разменни курсове в съвременния свят, купува ти земята, наема те за прислуга. Хората трябва да са подготвени за това, да са заживели самите те вече глобално, да усещат постепенно ползите от засиления обмен и съревнование. Протекционистите, разбира се, усилват обидите, вкарват исторически неправди, расизъм, ползват активно криминалната хроника. Темата за земята е особено чувствителна - не че като стока е толкова важна; и без това пустее в половин България. Земята е важна символично: това е мястото ти в света. В момента, в който ти вземат земята, сякаш те изгонват от живота ти.
- Наблюдаваме как Великобритания си затваря границата с Франция за бежанците, как Франция затваря италианската си граница - като че ли тази Европа никога няма да стане кохерентна.
- Е, в Южна Каролина развяха флага на конфедерацията. Но това не значи, че Америка се разпада.
Не съм склонен да надценявам тази мигрантска криза. Сирия е двайсетина милиона, дето се казва, всичките да емигрират, пак няма да потопят Европа. При това бягат млади хора с деца, които чудесно се вписват в демографията на умираща Германия. Дали ще успеят да ги интегрират, това е въпросът. Има едни апокалиптични мислители там, които непрекъснато говорят за турските гастарбайтери, внесени през 50-те и 60-те, които не се претопявали. Аз пък мисля, че немските турци са чудесни, лоялни, трудолюбиви граждани, на които се дължи до голяма степен немското чудо. Сирийците ще бъдат същите, Сирия беше една модерна държава въпреки диктатурата.
Целият въпрос е дали Европа все още има свой културен модел, с който да противостои на разните традиционни култури на прииждащите. Какво стана с просвещението? Със светската държава? С идеите за равенство и свобода? С прогреса?... Мисля, че ужасът днес е не заради прииждащите хора, а заради това, че не сме сигурни в тези интеграционни идеи на нашия континент - ако самите ние сме се примирили с това, че всяка общност ще се затваря в себе си, че всяко суеверие ще има право на съществуване, че всяка традиция е ценна сама по себе си - естествено е първото, което ни идва на ум, да е да строим стени. Партикуларизмът настъпва първо в собствените ни глави.
Вицепрезидентът Габриел и външният министър Щайнмайер казаха нещо много важно: за да се ограничи нелегалната, трябва да се улесни легалната емиграция. Сега е така, че онзи, който е готов да пропълзи под оградата или да скочи в морето, има предимство, защото ни поставя пред свършен факт. Европа трябва да даде ясна пътна карта на всеки, който иска да дойде: с какво образование, с какви усилия за интеграция, колко време, какви стъпки. Казвам това и за България, разбира се. Вайкаме се заради демографската катастрофа, а пращаме на границата бронирани коли да отблъскват млади хора с деца, които търсят закрила. Няма друг начин за обръщане на демографските тенденции, освен привличането на имигранти - каквито и мерки да се вземат, раждаемостта може да помръдне с някакви десети, това се вижда в целия развит свят (не казвам, че не трябва да се взимат мерки!). Въпросът е да привлечем хора, от които имаме нужда - активни, образовани, млади, вероятно ще е добре да не бъдат от една компактна етническа група, а от различни. Демографията не търпи празно пространство, България е много рядко населена и рано или късно тук ще дойдат хора - по-добре сами да си ги подбираме, отколкото да се промъкнат при нас най-агресивните и готовите на всичко.
Сега имаме следствията на една регионална война, за която вина впрочем носи не само Америка на Джордж Буш, но и България на Симеон Сакскобурггота, която подмазвачески се нареди в "коалицията на желаещите". Но представете си какви демографски движения може да предизвикат утре климатичните промени. Представете си сто милиона бангладешци на турската граница (Бангладеш ще бъде залят първи при вдигането на океанското ниво). Добавете към това и културния фактор: мобилността вече е в главите на всички ни - навсякъде едни и същи дрехи, музики, долари, екшън герои. Искаш да си будист - можеш да практикуваш и в Сиатъл, и в Москва. Трябва да сме готови - в Европа, в България - за този нов световен ред, където връзката с територията е все по-разхлабена. Където местата се мъчат да привличат желани населения и да отблъскват нежелани. Хуманитарните политики са само малка част от всичко това, макар че и те влизат в сложни дипломатически игри.
- Има хипотеза: че Европа, която се е изграждала досега отгоре, изведнъж се сблъсква за първи път с надигащо се отдолу жужене на някакви маси. Които са - ако гледаме европейския език – недемократични, ксенофобски, националистически и т.н. А всъщност се чувстват застрашени в своята територия. Дали жуженето им не е легитимно?
- В последните 20 години системно се разруши социалната държава. Социална държава значи сигурност: здравни грижи, застраховки, жилища, жилищно строителство. Но разклащането на сигурността има и други страни. Човек вече няма пред себе си професионална реализация. Следваш в университета, но какво ще бъде след 3 години, какво ще бъде след 5 години - никой не знае. Дори и социолозите не знаят от какво ще има нужда утре обществото. Думи като "професия", като "кариера" започват да звучат анахронично. Младите скачат от проект на проект. Чудите се после защо не внасят за пенсия и казват "няма да доживея". Имаше много анализи на това, което стана в арабския свят, несигурността е едно от обясненията. Египет, например, доскоро беше държава с не лоша социална система, където човек, завършил висше образование, разчиташе държавата да му предложи работа, както впрочем беше у нас преди шока на преходите. Изведнъж се оказва, че системата вече не може да дава такива гаранции - няма устойчиво състояние, към което да се стремиш в живота си, две години тук, две години там, две на улицата. Как се строи къща, как се раждат деца така? Бунтове сигурно щеше да ги има и у нас, ако го нямаше европейският вентил - нашите хора ходят да гастарбайтерстват, докато за арабите има тежък филтър. Говорехме за прогонване от земята - тук си изгонен от социалната тъкан, няма нужда от теб.
Вземете идеята за безусловен доход, която взе много да се обсъжда напоследък (на всеки гражданин държавата да дава някаква минимална заплата, независимо дали работи или не). Тя звучи ляво, но всъщност увенчава този неолиберален завой на света. Признаваме, значи, че няма нужда от една част от населението - даваме им едни пари да мълчат и да цъкат по цял ден пред компютъра. По нацистко време ги преработваха на сапун, сега просто ще отделят малко пари да ги хранят. Мен това ме ужасява. Хуманната - да не казвам лява или дясна – цел, според мен, би била точно обратната: да опитаме да върнем смисъла на живота на хората, да ги образоваме, да ги впрегнем в някаква обща цел.
Накрая, цялото това усещане за несигурност се канализира от медийната машина и насочва навън, към терористите, към бежанци. Разбира се, и те са фактор на несигурност, и там не работи държавата както трябва. Но причината за този ужас и ропот е много по-дълбока.
- Емигрантите - един вид изкупителна жертва?
- Те и тероризмът. Двете неща не случайно се свързват, макар връзката да не е очевидна. Създава се усещане за опасност отвън в опит да се възстанови разпаднатата общност вътре. Само че не само терористите, но и емигрантите са вътре. Ние сме емигранти в главите си.
Но да се върна на изграждането на Европа отгоре. Няма голяма политическа единица, която да не се изгражда отгоре. Националната държава се поставя над отделните етноси и местничества. Съдията е някой, който стои над спорещите страни и, по възможност, няма отношения с нито една от тях. Европа, оставена на народите, бързо ще се разпадне. Вижте Гърция. Едните представят Германия като Четвърти райх, рисуват Меркел с хитлерови мустачки, тръбят за народен суверенитет. Другите представят гърците като мързеливи, нахални готованци. Гърците отхвърлиха предложенията на еврогрупата с референдум; ако в Словакия, Финландия, Холандия, Германия бяха направили референдуми за изгонването на Гърция от еврото - резултатът щеше да е подобно мнозинство. Как се удържа (засега) единството? Отгоре - от едни не особено легитимни по смисъла на народната демокрация институции като тройката, чрез едни не съвсем прозрачни договори и сред всеобщо разочарование. Вероятно по-правилно от гледище на понятия като демокрация и суверенитет би било еврото да се разпадне и никой да не плаща за никого. Впрочем, защо пък Мюнхен да плаща за Лайпциг, а София - за Видин? Защо София 1000 да плаща за "Надежда"? И т.н. Народният суверенитет идва в правата си тогава, когато ще се съдят резултатите, когато се преценява дали обединението - националната държава, еврото - са допринесли да ни направят по-силни. Хубаво е народите да се включат в тази преценка и да влияят на центъра за по-добри политики, но директната им намеса в историята е обикновено деструктивна. Ще изгонят демократично едни мигранти от Хайденау или Розово - и какво, ще обявят Хайденауска или Розовска република? Тъкмо обратното, Хайденау и Розово плачат на националния център помощи да отиват при тях, те се състезават с нещастниците, дошли за закрила.
Трябва много повече правомощия да получи европейският парламент, където всички изпращаме представители и върху който можем да влияем. За жалост, протекционистите (този път политически) правят тази опция днес проблематична: все ни се говори за национален суверенитет, за диктата на Брюксел. Нека подчертая, че за малки страни като България европейският федерализъм е по-добрият път, защото ще имаме гарантирано участие в институциите. При двустранни отношения с гиганти като Германия маржът за маневри е много малък.
- Всъщност, при така очертаващи се промени, има ли българинът нещо за спасяване? Какво и как?
- България е една провинция, тя е едно спокойно място, където може хората да живеят приятно и спокойно, да не бързат много. Заслужава си да го оценностим това, да го пазим. Провинцията не е непременно нещо лошо, нейната цена ще расте, особено в комбинация с донякъде запазена природа (изключвам съсипаните курорти, разбира се). Ще расте цената на това да живееш по един приятен полуселски начин, същевременно свързан с глобалната мрежа (интернетът пък у нас се оказа сред най-бързите, вероятно заради пиратите). Бавното хранене, бавното ходене, бавното мислене, ако щете. Постепенно ще дойде четене, самовглъбяване, може би открития. Склонни сме да се хвърляме към неща като Кремиковци преди, Слънчев бряг сега - дим, шум, хора, амбиции. Много обичаме да се престараваме.
- Но тази провинция от нещо трябва да се храни.
- Представете си едно селце в Родопите, някой изкупува хубавите къщи, облагородява ги и прави там кол център или компютърен хъб. Заселват се високоплатени хора с претенции за качество на живот, доят крави, работейки за някаква компания в Сан Хосе. Провинцията се е озовала в центъра. Принадената стойност на нашата територия е това, че същата тази работа може да се прави в едно много приятно обкръжение. Естествено, бавно, селско. Не в бизнес парка. Няма смисъл да се пънем в някакви модерни суперначинания, нека помним поуката от "Кремиковци" - тия работи все по-бързо ще остаряват.
Нашите хора са изключително адаптивни - това е наследство на век и нещо модернизационни усилия, смяна на режими на 180 градуса, на поколения гурбет във всички посоки на света. Те лесно учат (не говоря за университета, за жалост, а за живота). Когато отидат в чужбина, българите се адаптират по-бързо от всички - направо изчезват като българи. За разлика, примерно, от гърците. От една страна, тази пластичност е лоша - не пазят обичаите, губят ги бързо. Но дайте да видим дали в това няма и нещо позитивно - дали в съвременния свят непрекъснатата адаптация не е все по-важно качество. Дали това няма да ги направи по-конкурентоспособни на този пазар, в който има едни хора с много по-твърди идентичности - индуси, евреи, араби. Предлагам ви го като подход: наместо да търсим в себе си някакви умилителни неща, с които да се хвалим, дайте да видим дали онова, което днес изглежда недостатък, няма да се окаже изведнъж наше предимство.
- Той, българинът, и вътре в страната си е адаптивен.
- Политическия аспект на адаптивността ми е трудно да харесам, разбира се. Уволнили го, той си подвива опашката и търси другаде. Партията му се завърта на пети и почва да прави обратното на обещанията - той тегли на телевизора една майна и отива да копае на вилата... Бих предпочел да вдигат стачки, да се бунтуват. Но си е така - и през XIX век, и през XX, и днес. Колко души са излезли с оръжие през Априлското въстание (не избитото население, самите бунтовници)? Колко са били прославените партизани антифашисти? Колко бяха дисидентите през 88-а? Всяко сравнение с други народи ни води към една дума: малко. Това прави героизма на тези малко хора още по-голям, но това е друга тема. Въпросът е какво правим, когато осъзнаем, че сме един покорен народ?
Някои са се отдали на възпитателна работа. Често това са западно ориентирани леви младежи, които пренасят у нас идеи за социална справедливост, равенство на половете, солидарност с изключените и прочее неща, научени в чужбина. Резултатите засега са скромни, сравнението на протестите през 2013 у нас и в места като Турция са красноречиви. Е, добре, засега е така, хората са твърде търпеливи, твърде недоверчиви към каузи и лидери. Дали не можем да правим друго? Наместо да настояваме за правото на стачки, да настояваме за правото на работната ръка да изтича от едно предприятие към друго? Право на флуидност. То и сега точно това е нашата форма на бунт – не ми плащаш достатъчно, отивам да се пазаря с другия, с третия. И ще те оставя точно когато е дошла поръчка и най-много ти трябвам, защото живея с куфара в ръка. Пак импровизирам, за да покажа принципа: да се вгледаме в реалността и да търсим решения вътре в нея.
Проблемът е, че не е много ясно, първо, дали изобщо сме станали нация, дали има "ние". Не разпознаваме свои легитимни лидери, не само политически, но и интелектуални, юридически, в бизнеса. За доверие в институциите да не говорим. Няма дори минимална сериозност в самовъзприемането ни. Вижте Самуил в центъра на София - кич със светещи очички в най-тържественото национално пространство. Във всяка друга страна подобна подигравка би била огромен скандал. А тук Пеевските медии ти изтипосват някой натурален човек, който казва: „На мен пък ми харесва“ - и въпросът е решен. Вижте подмяната на градската ни идентичност със строежа на бутафорни крепости, където немският турист да се маскира като римлянин и да се дуелира с жена си за селфи. Цялата експертна общност протестира и нищо - "на мен пък ми харесва" и "има едни пари за усвояване". Няма пиетет към нацията, няма уважение към авторитети. А междувременно едни професионални националисти се тупат в гърдите, "Болгар, Болгар!".
Помислете на какъв период се подменя целият ни елит – излиза нещо от порядъка на 40 и няколко години, т.е. на две поколения. И все поради някакви геополитически причини (Освобождение - първа национална катастрофа - комунизъм - падане на комунизма). Така не може да се стабилизира една национална идентичност. Прибавяме към това другия момент, който забелязва още Боян Пенев - изключителната хетерогенност на външните влияния в България за разлика, примерно, от Румъния, която традиционно следва френския модел. За нас - ту Русия, ту Германия, ту Америка. И всеки път - разместване на пластовете, което подкопава легитимността на водачите. В началото на прехода, когато се преориентирахме, чиновниците в Европейският съюз казваха: „Ние сме пазар на модели. Харесайте си здравна система, земеделие, образование, сравнявайте и взимайте." И ние - едно от Англия, друго от Гърция, трето от Германия. А нашите неформали, току-що дошли на власт, как да се ориентират - единият знае френски - избира френския модел. Другият нещо го поканили в Холандия... И така се превърнахме в един постмодерен държавен колаж.
- Е, това е нашата адаптивност, която харесвате.
- Не казвам, че харесвам. Казвам, че бих искал да намеря някакъв плюс в нея. Ето ви плюса: все пак, влязохме в ЕС - в последния момент, с огромни жертви, с припълзяване по корем - но все пак, чудото стана. Хайде да видим гордите сърби кога ще се доберат. Наместо за хубаво и лошо, нека да говорим за оползотворени или изпуснати шансове, които реалността ни е предложила.
Идентичността не е състезание по висок скок. В идентичността няма общи критерии, всеки става някакъв, оразличавайки се от другите. Трябва не да тичаш в чуждия коридор, а да преобърнеш своя недостатък в качество. Грешката ни е, че все гледаме в чуждата копанка - виждаме, че сърбите са харамии, а гърците древни - и хайде, почваме да се мъчим да сме по-харамии, да сме по-древни. Преиграваме въстания, маскираме се като тракийци. И тъкмо в този напън ставаме все по-невидими.
- Това ли е проблемът ни, според вас?
- Проблемът е липсата на политически център, на легитимни елити и институции. По османска традиция, властта винаги се мисли като чужда, не очакваме от нея нищо, гледаме само да се скрием. Да си правят там горе своя бизнес и да не ни закачат много. Нека кажа, че противно на нашето охкане, тази страна не е преживяла чак толкова мъки - представете си какво е във времето на религиозните войни през XVII век, на робството в Америка през XVIII, на Дикенсова Англия през XIX век, на тоталитарните ужаси в Украйна от XX век. Националните аятоласи веднага ще скочат, че се осмелявам да оневинявам Османската империя. Не казвам, че тогава е било цвете за мирисане, а че другаде е бивало още по зле - нали знаете, че руските мужици, дошли да ни освобождават, са били дълбоко обидени да установят, че братята-роби живеят по-добре от тях? Или вземете комунизма - не искам да го величая, а само сравнявам с английската индустриализация. У нас тя става с общежития и работнически столове. Впрочем, превъзпитателни домове, уъркинг хаузес, доста подобни на комунистическите лагери, има и в Англия за "скитниците". Дори не отварям дума за евреи, арменци, руснаци, камбоджанци. Иска ми се да се отървем от това обидно оплаквачество - че сме най-нещастни, най-роби, най-експлоатирани. Един сравнителен поглед към историята и географията ще ни отрезви. Е, като разберем, че не сме толкова уникално нещастни, може и да се хванем за работа.
- Тогава откъде дойде този тежък, чудовищен песимизъм?
- Около Освобождението нашите хора се жалват насам-натам в Европа, за да получат политическа подкрепа. После идва националното строителство, което се концентрира върху страданията. Има и нещо библейско - моделът е историята на Вавилонския плен на евреите, изобщо страданието на избрания народ от тогава, че до Холокоста. То задава един такъв модел на подражание - ще те обичат, ако си много нещастен. Съжалявам да го кажа, но при капитализма е точно обратното: никой не обича нещастниците, съчувствието на филантропа не е християнската обич.
Доста спомогна за този оплаквачески модел социализмът, където медиите бълваха оптимизъм, пък и не знаехме много за света - изглеждаше, че ако имаш прекрасна пералня, няма как да не си щастлив и в брака си. Днес песимизмът се е превърнал в индустрия: ако искате да се похарчи статията ви, предскажете някакви катастрофи, изровете в миналото мъки, концентрирайте жлъч в метафорите си. Появиха се специалисти по демографска катастрофа, по климатични ужаси, по национален манталитет, по корумпирани политици, по руска, съответно американска опасност, без да броим астрологията, вирусологията и маите.
Песимизмът може да е вид художествено изживяване, но той ужасно пречи в съвременния свят, успешните хора не се отдават на неговите сладости, освен в поредния дизастър-муви. Добре е бързичко да сменим тази плоча.
- Смятате, че си театрализираме живота?
- Да. Както казах, основният проблем е в разклащането на света - а онова, което се клати, заплашва да падне. И в определен смисъл, да наблюдаваш дълго как нещо се клати, става нетърпимо - в един момент ти се приисква да падне и да се свърши. Като тези, които се самоубиват от страх пред смъртта.
Но у нас песимизмът е част от националната идентичност. Сядаш в самолета от еди къде си към София и попадаш до българин. На четвъртото изречение ще стигнете до някаква българска идиотщина и ще обобщите: "абе няма такава държава". Български ритуал, който потвърждава, че си част от една (парадоксална, не обичаща себе си) общност.
- Толкова негативистични сме май само ние.
- Защото бяхме затворени и много териториализирани, както впрочем и Франция, която ни гони по песимизъм. Едни оградени се отварят към глобалния свят и настава ужас. България има вече два милиона души в чужбина. Лондон е третият френски град. От Германия вече повече хора емигрират, отколкото към нея имигрират. И възниква несигурност: кой отговаря? Кой ще ме защити? Кой ще ми плаща пенсията?... Мислехме, че гаранция са наднационални образования като ЕС, но в ужаса си протекционистите почнаха да ги рушат, наместо да засилят ролята им.
Големите обединения произвеждат големи неравенства, макар че за всички, дори за най-бедните, животът се подобрява. Разпадането на ЕС на национални държави вероятно ще намали усещането за неравенство, но и със сигурност ще срине нивото на живот. Върнете се към края на западната Римската империя: за две поколения светът се връща с 1000 години назад. Наистина, заживяват в едни топли феодални общности, наистина, много повече равенство, повече християнски ценности. Но няма водопровод, няма търговия, няма наука - и това за следващите 7-8 века. За да не ви прозвуча като професионалистите песимисти, не казвам, че ЕС ще се разпадне, очертавам дилемата. Разбира се, идеално би било да има едновременно повече равенство и по-мощно общо развитие. Но това няма как да стане без политическия център на Съюза.
Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”