Народ, народничество, популизъм
- Датската народна партия, една - наричана „популистка” - дясна формация, наскоро записа най-добрия си резултат на парламентарни избори, получавайки 21% от гласовете на датчаните. Какво разкрива, според вас, този пробив? Незаобиколими ли са вече „популистите” в Европа?
- Позволете ми първо да подчертая твърде уместната предпазливост, с която формулирате въпроса си: една - наричана „популистка” - дясна формация. Етикетът „популизъм” в действителност е лепнат на тази, както и на други партии отвън, т.е. от господстващата медийна и политическа докса, която много често цели с това да дисквалифицира всяка партия, която не се придържа към същата идеологическа операционна система като нея. Нека отбележим също, че тази партия сама се назовава „народна”. И изглежда наистина е станала такава, ако съдим по изборните резултати.
Какво разкрива този пробив? Разкрива ли, че „популизмите” са вече незаобиколими в Европа? Струва ми се, че незаобиколимото в Европа днес не са толкова „популистките” партии, колкото самият популизъм[1], в качеството си на дълбоко движение на европейските народи, съпротивляващи се на разграждането си. Напомням разликата, която развивам в своето есе[2] между популизъм на народа, който е легитимна реакция на европейските народи на причините, които заплашват да ги изличат, и политическите движение, наречени „популистки”, които се опитват да използват тази реакция, като й придават партиен израз.
Политическите партии ще бъдат незаобиколими само тогава, когато се покажат способни да дадат достойни за доверие политически предложения за двата основни проблема, които бяха изоставени от партиите, наричани „управляващи” (това впрочем е същата докса, която нарежда тези партии да са „управляващи”, като в същото време всичко доказва, че те не успяват да управляват вече 40 години...). В противен случай, те също ще бъдат пометени.
Кои са тези основни проблеми? Става дума, от една страна за разграждане на социабилността (общността на нрави и обичаи), присъща на всеки европейски народ, под влиянието на неконтролираната и идеологизирана имиграция. От друга страна става дума за лишаването от суверенитет на същите тези народи, под влиянието на европейската „интеграция”, също така неконтролирана и идеологизирана.
Да подчертая пътьом, че тези проблеми, именно защото са били занемарени вече 40 години, поставят сериозни предизвикателства пред онези, които искат да се занимават с тях. Не съм сигурен, че популистките партии, които днес масово се роят в Европа, са способни да издигнат държавни мъже, с капацитет да се справят с тези проблеми. Но защо не? Възможността остава отворена, а и никога не трябва да обиждаме бъдещето.
- Дания е икономически процъфтяваща страна. Как да си обясним този парадокс?
- В интерпретацията на популизма/народничеството, която предлагам, не става дума за парадокс. Защото популизмът не е първо реакция на икономическо обедняване, а, както казах, на разграждане на социабилността и на народния суверенитет (способността колективно да решаваме съдбата си). Обедняването е само един второстепенен мотив за народничеството, ето защо то преминава през социалните слоеве и може да събере в себе си както „работници”, така и „буржоа”. Тази способност на „популизма/народничеството” да се издига над икономическите мотиви естествено ни кара да мислим за същите способности на национализма във времена на кризи.
Дания се сблъсква днес с двойна криза, но това не трябва да ни учудва. От една страна, кризата, последвала публикациите на карикатурите на Мохамед, през септември 2005 г. разкри инфилтрирането на ислямистки провокатори в тази страна, без които световното вълнение, което последва, нямаше въобще да бъде възможно. Събитията по света бяха пряко следствие на това инфилтриране, то нанесе фатален удар на социабилността към населенията с мюсюлмански произход. От друга страна обаче, трябва да си спомним, че недоверието на датския народ към европейското изграждане не е от вчера. Необходими бяха два опита, за да го накарат да гласува Маастрихтския договор. Приемането с референдум на европейската конституция през 2005 г. бе отложено, а Лисабонският договор бе гласуван само от парламента.
- Двойният атентат в Копенхаген през февруари изигра ли някаква роля в изборния резултат?
- Сигурно, защото (както във Франция след атентатите от 7 до 9 януари) той затвърди разбирането, че една част от населението с мюсюлмански произход се идентифицира повече с агресора, отколкото с жертвите. От друга страна, трябва да разберем, че двата мотива за развитието на народничеството, за които стана дума, имат тенденция към сближаване. Датският народ, както други европейски народи, все повече констатира, че ИС е не само машина за рушене на суверенитета на народите, но и машина, която ги прави безсилни да решат проблема с имиграцията. Изкуството на лидера на Датската народна партия беше да насочи кампанията си и върху, ЕС, и върху имиграцията.
- Дали засилването на „ислямизма” подхранва засилването на „популизмите” в Европа? Дали традиционните партии на свой ред ще започнат да се занимават с въпросите на идентичността?
Във вашия въпрос има няколко предположение, които трябва да се разгледат, ако искаме да напреднем политически и философски в тази област. Първо, трябва да се откажем от изкусителния паралел, който позволява на елитите на левицата и десницата да си изчистят съвестта като изправят едно до друго „засилването на популизма” и „засилването на ислямизма”. Този паралел е скандален, защото слага знак за равенство с партии, които преобръщат идеологическите догми на по-класичните партии, но уважават демократичните правила на партийната игра. Докато ислямистките организации са едновременно партийни и „военни”, те постоянно играят двойната игра на прозелитизма и на най-отвратителното насилие: терористичното насилие. От една страна проповядват в джамиите, от друга подбуждат бойците да отнемат невинен живот. Разбира се, популизмът на европейските народи, изправени срещу тази заплаха, е втвърдяване, но втвърдяване, което за момента се изразява само в мирна съпротива, която иска предимно политически решения. Паралелът между популизъм и ислямизъм позволява на някои хора да смятат, че си отварят очите, докато те още нищо не са разбрали от реалността на проблема.
Колкото до това, което наричате „традиционни” партии, смятам че целият проблем е именно в това, че те вече не съществуват, защото нямат вече мисловна „традиция”, на която да се опрат, за да разгадават света, който идва. Накратко, нито социализмът, нито либерализмът са мисловни традиции, които могат да осигурят основите за преизграждане на някакво политическо предложение, което да е на висотата на двойното предизвикателство, на което реагира популизмът. Просто защото това са двете идеологии, които ни докараха до днешната задънена улица.
Не смятам, че тези партии могат да се занимаят с това, което вие наричате „въпроси на идентичността”, изхождайки от мисловните си навици. Не вярвам и че проблемът, на който реагира популизмът, е проблем „на идентичността” и дори мисля, че е много опасно проблемът да се поставя по този начин, както постоянно се случва днес, за нещастие. Решението на проблема на популизма не се състои в това да противопоставим партията на идентичността на партията на другостта.
Популизмът на народа, народничеството, не изисква идентичност, а прилика, без която няма социабилност. Като връзката по прилика не изключва известна другост на тези, които си приличат. О друга страна, народничеството не търси идентичността, а свободата, свободата да решавате колективно собствената си съдба.
В този двоен ключ трябва да се противопоставяме фронтално и твърдо на ислямизма, както и на всички идентичностни идеологии, а не като употребяваме техния собствен език. Ислямистките активисти отказват приликата и подчертават своя отказ в плана на обичаите чрез един социален сепаратизъм, който утвърждава общността като идентичност. Ислямистките активисти всъщност отказват суверенитета на общите решения и искат да ги заместят със суверенитета на божия закон.
Разговор с Венсан Кусдиер, философ
Le Figaro, 26 юни 2015
[1]Populisme (от peuple – народ) на френски се употребява в няколко значения. Едното от тях е пейоративното „популизъм”, както е и на български. Другото е „народничество”. В превода на текста се опитваме да използваме и двете, в съответния контекст. Бел. ред.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
