11 януари беше измама
Четири месеца след манифестациите в отговор на парижките атентати, историкът и демограф Еманюел Тод публикува книгата „Кой е Шарли?” – остро обвинение срещу една Франция, която се опиянява от своята чиста съвест и се отделя от народните слоеве.
По стените на редакциите все още висят няколко избелели плаката „Аз съм Шарли“, в социалните мрежи моливчета продължават да украсяват някой и друг фейсбук профил; при все това, четири месеца след януарските убийства, нещата си вървят така, сякаш нищо не се е случило, все едно натрупалото се възмущение озари само за миг френската нощ, без да остави каквато и да е следа. Не бе скрепен нов републикански пакт, братството не се възроди, не бе подадена ръка на социално и духовно откъснатите младежи от предградията. Това си бе чиста емоционална оргия, която не роди нищо политическо и чието единствено осезаемо следствие е като призрак да продължава да заплашва онези, които отказаха да участват в „похода“ – във всеки един смисъл на тази дума.
Историкът и демограф Еманюел Тод избра точно този момент, за да публикува своята книга „Кой е Шарли?”, с която отправя остро обвинение срещу Франция на Франсоа Оланд. Това е трескаво написан текст, само за тридесет дни. Неговата стратегия е особено оригинална и се състои в изследване на регионалния и социалнополитически произход на манифестиращите от 11 януари. Както обикновено, Тод работи с географски карти и статистики, за да разбере какво дълбинно значение се крие зад манифестираните чувства в най-важния митинг от модерната история на страната. Но неговите открития нямат за цел да се харесат на публиката: той вижда епизод на „фалшиво съзнание“ (Маркс) с невиждани размери – милиони сомнамбули, които се втурват след един президент, придружаван от всички представители на световната олигархия, в защита на правото да се потъпква Мохамед - „главният герой на една слаба и дискриминирана група“. Заедно с това, Тод вижда и лъжливо единодушие, тъй като в онзи ден народните слоеве не бяха Шарли, работниците от провинцията не бяха Шарли, младежите от предградията – независимо дали мюсюлмани или не – също не бяха Шарли.
След момента на вцепенение започна отрезвяването. Атаката на Тод е брутална, но е от особено значение за обществения дебат. Разбира се, можем да я обсъждаме в дълбочина; можем да сметнем за небрежен начина, по който авторът свежда залозите на т. нар. „афера с карикатурите“ до идеологическото насилие, упражнявано върху една малцинствена религия; можем и да се опасяваме, че подходът му към проблемите, които войнстващият ислям поставя пред страната, е твърде оптимистичен, тъй като Тод се застъпва за прагматични приспособявания на светския принцип, чието съвременно френско разбиране той смята за прекалено ограничаващо. И все пак си остава предупреждението към една авторитарна и изтъкана от неравенства Франция, която напълно се е откъснала от своите народни слоеве, но все още продължава да се кичи с вчерашните си революционни дрипи и кокетно да се оглежда в девизите по своите републикански фасади. Една Франция, която по този начин неумолимо напредва към пропастта.
Од Ланслен
- Господин Тод, отказахте да реагирате в разгара на самите януарски събития. Само един японски вестник отрази недоверието ви към движението „Аз съм Шарли“. На какво се дължеше това мълчание, от какво се страхувахте тогава?
- За първи път в живота си имах чувството, че се сблъсквам с една неудържима вълна, срещу която говоренето беше напълно безсилно и дори можеше да бъде опасно. Така че, изчаках. А това, което най-вероятно ме накара да напиша тази книга, е професионалната ми деформация. Когато започнах да разглеждам географската карта на манифестациите от 11 януари, разпределението им според регионалните, социопрофесионалните и религиозните параметри, тутакси ми просветна, че говоренето за единство и единодушие е кухо. Започнах да пиша, опирайки се на четиридесет години изследователска работа, а Оливие Бетурне, шефът на издателство „Сьой”, ме окуражи да продължавам. Написах книгата точно за трийсет дни, воден от неимоверно раздразнение.
- Защо съдите толкова сурово масовата реакция, която последва атентатите? Не може ли тя да се разглежда просто като израз на бунт срещу ужаса на тези престъпления и дори като нов подем срещу чувството за разпад на колективното тяло, което всеки изпитва от години насам? Представете си, че след тези събития не се беше случило нищо и разногласието бе пълно!
- Желанието бе в тази реакция да се види колективен подем. Напротив, аз виждам в нея загуба на хладнокръвие от страна на цяла Франция. Всички написани от мен книги досега имаха и някакво патриотично измерение. Дори в книга като „Съдбата на имигрантите”, която публикувах през 1994 г., за да отговоря на англосаксонците, които не спираха да ни свеждат до феномена Льо Пен. С нея исках да им кажа: погледнете равнищата на смесени бракове във Франция! Винаги съм защитавал моята страна. Но сега за първи път си казах: щом Франция е на път да се превърне във феномена Льо Пен, аз няма да участвам в това. Когато 4 милиона се събраха, за да кажат, че осмиването на религията на другите е абсолютно право – дори дълг! – и когато тези, другите, са най-слабите в обществото, сме напълно свободни да си мислим, че сме на страната на доброто и на правото. Че сме прекрасна и велика страна. Само че това не е вярно. Трябва да отидем отвъд лъжата, добрите чувства и вълшебните приказки, които си разказват хората. Достатъчен е само един поглед към подобни нива на мобилизация, за да забележим в тях най-обикновена измама. Със сигурност има много хора, които не са знаели какво правят там на 11 януари. Все пак обаче, всеки трябва да знае защо манифестира.
- Какво ви притесни толкова в тези гигантски манифестации?
- Тръгвайки от работите на Дюркейм и Вебер, искам да покажа на хората дълбинните ценности, които ги карат да действат и които не са непременно онези, които те си представят. Когато погледнем географската карта на манифестациите, първото нещо, което се набива на очи, е, че националните статистически данни много ясно открояват преобладаващото присъствие на хора с „високи административни и интелектуални професии“ в тези региони. Това позволява да разберем защо манифестациите придобиха такава значимост в градове, като Париж, Тулуза, Гренобъл и т.н. Друга променлива, която в някакъв смисъл смятам за още по-важна, е свръхмобилизацията на старите католически земи. Тук трябва да припомня моята теория за двете Франции, с която работя от доста време насам. От една страна, имаме старата светска и републиканска Франция: парижкият басейн, средиземноморската ивица и пр. – накратко, онази Франция, която е извършила Революцията. От друга страна, имаме периферната Франция: западните региони, част от Централния масив, региона Рона-Алпи, Лотарингия, Франш Конте – това са региони, които са се съпротивлявали срещу Революцията и в които католическото влияние е останало много силно чак до Втората световна война. Когато слезем на нивото на семейните структури – в предишната ми книга, написана заедно с демографа Ерве льо Бра, ги наричам „зомби-католически“ - забелязваме отсъствие на ценностите, свързани с равенството, особено във връзка с отношението между братя и сестри, когато става дума за семейно наследство.
И тъй, моята непосредствена резервираност дойде от това, че на 11 януари мобилизацията горе-долу се простираше между традиционната атеистична и републиканска Франция и тази исторически антирепубликанска периферна Франция. Тъкмо най-малко републиканските региони манифестираха в подкрепа на светскостта. Признайте, че в това има нещо странно. Като цяло, бившите католически региони бяха местата, в които най-много се бориха за правото на богохулство. Щом сравним Марсилия и Лион, виждаме, че тук интензивността на манифестациите също варира. Нека в такъв случай не ми разправят, че става дума за една и съща светскост!
- Наистина, във вашата книга пишете, че днешният дебат за светскостта не се вписва в историята на светските ценности. Силите, които най-много се борят за светските ценности, в действителност са най-малко републикански. Как се стигна до този парадокс?
- В крайна сметка, онова, което мога да противопоставя на тези манифестации, е нещо като прозрение за действителната природа на френската социална и политическа система. При нея съвсем не става дума за република, която включва цялото население, а по-скоро за нещо, което наричам „неорепублика“: тя се стреми да включи само висшата и образована част от населението, средната класа и възрастните хора. Всички те образуват хегемонен блок, който има невероятна инертна сила и парализира цялата френска система. Тук действа една невероятна динамика на изключването: изключени са избирателите на Националния фронт, което в социологически термини означава, че са изключени работниците; изключени са и децата на имигрантите, които не отидоха да манифестират. „Неорепубликата“ е странен социополитически обект, който продължава да размахва грандиозните дрънкалки на свободата, равенството и братството, които прославиха Франция по целия свят, докато във вътрешността си тя е станала затворена, ултраконсервативна и пронизана от неравенства.
- Книгата ви е особено жестока към Социалистическата партия (СП), която виждате като въплъщение на тази идеология на неравенството…
- Всъщност, новият и значим политически обект в историята на съвременна Франция не е Националният фронт, а това, че СП се превърна в основна част от левицата. В навечерието на 60-те и 70-те години на ХХ век тя беше само неин второстепенен елемент и бе много силна в Югозападна Франция – регионът, където семейното имущество се наследява само от един човек и където не вярват в равенството. Възходът на СП означава, че цялата страна се овладява от регионите, оформили се под влиянието на католицизма. Нашата фундаментална илюзия, грешката на всички ни бе, че си помислихме, че левицата е овладяла католическите региони, докато в същото време тъкмо последните завладяха левицата. Френската левица бе подкопана: днес тя е доминирана от СП и всъщност е нещо съвсем различно от това, което претендира, че е. За разлика от старата комунистическа и радикалсоциалистическа левица, тази левица не вярва в равенството и има неясна позиция по отношение на въпроса за универсалния човек. Не трябва да се самозалъгваме: най-активният и стабилен агент на икономическите политики, които ни доведоха до настоящата масова безработица, все пак се нарича СП. Силният франк, форсираният курс към еврото – цялото това изключително оригинално идеологическо творение се случи при Митеран, който теглеше Жискар със себе си. Степента на чиста съвест в тази страна вече е буквално непоносима. Днешна Франция се къпе в добри намерения, но реалността е, че това е единственото от развитите европейски общества, което приема да живее с 10% безработица, унищожавайки работническите среди и изключвайки младите – на първо място онези със северноафрикански произход. Доскоро СП успешно прокарваше идеята, че тя е естественият защитник на децата на имигрантите, но в действителност тя е основната политическа сила, която ги осъжда на социална смърт.
- В какъв смисъл Франсоа Оланд е, както пишете, апотеоз на този „зомби-католицизъм“, който политически приема плът и кръв през 1992 г. при подписването на Маастрихтския договор, а днес се е преселил в „духа на януари“?
- Обикновено виждат в него въплъщение на нажежената атмосфера в съвета в Корез[1] (смях). Мислят, че неговата способност да не върши нищо и да не взема никакво решение е продукт на радикалсоциализма, но в действителност Франсоа Оланд е типично католическо зомби с крайно десен баща католик и лява майка католичка. Впрочем, и премиерът Манюел Валс също идва от една от най-твърдите католически среди в Каталуня – провинция от диференциалистки тип. В това отношение Оланд имаше историческата роля да покаже, че левицата може да се разбира добре с най-неегалитарните структури, доказвайки по този начин, че френската политическа система е напълно разнебитена. Могат, разбира се, да ме упрекнат, че се занимавам с произхода на тези хора, а самият аз не би трябвало да имам правото да правя своята собствена генеалогия – тази на смесено еврейско семейство с бретонски и английски корени. Само че днес това е наложително да се направи, защото, след като постоянно свеждат мюсюлманите до техния произход, всеки трябва да бъде третиран по този начин. Това е акт на справедливост.
- Смятате, че ислямът изобщо не нарушава републиканските основи на Франция и не представлява никакъв особен проблем пред западните общества. Не мислите ли обаче, че която и да е мощна религия поставя специфични проблеми, щом започне да преобръща една стара и метафизически обезсилена страна като Франция?
- Всички се тревожат от исляма. Отправната точка в книгата е именно да преобърне тази перспектива, за да се забележи, че Франция на средните и центристки класи се намира в религиозна криза. Тя е разклатена от необратимия залез на всички свои вярвания, намира се в дълбинна метафизическа празнота; ето защо играе една изцяло перверзна игра с мюсюлманите, за да си намери изкупителни жертви. Само че, в тази обстановка на неумолимо завръщане на религиозното, Франция внезапно открива, че е обсебена от религиозни символи. Вече всичко е религиозно. Но всичко е станало религиозно, защото самата религия е залязла, а нищо не я е заменило.
- Подзаглавието на вашата книга е „Социология на една религиозна криза“. То може да даде погрешно впечатление, че възприемате сериозно историите за „сблъсъка на цивилизациите“ и за конфликта между западния и мюсюлманския свят, които от 2000 г. насам предоставят лесна и тенденциозна схема на интерпретация.
- Религията трябва да бъде възприемана сериозно, най-вече когато е на път да изчезне. В религиозен план аз съм напълно скептичен, но досега никой не е доказал, че едно общество може да живее без вяра. Каква е обаче реалността във френското общество днес? Това е общество, доминирано от средните класи, които вече не вярват в нищо, не знаят накъде отиват и се занимават единствено с изграждането на еврото, което не води на никъде. Целта на моята книга е да не се подхлъзваме по повърхността на проблема. Тревожат ме не толкова шепата душевноболни, които се позовават на исляма, за да извършват престъпления, колкото причините, поради които през януари цялото общество изпадна в такава истерия, че да привиква осемгодишни деца в полицейските участъци. Говорят се какви ли не глупости по отношение на мюсюлманите във Франция. А те са всичко друго, но не и единен блок. По-скоро са фрагментирани според много различни помежду си нива на вяра и националности, а сред тях могат да се забележат и изключително високи нива на смесени бракове. Често те са много по-асимилирани благодарение на брачните съюзи, отколкото на неореакционни интелектуалци, като Ерик Земур и Ален Финкелкрот, които постоянно ги атакуват.
- Пишете, че истинският въпрос, който стои пред Франция днес, не е правото на карикатура, а „възходът на антисемитизма в предградията“. И за да обясните възраждането на омразата срещу евреите, оспорвате икономическата политика от последните десетилетия, която ощетява младите мюсюлмани и може отново да подложи евреите на национално отмъщение…
- Ако оставим настрана икономическата и религиозната тревога, към момента положението на средните класи, които държат страната, никак не е лошо… Различните малцинства са насъсквани едни срещу други – гениална идея - като да играеш билярд! Маргинализираните и малтретирани „автентични“ работници се гневят на арабските народни слоеве, на свой ред младите араби се гневят на евреите, а през това време нищо не се случва и системата си стои непокътната. Виждате, че не описвам всичко в розово: антисемитизмът в предградията трябва да се приеме като нов и неоспорим факт. Това, което не мога да приема обаче, е пробиващата си път идея, че ислямът по природа е опасен за евреите. Последните са били масово избити само на един континент и това е Европа. Впрочем, едно от нещата, за които най-много упреквам манифестацията про-Шарли, е, че виждаше убийствата в супермаркета „Хипер кашер” като второстепенни спрямо проблема за моливите и карикатурите. Колкото до новия антисемитизъм от предградията, признавам, че не съм в състояние да кажа какво в него идва от френската егалитаристка традиция и какво - специално от исляма. Вероятно двете се смесват помежду си. Но категорично очаквам, че след пробива на ислямофобията, във френските средни класи на зомбита-католици антисемитизмът ще се завърне.
- Все пак, в тази книга има и някаква оптимистична нотка – когато обяснявате, че ако френският ислям също се превърне в зомби, това може да допринесе за позитивно равновесие в нашата политическа култура. С други думи, мюсюлманската култура може да участва в създаването на една истинска републиканска култура във Франция… По този пункт обаче е малко възможно да намерите разбиране.
- Може би тук съм прекалил. Всъщност, в тази книга се придържах към два сценария: този на истеричната конфронтация с исляма и този на приспособяването. Само че, в случай на конфронтация, катастрофата за Франция е 100% сигурна. Така че тук става въпрос за основно житейско правило: ако трябва да избираш между смъртта и несигурността, избираш несигурността, това е. Да, пледирам френските мюсюлмани да бъдат оставени на мира, да не бъдат преследвани както евреите през 30-те години на ХХ век, поставяйки всички под една шапка, под една и съща семантична категория, независимо от степента на тяхната асимилация и онова, което представляват като човешки същества. Нека престанем да подтикваме мюсюлманите да се мислят като мюсюлмани и да приключим с тази дементна религия, която наричам „радикален лаицизъм“; и която, според мен, представлява истинска заплаха.
Разговора води Од Ланслен
Нувел Обсерватьор, 30 април
Превод от френски Момчил Христов
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
