Реплика от ложата (театър), брой 25 (3082), 26 юни 2015" /> Култура :: Наблюдатели :: Между вярата и съмнението
Български  |  English

Между вярата и съмнението

 
“Юда” от Лот Векеманс, режисьор Йохан Симонс, сценография Бетина Помер, драматург Юлия Лохте, осветление Волфганг Гьобел. Участва Стивън Шарф. Мюнхенер Камершпиле. Гастрол в Младежки театър „Николай Бинев“ в рамките на „Световен театър в София“ - 14.06.2015.
 
Обикновено Йохан Симонс особено внимателно избира текстовете, с които работи. Темите, които поставя с тях, директно отключват нови въпроси към старите рани на съвременния свят. Формата на спектаклите му е винаги изненадваща. Тя е крайно прецизна и изглежда някак твърде „проста“ и въздушно „лека“ в своето минималистично великолепие. Представленията на белгийския режисьор - винаги много различни - се отличават с уникалното съчетание на лекота и въображение в театралната игра и във формата си, родена от невероятна за днешните театрални стандарти дълбочина и интензивност на мисленето в текста. Така е и с „Юда“ - монологът-пиеса от фламандската авторка Лот Векеманс (1965), завършила Амстердамската академия за автори.
От нейния текст той създава заедно със Стивън Шарф едночасовото представление-инсталация в Мюнхенер Камершпиле - в театъра, чийто интендант бе в последните години. Някои от рецензентите намериха с известно основание текста за неравен и на места дори повърхностен, но Симонс е прав, като казва, че по-важното е друго: „В своята пиеса тя поставя един силно провокативен въпрос: Исус или Юда е умрял заради нас?“ Това е въпросът, който задвижва в основата си монолога на Юда и заради който Симонс избира този текст.
Гласът на Юда се чува за пръв път от сцената. Оттам говори онзи, който се оказва разкрачен между вярата и съмнението, за да избере съмнението. Това е гласът на предателя, на чието име „все още е забранено в някои страни да се кръщават деца“.
Симонс и Шарф поставят текста така, че да може зрителят да се вслуша в цялата сложност на „показанията“ на свидетеля, за да се вслуша в себе си и да се опита да определи собствените си ценности и жертвоготовност. Изключителна е минималистичната форма, в която това се случва на сцената.
Режисьорът избира гласа на актьора като основен емоционален и сетивно въздействащ инструмент. Сериозен риск и изпитание е подобен ход за един актьор. „Всички ли са вече тук?“ - пита гневният му, дълбок, много неприятно стържещ и тътнещ глас в мрака на театралната зала.
Светлината само на една свещ осветява голото му тяло, заклещено с гръб към публиката високо горе на една стълба в дъното на сцената. Не е много светлината. Много е мракът, откъдето идва гласът на Юда. Светлосенките в осветлението на Волфганг Гьобел рисуват красиво контура на тялото му. Работата на сценографката Бетина Помер е прецизна и пестелива. Публиката наблюдава всъщност силно въздействащата театрална инсталация от балкона. Тоест, от една висока и далечна перспектива. По този начин 2000-годишната дистанция във времето е пряко преобърната в театрално-пространствена.
Тялото – голо и беззащитно - е сякаш отделено от „гласа“. Симонс не дава на Юда възможност да покаже лицето си пред публиката. Той е „наказан“ за деянието си да не може никога да се обърне. Под оскъдната светлина на свещта се вижда само профила му от време на време и следите от камшика по гърба му. Прикован е на тази стълба до пропадането му накрая в Ада.
На гласа на актьора е поверена силата на емпатията и съпротивата към нея, богатата емоционална вълна на въздействие, цялата сила на мисълта. Той постига внушенията в такъв регистър, че удоволствието от движението на мисълта, вниманието към всяка дума да може да се почувства от всеки в залата. Не случайно за тази си роля Шарф получава за 2013 г. Пръстенът на Гертруд Айзолд - най-високата актьорска награда в Германия. „Това е глас като църковен орган“, казва при лаудациото Симонс и към това определение може само да се добави, че актьорът свири на този орган с респектираща чувствителност, простота и умение.
На три части е разделен структурно сценичният монолог. Първата е обръщането на Юда директно към театралната публика, когато настоява да го чуят и скептично пита кой е влязъл без билет на неговата бунтуваща се срещу историята за Юда Искариотски „изповед“. Във втората част той разказва за най-щастливото време в живота си заедно с Месията, разказва за предателството. Третата е пропадането в Ада.
Втората е централната част от спектакъла. В нея при получаването на тридесетте сребърника отгоре се изсипва прах и чакъл. Свещта загасва. В тази част Шарф изпълнява текста с такова богатство на нюансите в откровението за направения избор, че не остава на публиката никакъв шанс да се измъкне незасегната от поставените въпроси. В монолога на Юда изборът му е показан като особено и същевременно жертвено „поемане на кръста“, като бунт срещу стигмата за продажността му. Шарф буквално увисва разпнат на стената зад стълбата.
Съмнението, а не вярата поражда действието, твърди Юда. То, а не вярата, променя света, защото онзи, който вярва, не се нужда от промяна. Тази апология на скепсиса се превръща в ядро на представлението, а Юда - в модерен човек. Тя провокативно отключва разказа му за това как всички са съучастници в предателството, как всеки има пръст в отказа Исус да бъде спасен. От тази гледна точка, представлението търси в образа на Юда интимността на терзанията му. Без да дава отговори, то поставя пред всеки въпроса за собствените му предателства и избори.
Симонс обикновено поставя в спектаклите си актьора в ситуация на принуда, което значи буквално сериозен телесен натиск през цялото време, за да му даде по този начин възможност да намери най-точния и непосредствен израз на думата в текста. Шарф трансформира майсторски тази пространствена принуда в напрегнато и богато на внушение представление.
Трябва все пак на финала да кажа, че непознаването на езика в сериозна степен ограбва пълнотата на възприятието за българската публика – особено в усещането й за мелодиката му. Не се разпознава значението на смяната при темпото в говоренето, красотата на мисленето, което иначе с наслада се усеща при раждането на всеки аргумент, на всеки въпрос, на всяка дума. Субтитрите на български върху стената до Юда в този смисъл изглеждат дори като част от инсталацията. Разбира се, подобни пропадания са нормални при преноса на всеки спектакъл от един в друг културен контекст. Но остава, надявам се, по-важното - срещата на българския зрител с една красива театрална форма и с въпросите, които „Юда“ постави. Въпросите за вярата и съмнението, за отговорността за направените от всеки избори.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”