Честито! , брой 25 (3082), 26 юни 2015" /> Култура :: Юбилеи :: 199 – на 50!
Български  |  English

199 – на 50!

 
Театър 199 „Валентин Стойчев” стана на 50 години. На 12 юни през далечната вече 1965 г. е първата премиера на новоучредения камерен театър – „Майка земя” от Чингиз Айтматов, постановка на Стефка Прохаскова. В програмката към спектакъла под названието му е написано „Миниатюр”. Разбира се, името „199”, идващо от броя – тогава – на зрителните места, защото днес са 169, е къде по-запомнящо се. Не бихме могли да изброим онези спектакли, които са паметни за историята не само на този театър. Те са много.
По-важно, според мен, е да припомним с какво този театър спечели славата си. Това е театър без трупа. За всеки спектакъл се сформира конкретен екип (режисьор, сценограф, композитор, актьори). Ограничението – камерен театър, не беше и не е беда. Другите сцени – тогава – ни заливаха достатъчно с епични платна, а зрителят беше зажаднял да види очите на актьора, да надникне сякаш в душата на персонажите. Някак по дефиниция този театър беше насочил вниманието си към по-екзистенциалните проблеми на човека, беше вгледан в преобразованията и издръжливостта на опън на хуманността. На малката му сцена играеха едни от най-големите ни актьори. Играеха така, че целият салон се изпълваше със заразителна енергия. „Театър, любов моя!” не е само заглавие на един от шедьоврите на театъра, това очевидно е верую на този театър.
50 години експериментът да се събират групи, обединени от потребността им за реализирането на даден спектакъл, продължава успешно. Но поуката от този половинвековен опит не „зарази” театралната ни мрежа. През какви ли не реформи мина театърът ни през този период, но статуквото остана непокътнато. Разбира се, това може да се обясни с тезата, че един репертоарен театър за определен период от време осъществява (до изчерпването й) една театрална идея, при това с възпитана за осъществяването й трупа. Теоретически е така и двете практики имат своите плюсове и минуси. Но колко често и какви дълги периоди традиционният театър не се води от никаква проявена идея, не израства художествено през годините. А през последните години положението е направо катастрофално. Повечето български театри, при това не само извънстолични, загубиха естетически основания да съществуват. В тях владее агонизираща театрална инерция, остаряло или непродуктивно ново мислене. Не смея да виня самите театри. При актуалните условия на държавна подкрепа те като правило са художествено обречени.
Нещо, което не се случва с Театър 199. Вярно е, че ръководството на този театър най-често взема „готови” творци и няма грижата да открива или да отглежда техните дарби. Но същото това ръководство понякога поема и своите рискове. Така, например, възникна театърът на Яна Борисова и Галин Стоев и техните предани сътрудници. Нека се ограничим тук само с този ярък и показателен пример.
В същото време, театърът прави системни и упорити усилия да възпита „своя” публика. Девизът „За зрители с изискан вкус” (при известната му претенциозност) говори за стремежа да не се търси лекия път към зрителя, за отказа от пошлостта и чалгата – тези „спасителни пояси” за много други театри. В него играят звезди, но звезди истински, не светещи само докато свърши даден телевизионен сериал.
Текстът трябваше да е празничен. И като такъв го пиша. Стана някак горчив, защото е горчива театралната ни действителност. Разбира се, не заради Театър 199, а въпреки него. Този театър и още 3-4 други (например, Театралната работилница „Сфумато” и Народният театър „Иван Вазов”) са днес единствените островчета, в които се ражда истински, вълнуващ театър. Вярвам, че Театър 199 още дълги години ще ни доказва, че изкуството на театъра може да бъде духовно потребно в един губещ смисъла и основанията си свят.
Честит юбилей!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”